И двамата избухнаха в смях.
— Какво се случи? — попитах аз.
— Мъжът изгаси светлините си и ние го загубихме — обясни Меги. — Бе твърде далеч пред нас.
— След това той включи фаровете си — каза Бени. — Бе се насочил на север, а ние все още се движехме на запад, като всички обикаляхме покрай игрището за голф. После тази луда до мен ми извика да се държа здраво и запраши направо през игрището, през живия плет и премина диагонално през деветте дупки на игрището. Подскачахме над пясъчни дупки, плъзгахме се по тревата, блъскахме се в малки дръвчета.
— Млъкни, приятелю — каза Меги. — Кажи какъв е краят! Нали не го изпуснахме?
— Не — отвърна Бени. — Следвахме го до дома му.
— Къде живее той? — попитах аз.
— „Парк Ридж“ — отговори Бени и извади сгънат лист хартия от джоба на панталоните си. Разгърна го. — Триетажна къща в квартал „Асбъри“. Адресът е на Антонио Росино.
— Как открихте името му?
— Видяхме го да влиза в сградата — каза Меги.
— Няколко минути по-късно лампите на третия етаж светнаха — рече Бени. — Виждахме го как се разхожда. Аз влязох във фоайето и потърсих името му на пощенските кутии.
— Добра работа сте свършили, приятели.
На вратата се почука.
— Рейчъл? — извика Синди.
Отворих вратата и я пуснах да влезе.
— Слава тебе, Господи, ти си добре — каза тя.
— Какво се случи? — попитах аз.
— Мъжът слезе десет минути след като ти го последва. Изчаках още пет минути. Безпокоях се много. Повиках пазача. Той бе сигурен, че си се качила на тридесет и осмия етаж. Аз го уверявах, че е тридесет и шестия. Първо претърсихме тридесет и осмия етаж, а после тридесет и шестия. Господи, бях изплашена до смърт. Изкрещях от радост, като видях бележката ти на гишето.
Бени ни закара със Синди до апартамента ми в четири часа и тридесет минути сутринта. Трите етажа стълби ми приличаха на западния склон на Монт Еверест. Ози ме поздрави с една голяма влажна целувка, очевидно доволен, че най-после съм си вкъщи. Отидох до кухнята да му донеса кучешка бисквита.
Синди ме последва и наля и на двете ни по чаша мляко.
— Аз наистина не изгубих този мъж в банковата сграда — казах аз.
Синди ме погледна объркана.
— Искам ти да си първата, която ще види това — извадих дебелия кафеникав плик от чантата ми. — Той остави това в офиса на Джо Оливър.
Сложих плика върху масата.
Очите на Синди се отвориха широко, щом го взе.
Наблюдавах я, докато изваждаше видеокасетата и бележката.
— О, боже мой! — Тя закри лицето си с ръце и поклати глава. Като ме погледна, очите й бяха пълни със сълзи.
— Ти гледа ли я?
— Не цялата.
— Бени и Меги?
— Не. Само аз.
— Бедният Джо. Господи, бедният човек.
— Откъде са намерили касетата?
— Не знам.
— Всички твои клиенти ли получават касета?
— Не. Това е допълнителна услуга.
— Кой е снимал това? — попитах, сочейки видеокасетата.
— Аз. Нагласям камерата и двамата да сме на фокус и с дистанционното управление я включвам.
Намръщих се.
— Какво правят клиентите ти с видеокасетите? — поинтересувах се аз, като преодолях вътрешното си нежелание.
Синди присви рамене.
— Предполагам, че ги гледат. Един клиент ми подхвърли идеята да направя моментални снимки на двама ни. Ще се учудиш, като разбереш, колко много от тях искат видеокасети.
— Клиентите отнасяха ли със себе си касетите?
— Разбира се. — Синди ме погледна, намръщи се, а после разтвори широко очи. — О, не!
— Какво? Какво има?
— Касетата на Джо Оливър бе в апартамента ми.
— Кога?
— До края. До експлозията. Или поне до деня, когато заминах на снимки в Дюни.
— Къде?
— В един сейф в стената. Зад една от картините във всекидневната.
— Защо?
— Джо ме помоли да му я пазя. За няколко седмици. Искаше да намери сигурно място. Не желаеше да я държи в офиса или в дома си.
— Той единствен ли беше?
— Единствен какво?
— Единствен ли те беше помолил да му пазиш касетата.
— Не. — Синди се намръщи. — Различно е. Никой не оставяше касетата си за постоянно. Повечето от тях ги вземаха със себе си веднага. Но някои ги оставяха за няколко седмици при мен да им ги пазя. Особено ако касетата не беше пълна. Касетите могат да записват два часа. Понякога бяха необходими три сеанса, докато се напълни. Обикновено само за няколко седмици. Господи, Рейчъл! Нима мислиш?
— Вероятно. Добър мотив е. Колко касети имаше в сейфа ти, преди да заминеш за Дюни?
— Може би шест или седем. — Тя поклати глава. — Господи!
— Знаеш ли имената им? — попитах аз.
— Разбира се. Поне на повечето от тях.
— Те истинските имена ли си казваха?
— Разбира се — докачи се тя. — Аз настоявах. Те знаеха моето истинско име и къде живеех. Защо аз да не знам техните?
— Изненадана съм — отговорих аз. — Предполагах, че са използвали чужди имена.
— Някои се опитаха. Но аз веднага познавам кой ме лъже.
Помислих върху това, което тя ми каза.
— Виж — каза тя нетърпеливо, — ако се казваш Том и най-голямата ти мечта е жена да те похвали, че си страшен любовник, няма да я лъжеш, че се казваш Хари или Джо. Освен това те бяха адвокати. Занимаваха се със съдебни спорове. Ти познаваш тоя тип мъже, Рейчъл. Големи егоисти са. Обичаха да ми се хвалят с победите си в съда. Искаха да ме впечатлят, Рейчъл. Все едно, че изпълняваха главната роля в някоя пиеса. Щом веднъж ми се доверяха, не се страхуваха да ми кажат истинските си имена.
— Кой още освен Джо Оливър? — попитах аз леко.
Синди можа да назове още двама. Не беше сигурна за останалите. Но и тия двамата, които тя успя да си спомни, бяха мечта за изнудвача: старши съдружник в голяма чикагска адвокатска фирма и съдия в щатския апелативен съд.
— Ужас — изрекох аз накрая. — Попаднали са на главната жила.
— Бедните хора — каза Синди. — Ще бъдат унищожени.
И ти също, помислих си аз. Мръсотия. Всичко наоколо е мръсотия. Същестуваха поне половин дузина видеокасети. До сега професионалният живот на Синди ми изглеждаше като за бавна подробност,
