— Нали не мислиш да ходим там тази нощ? — попита Меги.
Погледнах всеки от тях.
— Налага се. Трябва да открием кой стои зад всичко това. Откъде да сме сигурни, че няма да поискат пак да убият Синди? Или някой от нас? Страхувам се от тези хора, които и да са те. Но също ме е страх да се прибирам вечер вкъщи. Не мога да продължавам да живея така. Ако открием кои са из пълнителите на Ханаан, ако успеем да проследим един от тях до дома му, ще имаме достатъчно основания да се обърнем към полицията.
Въздъхнах.
— Всичко, което имаме досега, са само странни инциденти. Нуждаем се от нещо повече. Трябва да намерим връзката.
Замълчахме за момент. Бени изучаваше съобщението за Ханаан. Синди вдигна празния ковчег и го обърна. Меги отиде до кафеварката, за да си сипе още кафе.
— Аз ще отида с Рейчъл тази нощ — каза Синди и ме погледна.
Меги премести кафеварката и погледна към Бени.
— Ти също ли ще ходиш?
Бени се обърна към мен и след малка пауза се усмихна.
— Какво, по дяволите? Станция на метрото, в един часа сутринта. Човек никога не знае. Може пък да срещна хубави момичета там долу.
Меги поклати глава.
— Що за човек си ти? — попита тя Бени.
Той поглади широкия си корем.
— Двеста и седем добре похапващи си паунда.
Меги ме погледна втренчено.
— Ти си луда, Рейчъл — каза тя накрая с усмивка. — Но ако твоите каубои те придружат, трябва да го направиш. Това обаче не е ученически неделен пикник. Двама от вас трябва да проследят човека, който вземе пакета, и още двама другия, който ще му го даде. Може и двамата да са само посредници, но онзи, който връчва пакета, е по-близко до източника.
— Да не се пишеш и ти доброволка? — попита Бени Меги.
— Отпред имам паркиран един форд-пикап с пълен резервоар. Той изглежда малко разнебитен, но нека да ви кажа нещо: натискаш газта и вятърът не може да те стигне.
Бени и Синди избухнаха в смях.
— Не се чувствайте задължени да ме придружавате — обърнах се към останалите. — Може и да е опасно.
— Чуй, Рейчъл — каза Меги, — някой открадна ковчег от моето гробище. Опита се да открадне още един. Ако бяха просто хулигани, не бих могла да направя много. Но ако е свързано с този Ханаан, имам задължения към моите клиенти и техните животни.
Огледах хората около масата и се усмихнах.
— Благодаря ви.
— Не можем да отидем там без никакви средства за защита — каза Синди.
— Добре — отговорих. — Аз ще взема Ози. Меги би могла да вземе немската овчарка на зет си.
Бени поклати глава.
— Не знам. Ще приличаме на слепци.
— Добре — каза Меги и стана от стола си. — Имам нещо, което ще ни защити по-добре от двете кучета.
Тя излезе от кухнята и се върна след няколко минути с два пистолета и кутия патрони под мишница.
— Моят Карл колекционираше такива неща — каза тя и ги постави върху кухненската маса. — Научи ме как да ги използвам. Някой от вас стрелял ли е някога?
Поклатих отрицателно глава.
— Аз — каза Синди.
— Ти? — попита я Бени.
Синди кимна утвърдително.
— Имам пистолет. Същият модел като този „Смит и Уесън“ — каза тя и посочи един от пистолетите на Меги.
Меги го плъзна по масата към Синди.
— Почувствай го.
Глава 31
Половин час след полунощ Меги паркира пикапа си близо до входа на спирката за метрото на авеню „Гранд“. Докато Меги, Синди и аз се измъквахме от пикала, Бени спря колата си зад нас. Синди и аз бяхме облечени с джинси и тениски. Меги бе с жълт анцуг за джогинг, обточен с бял кант, а Бени бе с тениска на чикагския отбор „Уайт сокс“ и избелели панталони цвят „каки“.
— Чуйте, приятели — каза Бени, — не се нуждаем от герои тази вечер. Нека да открием това, което можем, и да си плюем на петите.
Той погледна към Меги.
— Носиш ли разрешителното за пистолета?
Меги потупа издутата си дамска чанта, преметната през рамото.
— Тук е — каза тя.
Бени се обърна към мен:
— Осъзнаваш ли какво правим?
Насилих се да се усмихна.
— Мисля, че не напълно. — Оръжията ме притесняваха.
Докато слизахме надолу по стълбите към гишето за билети, минахме покрай плакат за набиране на войници: „Военноморските сили — ние търсим малко, но наистина добри мъже.“
— И цял куп садистични мръсници — добави Бени.
Меги изсумтя.
— Да имахме няколко от тях тази нощ.
Купихме си билети, минахме през въртящата се врата и заслизахме по стъпалата към перона. Меги и Бени останаха да чакат близо до стълбите. Синди и аз тръгнахме напред и спряхме на около петдесет фута по-нататък.
— Това е ужасно — въздъхна Синди.
Кимнах утвърдително. Две сиви мишки пробягаха към релсите пред нас. Някъде в тъмнината се чуваше капенето на вода: кап, кап, кап.
Двама млади мъже — и двамата нездраво бледи и дебели — се притискаха един към друг по-надолу на перона. Единият от тях ни посочи, а после и двамата се разсмяха. Държаха кутии бира в ръцете си.
Обърнах глава към Синди.
— Приближават се мъжете на нашите мечти.
— Страхотно.
Те вървяха един след друг и спряха на около десет фута от нас. Предният бе с къдрава черна коса, бирен корем и червена тениска с номер 69 отпред. Приятелят му вървеше след него и се хилеше със зъбата усмивка.
Предният се подсмихна, надигна кутията с бира и се оригна.
— Добър вечер, момичета. Как сте?
— Разкарайте се оттук, палячовци — рече Синди.
Предният намигна и се обърна към приятеля си:
— Разбира се, момичета. Но първо искаме да се запознаете с Пит. Излез напред, Пит. Нека тези момичета се запознаят с теб.
Пит излезе пред приятеля си, държейки пениса си, готов за ерекция, в десния си юмрук.
— Кажете „здравей“ на Пит, момичета.
