какво е направил. Но откъде този човек би могъл да знае кога ще умре Маршал?
— Той имаше сериозни проблеми със сърцето — каза Ричардсън.
— Знам. Вдовицата му ми каза, че е било вероятно изкуствената му клапа да е дефектна. Но въпреки това той би могъл да поживее още двайсетина години. Дотогава историята за Ханаан ще е отдавна забравена.
— Ти каза, че съществува и друг сценарий — вметна Ричърдсън.
Кимнах утвърдително.
— Вторият е още по-ужасен. Той предполага мистър Маршал да си е имал помощник. Тук, във фирмата. Помощник или последовател, когото той е подготвил. Ако е така, може Маршал да е почнал да се съмнява в него. Сигурно се е тревожел, че последователят му може да използва системата на Ханаан за свои собствени цели. Тогава какво би могъл да направи Маршал, за да го спре? Не може да отиде в полицията, защото ще го обвинят в престъпни действия — дори и да предположим, че ги убеди да му повярват. Вместо това може би Маршал е оставил ключа към загадката в ковчега с надеждата, че ще разкрием кой е последователят му и ще го спрем, преди да е разиграл ново теглене на лотарията.
Замислих се за момент.
— Може Маршал дори да е заровил в ковчега уличаващи този човек документи.
— Додсън? — промърмори Ричърдсън. — Пембертън? Чарлс? Голдберг?
— Тези четиримата са най-вероятните заподозрени. Или поне трима от тях. Не мога да повярвам, че Бени има нещо общо с това — защото иначе неприятностите на Джо Оливър щяха да са цвете в сравнение с тези на Синди и моите.
Ричардсън бе искрено изненадан.
— Но защо трябва да краде ковчега?
— Не ковчега. Само документите. Който и да го е направил, си е мислел, че документите ще го уличат в престъпни деяния. Може просто да се е страхувал, че разкриването на лотарията на Ханаан ще попречи на по-нататъшните му планове за нея. Той сигурно е разбрал за добавката към завещанието. Щом Маршал почина, той се е промъкнал, разкопал тайно гроба, унищожил доказателствата, за които мислел, че са единствени. Грешката му е, че не е върнал ковчега на мястото му още същата нощ, та когато фирмата го извади, да от крие само кучешкия скелет в него.
Ричардсън се намръщи.
— Харлан Додсън научи за добавката към завещанието преди ограбването на гроба.
— Истина е. Знаеше, че фирмата ме е наела да разследвам случая — казах аз, обмисляйки отново. — Сигурно това го е подтикнало да действа, преди да е намерил скелет, който да сложи в ковчега.
Ричардсън поклати глава.
— Харлан Додсън? Не мога да повярвам. Но не мисля, че е някой от останалите. — Той замълча за момент. — Маршал сигурно би бил първият човек, който ще повярва, че животът е една огромна лотария. Но ако продължи по-нататък, ще реши, че щом човешкият живот се управлява от шанса, човек може и да ръководи късмета.
И двамата замълчахме.
— Ако следваме твоята логика — каза накрая той, — излиза, че Маршал е имал мотив. Това е ужасно и, честно казано, трудно за вярване. Мислел е, че негов прародител е бил от Ханаан, Масачузетс. 1985 година е била от особено значение за него. Но какви са мотивите на последователя му?
— Не знам — рекох аз. — Завист? Власт?
Замълчах за момент.
— Това, което става сега, е твърде далеч от версията на Маршал за лотарията на Ханаан — продължих аз. — Няма никаква връзка със сегашните събития.
Замислих се за малко.
— Това вече не е лотария.
— Тогава какво е?
Поколебах ce.
— Предополагам, знаете, че мистър Маршал не е починал в офиса си?
Ричардсън кимна.
Разказах му за претърсването на апарамента ми. Обясних му за опита за убийство на Синди и завърших с писмото за шантаж и видеокасетата на Синди и Джо Оливър.
