Оскар Перини бе починал преди десет години от рак на белия дроб, а по онова време фирмата се състояла само от него, Джо Оливър и един сътрудник. След смъртта на Перини Джо Оливър бе превърнал фирмата в една от най-известните юридически кантори в Средния запад, занимаващи се със съдебни спорове. Изпълняваше значителна роля в повечето от съдебните спорове, провеждани в Чикаго, и участваше в някои от най-големите дела в страната, включително и в четири от тези на „Ин ре Ботълс и Канс“.
На жаргона на адвокатите тези които се занимават с тъжби и жалби, са „акули“. Сред тези акули Джо Оливър бе сравняван с голямата бяла акула. Въпреки че въобще не приличаше на такъв — мършав, прегърбен мъж с добре поддържана козя брадичка, ястребов нос и очила с тъмни рамки, дигнати нагоре върху гъстата му сива коса, — самото присъствие на Джо Оливър удвояваше стойността на процеса. Греъм Маршал с неохотно уважение го описваше като стар речен плъх.
Като всички по-възрастни тоталитаристи в повечето професии Джо Оливър бе жаден за почести. Преди три години неговата алма матер — правният факултет „Ло йола“ — го бе избрал на почетна длъжност. Преди две години Чикагският институт за изящни изкуства бе открил галерията „Джоузеф П. Оливър“ за мексиканско изкуство, излагайки колекцията от доколумбови глинени статуетки на Джоузеф П. Оливър. Когато по вестниците хроникьорите отразяваха спонсорите на Чикагската филхармония, на Музея за земята, на операта, на повечето от тях се виждаше облеченият в смокинг Джо Оливър и очарователната му гарвановочернокоса втора жена Роксан. Той бе изминал дълъг път на момче от крайните квартали.
Минах покрай жената, която почистваше около копирната машина. Тя вдигна поглед от прахосмукачката и се усмихна, явно привикнала адвокатите да влизат и излизат по всяко време на денонощието. Оглеждах всеки офис, запалвах осветлението и търсех плика. Не бе в първите десет офиса. Поне не на видимо място. Щях бързо да проверя и останалите офиси и библиотеката. Ако не го откриех първия път, щях да опитам още веднъж.
След малко го видях — поставен бе върху кожения стол зад хромираното стъклено бюро в ъгловия офис на Джоузеф П. Оливър. На ръка с черен маркер отпред на плика бе написано следното:
ЗА ДЖОУЗЕФ ОЛИВЪР —
ЛИЧНО И ПОВЕРИТЕЛНО.
Взех плика, седнах на стола, отворих го и изсипах съдържанието му върху стъкления плот на бюрото. Една черна видеокасета изпадна от него. Погледнах в плика и извадих лист бяла хартия. С червен маркер и с главни букви бе изписано съобщението:
СКЪПИ ДЖО:
СПОМНЯШ ЛИ СИ ТАЗИ ВИДЕОКАСЕТА?
ИМАМЕ НЕЙНИ КОПИЯ ЗА ЖЕНА ТИ, ДЪЩЕРЯ ТИ В СТАНФОРД И ПРИЯТЕЛИТЕ ТИ В ХУДОЖЕСТВЕНАТА АКАДЕМИЯ, МУЗЕЯ ЗА ЗЕМЯТА, ОПЕРАТА И АСОЦИАЦИЯТА НА АМЕРИКАНСКИТЕ АДВОКАТИ.
АКО НИ СЪТРУДНИЧИШ. ЩЕ ТИ ВЪРНЕМ ОРИГИНАЛА И ВСИЧКИТЕ КОПИЯ. НЕ СЕ НУЖДАЕМ ОТ ПАРИ. САМО ОТ ТВОЕТО СЪТРУДНИЧЕСТВО. ЩЕ ТИ ОБЯСНИМ ПО-КЪСНО.
ДОТОГАВА СТОЙ МИРЕН И. РАЗБИРА СЕ. НЕ СЕ ОБАЖДАЙ НА ПОЛИЦИЯТА. АКО ГО НАПРАВИШ, ЩЕ СМЕ ПРИНУДЕНИ ДА ИЗПРАТИМ ВСИЧКИТЕ ТЕЗИ КОПИЯ НА ТВОИТЕ ПРИЯТЕЛИ И БЛИЗКИ.
ЩЕ ТИ СЕ ОБАДИМ.
