несвързана с всичко останало. Видеокасетата бе променила всичко това, бе изкарала наяве истинския характер на работата й. Тя бе решила да промени начина си на живот, да се насочи към друга професия. Какъвто и шанс да бе имала преди, ако касетките видеха бял свят, той ставаше нулев.
— Какво ще правим? — попита Синди.
— Първо трябва да видим дали са откраднали всички касети — отвърнах аз.
— Как?
— Имам човек, който утре ще провери полицейския опис от разследването на апартамента ти.
— Какво представлява полицейският опис?
— Списък на всичко, което полицията е открила в апартамента ти след експлозията. Какво друго имаше в сейфа?
— Малко пари. Бижута.
— Полицейският опис ще ни покаже какво липсва.
— Рейчъл, мисля, че действаме много на своя глава.
— Не много — отвърнах аз. — По-добре, отколкото да седим и да чакаме. Ще се опитам утре да намеря някой да ни помогне. Мисля, че е време Синди Рейнолдс да се върне при живите, поне що се отнася до полицията.
— Както кажеш. — Тя сведе рамене и наведе глава.
— Кой знаеше за сейфа и видеокасетите?
— Само онези, които ме питаха дали знам някакво сигурно място, където да съхраняват касетите си.
Легнахме си в пет и половина сутринта и аз навих часовника да звъни в осем и половина. Срещата ми с Измаел Ричардсън бе в единадесет и половина.
Замислих се за цифрите в ковчега. Шифърът ми бе познат, но не можех да се сетя откъде. Щях да бъда сигурна след срещата ми с Тайрън Хендерсън на другата сутрин.
Глава 34
В понеделник сутринта, преди да отида в офиса си, позвъних на детектив Кевин Турели.
— Искаш полицейския опис от експлозията в сградата „Крайбрежна кула“ ли? — попита той. — Би ли ми казала защо, Рейчъл?
— Не мога, Кевин. Поне все още не.
— Добре, ще видя какво мога да направя. Зная, че трябва да имат копие в осемнадесети отдел. Сигурно там има и сведения от заключенията по случая на отдела за бомби и палежи.
— Благодаря ти, Кевин. Особено ме интересува съдържанието на стенния й сейф. Също би ли могъл да провериш дали при вас няма сведения за някой си Антонио Росино?
— Росино, а? Ще проверя.
Мери ми предаде телефонно съобщение за мен още щом влязох в офиса: „Детектив Турели звъня — има информация за вас.“
Набрах номера му. Друг детектив се обади и му предаде слушалката.
Кевин Турели и аз бяхме започнали заедно работа като сътрудници в „Абът и Уиндзър“. Бяхме делили един офис — двадесет и четири годишната дипломантка от Харвардския юридически факултет и четиридесет и четири годишното бивше ченге от западната част на Чикаго, което бе стигнало дотук след завършване на вечерно обучение в Юридическия факултет на университета „Джон Маршал“. Станахме добри приятели.
Кевин остана три години в „Абът и Уиндзър“, преди да се върне отново в Чикагското полицейско управление като детектив за специални поръчения. Постоянно се занимаваше с убийства — „прекрасна професия“, както се изразяваше Кевин.
— Детектив Турели на телефона.
— Здравей, Кевин.
— Здравей, Рейчъл. Имам новини.
— И?
— Първо описа. Имам копие пред мен. Сякаш нищо не липсва. Една перлена огърлица, една златна верижка с голям кръгъл диамант и съответната гривна, два чифта диамантени обеци, един златен часовник марка „Люсиен Пакар“, един пръстен с диамант, един с рубин и три хиляди и петстотин долара в различни купюри, всичките книжни.
Деветстотин долара на нощ носят добър доход, помислих си аз.
— Нещо друго?
— Не. Рейчъл, каква е връзката ти с Росино? Твой клиент ли е?
— Не. Но е лично, Кевин. Откри ли нещо за него?
— Много. Взех досието му. Регистриран е като хулиган още през 1972 година. Една година е лежал в затвора „Джолиет“ през 1983-а за изнудване. Има много лоша слава, Рейчъл. Много лоша слава. Кога ще кажеш какво става?
— Дай ми още малко време, Кевин. — Бъди внимателна.
— Не се притеснявай — казах аз.
— Между впрочем, майка иска да знае какво ще правиш за Деня на благодарността. Тя събира цялото семейство на вечеря и те кани и теб — Кевин Турели бе четвъртият син на майка ирландка и баща италианец. Вечерите на майка му бяха истински международни празници: солено месо, зеле, паста, италиански соден хляб.
— Благодаря за поканата. Кажи й, че ще дойда.
— Добре, дете. Пази се.
В „Абът и Уиндзър“ първо се отбих при Тайрън Хендерсън.
— Тай, имаш ли достъп до фирмения компютър, таксуващ времето на адвокатите?
— Бейби, имам достъп до всичко освен до теб.
— Тайрън — казах аз, като сложих ръце на кръста и поклатих глава.
Той извърна поглед и завъртя стола си към терминала.
— По дяволите — промърмори, докато изписваше кода и натискаше предавателния бутон. После се обърна към мен: — По-нататък какво?
Аз му подадох листа с цифрите от дъното на ковчега.
— Разбираш ли какво е написано? Нула, нула, три, две, нула, тире, единица, девет, пет, три.
Тайрън изписа цифрите, така както му ги прочетох на глас. В юридическите фирми на адвокатите се плаща на час. Всеки ден те попълват график, в който записват какво са направили по всяко едно дело и колко време им е отнело. На края на всеки отчетен период компютърът сумира времето, изразходвано за дадено дело, и изпраща разпечатката на съдружника, ръководещ делото.
Всеки клиент на „Абът и Уиндзър“ си има свой петзначен номер. За всеки юридически случай на този клиент (например тъжба, трудов арбитраж, данъчен проблем) му се присвоява отделен четиризначен номер. Ръчно написаните цифри на дъното на ковчега приличаха на номера на даден клиент на фирмата: пет знака за означаване на името на клиента (00320) и четири знака за проблема (1953).
— Май пак е нашият приятел — каза Тайрън и посочи екрана, на който бе изписано следното:
№ 00320 — 1953
КЛИЕНТ: ГРЕЪМ АНДЕРСЪН МАРШАЛ
ПРОБЛЕМ: ЛИЧНИ ВЪПРОСИ
— Пак лотария — рекох аз.
— Да. Той се подиграва с нас, а?
— Има ли някакви записи за таксуването на времето за този проблем? — попитах аз.
— Ако нещо е записано, то ще бъде отбелязано тук.
— Можеш ли да провериш? — поинтересувах се аз.
— Разбира се. — Тайрън изписа няколко команди и натисна предавателния клавиш. За двадесет секунди