— Някой навън или тук вътре има седем застрашителни видеокасети и мрежа от изпълнители, годна да действа още години наред и да шантажира хората.
— Боже мой — въздъхна Ричардсън и раменете му се приведоха. — Казваш, че младата дама е жива?
Кимнах в потвърждение.
Лицето на Ричардсън постепенно прежълтя. Пред очите ми той се превърна в един стар човек. Наблюдавах го как драска кръгове на листа пред себе си. Накрая той ме погледна.
— Какво можем да направим, за да го спрем?
— Вие и полицията имате два начина, за да му попречите — казах аз. — Единият е мъжът от метрото, другият са тези четирима адвокати от разпечатката за таксуваното време. Мисля, че трябва да подхвърлите на полицията първата следа. Разкажете им за разработената схема за шантаж, засягаща някои много известни адвокати. Помолете ги да бъдат дискретни и да го държат в тайна. Аз знам името и адреса на мъжа от метрото. Казва се Росино. Бих могла да бъда добър свидетел. Ще дам показания, които ще са достатъчни на полицията да го арестува. Полицията може да успее да накара Росино да проговори. Тогава той би могъл да опише мъжа, организирал лотарията. Дори Росино да не проговори, полицията може да го задържи в предварителен арест за малко. Да ни даде известно време. Що се отнася до адвокатите — Додсън, Пембертън, Чарлс и ох, Бени, — някой трябва да ги разпита какво са вършили за Греъм през 1985 година. Аз не трябва да съм този човек. Ако някой от тях наистина е замесен, той ще стане подозрителен, ако ги попитам аз. Те знаят, че се занимавам с наследството на Греъм.
Замълчах, като обмислях плана.
— Трябва да измислите разумна причина за въпроса, който ще им зададете. Няколко подвеждащи инструкции също биха свършили работа.
— Как така? — попита той.
— Един от тях трябва да е върнал ковчега обратно и е поставил в него кучешкия скелет. Накарайте го да мисли, че идеята му е сполучила. Трябва сякаш случайно да се изпуснете, че моето разследване приключи. Кажете на Харлан, че може да действа по-нататък и да ликвидира попечителския фонд, ако семейството е съгласно. — Замълчах за момент. — Вече трябва да върнем Синди Рейнолдс при живите, но тайно. Който и да го е направил, си мисли, че тя е мъртва. Трябва да накараме полицията да я охранява и да си мълчи за нея колкото се може по-дълго.
Ричардсън премисляше нещо. Наведе се напред и натисна копчето за вътрешна връзка.
— Да, мистър Ричардсън — изрече гласът на секретарката.
— Джун, кажи на Ърл Уудс да дойде веднага при мен. После се опитай да се свържеш по телефона с Фред Даниелс в главния офис. — Ричардсън се обърна към мен, като възбудата му нарастваше, докато говореше: — Ърл е административният директор на фирмата. Ще го уведомя, че се опитваме да обхванем делата на Маршал и че искаме да разберем дали времето, което са таксували тези четирима адвокати през 1985 година по личния въпрос на Маршал, не е приписано към сметката на някой клиент. Ще му поискам писмен доклад утре сутринта. Ърл сам ще се досети, че трябва лично да поговори с всеки от четиримата. Ще видим какво ще открие.
Секретарката на Ричардсън звънна, за да му каже, че Фред Даниелс е на телефона. Ричардсън вдигна слушалката и веднага влезе в ролята на управляващ съдружник на „Абът и Уиндзър“. Той постепенно поведе разговора към целта и след няколко шегички и напомняния на Фред Даниелс за трудността при откриването на чиновническите престъпления и желанието на ФБР да се бърка в делата на чикагската полиция и да си приписва заслугите за разкриването на престъпленията попита Даниелс дали може да помогне в един деликатен случай, в който са замесени адвокати, свързани с Демократическата партия. Даниелс се съгласи да говори с шефа на полицията, който да назначи специален човек за този случай.
Ричардсън затвори телефона.
