екранът по тъмня, а после се появи следното:
ТАКСУВАНО ПЪРВИ ПЪТ: 1/29/85
ТАКСУВАНО ПОСЛЕДЕН ПЪТ: 10/4/85
АДВОКАТИ: ЧАРЛС, КЕНТ Р.
ДОДСЪН, ХАРЛАН Б.
ГОЛДБЕРГ, БЕНДЖАМИН ДЖ.
ПЕМБЕРТЪН, КАЛВИН С.
Разучавах написаното.
— Значи тези четиримата са работили по въпроса — казах аз, а погледът ми беше закован върху Голдберг, Бенджамин Дж.
— От 29 януари 1985 година до четвърти октомври 1985 година. — Тайрън посочи четирите имена. — Тези хитреци.
— Можеш ли да ми кажеш върху какво са работили?
Тайрън изписа още няколко команди, натисна предавателния клавиш, а после включи и печатащото устройство.
— Ще извадим записите за изразходваното време на всеки адвокат.
Принтерът забръмча, пое хартията и започна да печата. Спря две минути по-късно. Тайрън се наведе и откъсна четиристраничната разпечатка.
— Заповядай, Рейчъл.
— Благодаря, Тай.
Седнах зад бюрото и разгледах разпечатката. Кал Пембертън бе работил общо 13,2 часа от 29 януари до 15 февруари 1985 година. Кент Чарлс бе таксувал 16,3 часа от четвърти май до двадесет и шести юни 1985 година. Бени — 17 часа в продължение на три дни през август 1985 година. Харлан Додсън бе работил 6,1 часа през първите четири дни на октомври 1985 година. Обясненията бяха неясни, като повечето оправдания за таксувано време. Кент, Кал и Харлан бяха говорили по телефона и се срещали с неназовани хора, преглеждали бяха документи. Бени бе изследвал и писал юридически документи.
Загледах се в разпечатката. Какво знаеше Бени за Ханаан, което не ми бе известно? И защо?
Глава 35
— Мистър Ричардсън може да ви приеме сега.
Изправих се.
— Благодаря — казах аз, минах покрай бюрото на секретарката и влязох в офиса на Измаел Ричардсън.
Той бе седнал зад дъбовото си бюро и отбелязваше нещо в бележника. Погледна ме и се усмихна.
— Здравей, Рейчъл. Заповядай, седни.
Седнах.
— Дойдох да ви предам доклада си за случая „Ханаан“.
— Чудесно. — Той се наведе напред и натисна бутона за вътрешна връзка на телефона си. — Джун, не ме свързвайте с никого, докато мис Голд не си отиде.
После се облегна назад на кожения си стол с висок гръб, постави лакти на облегалките и подпря леко брадичката си с юмруци.
— Кажи ми какво си открила.
— За начало — ковчега. Вчера — казах аз.
— Чудесно.
— Вътре имаше кучешки скелет — продължих. — Но съм сигурна, че Греъм Маршал не е заровил вътре куче.
Ричардсън повдигна веждите си в израз на учудване.
— Това е дълга история, Измаел. — Успях да се обърна към него само по малко име.
— Нека да я чуя.
Започнах да му обяснявам какво съм разбрала за разработката за Ханаан на Греъм Маршал през 1985 година. Описах малката брошура на Амброуз Шпрингер — „Лютарията на Ха наан“, връзката й с колежа „Барет“ и предците на Маршал.
Споменах за липсващия речник с допълнителната дефиниция на Ханаан, разказах за спомените на Хелън Марстън за тайните действия на Маршал през 1985 година. Описах четирите вестникарски статии, открити след дешифрирането на кода на файла с името на Ханаан. Продължих със забележителната година 1985: навършването на триста години от провеждането на първата лотария в Ханаан и тридесет години от ужасната смърт на сестрата и майката на Маршал. Обясних как Маршал е съхранявал данните за Ханаан в компютъра на „Ботълс и Канс“, как е отпечатал съдържанието на файла точно преди да зарови ковчега.
— Маршал е желаел някой да разкрие какво е направил — продължих аз. — Съставил е тази странна добавка към завещанието си, за да принуди фирмата да разследва и евентуално да извърши ексхумация на ковчега. Ние направихме точно това, което той е искал. Само че някой ни изпревари за ковчега.
Измаел Ричардсън стисна брадичката си.
Въздъхнах и се загледах в трите карикатури на стената зад бюрото му, нарисувани с молив и мастило.
— Що се отнася до задачата, основно тя е изпълнена — ако не се интересувате какво наистина е имало в ковчега и дали наистина мистър Маршал си е провеждал своя собствена лотария на Ханаан. Попечителският фонд е излишен. Вие бихте могли да изпълнявате целта на добавката към завещанието, ако семейството желае. Просто ликвидирайте попечителския фонд и платете за постоянна грижа и поддръжка от страна на гробището. Заплаща се еднократна вноска от хиляда долара.
Облегнах се назад и зачаках.
Ричардсън най-накрая прочисти гърлото си.
— Сигурно разбираш, Рейчъл, че аз намирам това… че аз трудно мога да повярвам в тази лотария на Ханаан. Дори ако предположим, че Греъм е участвал в този престъпен план, осъществяването е твърде трудно. Той не би могъл да направи всичко това сам. Как, за бога, би могъл Греъм Маршал да извърши саботаж на самолет? — Ричардсън поклати глава. — Честно казано, не си го представям да се промъква в изоставен склад и да поставя плик, пълен с пари в стар скрин. Абсурдно е.
— Знам. Съгласна съм. Но нека предположим, че Маршал е наел изпълнители. Установил е еднопосочна система за връзка с тях, без те да знаят как да се свържат с него или дори кой е той. Веднъж вече това е правено. Спомняте ли си убийството „Барфийлд“?
Ричардсън кимна. Гледаше през прозореца към езерото.
— Това би изисквало известен капитал. — промърмори той. — Предполагам, че не е било голям проблем за Греъм.
Отново ме погледна.
— Кой е откраднал ковчега?
— Мисля, че е някой от тази фирма, Измаел.
— Кой? — Ричардсън се наведе напред. — И защо?
Обясних му за цифрите на дъното на ковчега и как това ме е довело обратно в „Абът и Уиндзър“, за да попадна на таксуваните записи за изразходваното време по разрешаването на личния въпрос на Греъм Маршал.
— Предполагам, че съществуват два възможни сценария — продължих аз. — При първия един от тези четирима адвокати разкрива какво е извършил мистър Маршал и решава да си присвои мрежата, когато Греъм прекратява действията си. Ако Маршал е подозирал подобно нещо, това би обяснило следата, която е оставил, като е написал тези цифри в ковчега.
Поклатих глава.
— Но при този сценарий възникват проблеми. Ако мъжът реши да използва системата на Ханаан за свои собствени цели, трябва да изчака, докато Маршал почине, и да трепери от страх да не би той да разбере