Сложих съобщението и видеокасетата обратно в плика и ги прибрах в чантата си.
Вратите на асансьора се отвориха в празното фоайе. Синди си беше отишла, охраната също я нямаше. Погледнах към часовника си. Била съм горе почти двадесет минути. Синди сигурно е тръгнала да ме търси.
Зачаках до гишето на охраната и си спомних за видеорекордера и телевизора в офиса ми, който бе на отсрещната страна на улицата. Миналата година купих оборудването във връзка с два случая на кражба на запазени права на един от клиентите ми. Меги и Бени трябваше да ме чакат там. С малко късмет можех да успея да видя касетата, преди те да се върнат.
Откъснах лист хартия от регистрационната книга и написах на Синди кратка бележка: „Всичко е наред. В офиса съм. Ела там.“
Добавих адреса на офиса и си написах името.
Глава 33
Пристигнах в офиса преди останалите. Запалих лампата, прекосих стаята и включих телевизора и видеорекордера. Измъкнах касетата от черната й обложка, поставих я във видеото и натиснах копчето за включване. Видеорекордерът забръмча, набра скорост и аз седнах на края на бюрото си, за да гледам.
Точките по екрана на телевизора подскачаха и накрая се фокусираха. На екрана бе Синди Рейнолдс. Но не Синди Рейнолдс като „Мис Илинойс“. Не танцуващата степ девойка. Това бе деветстотиндоларовата нощна Синди Рейнолдс с черен сутиен бриджитка, черни ластични бикини, черни дантелени жартиери и колан, на високи остри черни токчета. Тя бе седнала на края на леглото си с кръстосани крака.
Синди отпусна главата си назад с полуотворени очи и прокара пръста си с искрящо черен лак от загорелия си дълъг врат до надигащата се плът между гърдите й. Очите й се отвориха широко и тя засмука пръста си между нацупените си устни. Притвори очи, после ги отвори и бавно извади пръста от устата си.
— Ела тук, Джо — каза тя дрезгаво на екрана. — Синди е самотна.
Космато мъжко тяло мина пред камерата и излезе от екрана, а после се появи отново в леглото й. Това бе Джо Оливър, облечен с червени слипове и черни три четвърти чорапи.
Щом Синди смъкна червените му слипове, аз станах и превъртях касетата напред с копчето за бавно превъртане. Гледах един ням порнографски филм на бързи обороти, телата се мятаха и търкаляха по леглото. Джо най-накрая се строполи върху нея, пъхтейки като куче. Следващата сцена бе в банята на Синди, като и двамата бяха голи и се виждаха от колената нагоре. Със серия от търкания, сапунисване и опипване сцената в банята завършваше и се пренасяхме в спалнята, където Джо Оливър — бивш председател на Католическото общество за милосърдие в Чикаго — бе легнал разкрачен и гол на леглото. Синди — сега облечена с дантелен колан и жартиери, чорапи и обувки на високи токове — завърза китките и глезените му за краищата на леглото, като ръцете й трепереха от вълнение. Тя възседна Оливър със задни части към камерата. Джо Оливър се извиваше на леглото като риба на сухо. Отидох до видеото и го спрях. Последното изображение бе на Джо Оливър от брадичката надолу, излегнат отпуснато върху леглото.
Пренавих касетата, сложих я обратно в плика до съобщението за шантаж и ги заключих в куфарчето си. На вратата се почука. Бяха Бени и Меги.
Бени дишаше тежко.
— Поздравления. Къде е Синди?
— Не се е прибрала още. Ще си дойде скоро. Е? — попитах аз.
— Всичко стана като по ноти — отговори Бени. — А при теб? Къде те отведе мършавият мъж?
— До сградата на „Първа илинойска банка“ — отвърнах аз. — Загубих го на тридесет и шестия етаж. Синди сигурно е там горе с охраната.
Не исках да им разказвам за касетата, докато не поговорех със Синди.
— Ами вашият човек?
— Имаш предвид Антонио Росино ли? — попита Меги.
— Така ли се казва?
— Да. Проследихме го до дома му — каза Бени. — Аз и този револвер „Съливан“, ей там.
Меги се засмя.
— Не го изгубихме, нали?
— Госпожа Парнели Джоунс — Бени насочи показалеца си към Меги — трябва да изкара опреснителен курс за закона и правилника за движение по пътищата.
