Кент присви рамене.
— Може и да не съм на правилен път, но би могло нейното куче да е заровено в онзи гроб.
— Какво те кара да мислиш, че той си имаше приятелка?
— Множество дребни неща. Виждал съм го да се бръсне или да се парфюмира в банята на фирмата. Отговаряше уклончиво за това с кого има среща, къде отива. Това бе през последните няколко години. По- късно аз предположих, че си има любовница. Знаеш, че той и преди бе имал такива. Ето защо дойдох при теб. Съмнявам се, че дори жена му се е досещала за нея. Не знам някой да я познава. Но все пак това е добра следа.
— Как се казваше приятелката му?
Кент се намръщи от съсредоточаване.
— Той никога не споменаваше имена. Както ти казах, аз просто правя изводи от изпуснати случайно фрази и думи. — Кент замълча за момент. — Почакай малко. Може би той каза някакво име. Това бе преди около година. Тъкмо бяхме приключили един труден случай и се прибирахме със самолет. Греъм пи много през този полет. Наистина той не каза направо, че има приятелка. Нищо толкова директно. Но спомена женско име. Започваше с буквата „С“.
Кент се замисли.
— Санди? Синди? Сали? Нещо подобно.
— Спомняш ли си нещо друго?
— Не. Може би по-късно ще си спомня.
— Обади ми се, ако се сетиш.
— Ще ти се обадя — обеща той. — Все още ли има проблеми с нея?
— С какво?
— С добавката към завещанието.
— Още е твърде рано, за да може да се каже със сигурност — отговорих аз. — Ще се опитам да приключа до началото на следващата седмица, а после ще докладвам на Измаел.
— Кой мислиш, че е ограбил гроба? — попита Кент.
Поклатих глава.
— Нямам представа. Вярваш или не, но е имало и втора кражба.
— Ти се шегуваш! И втори ковчег ли е бил откраднат?
— Не. Кучето на охраната изплашило крадеца, преди да достигне ковчега.
— Странно — каза Кент, поглаждайки мустаците си. — Би могло да са и хулигани. Стават такива неща. Поне в човешките гробища. Полицията уведомена ли е?
— Все още не.
Дискретно се опитах да погледна часовника си — около пет часа и половина. Синди и Бени трябваше да се върнат скоро. Тя все още бе официално обявена за мъртва. Не исках да се засича с Кент Чарлс. Особено с Кент Чарлс. Той положително дебнеше нещо. Страхувах се, че ставам подозрителна.
Кент положително бе видял как поглеждам часовника си, защото стана и каза, че ще си ходи.
— Трябва да се връщам в офиса — каза той. — Подготвям се за седмица, през която ще се разпитват много свидетели.
— „Ботълс и Канс“ ли? — попитах аз.
Той се усмихна.
— Разбира се. Жалко, че не се присъедини към нас за този случай. Слушай, аз ще се освободя към седем и половина. Ако си свободна, можем да вечеряме заедно някъде. Страхотен нов ресторант са отворили на улица „Холстед“.
— Благодаря ти — отговорих аз. — Вече имам планове за довечера.
Кент присви рамене.
— Може би някой друг път. Ти си заета жена.
— Не през всичкото време — отвърнах с усмивка.
— Е, добре, аз трябваше да опитам, нали?
Той се спря на вратата.
— Ако се сетя за нещо друго по случая Ханаан, ще ти позвъня.
След като Кент си тръгна, аз взех диктофона. Опитах се да се съсредоточа върху пледоарията си, но не можах. Вместо това отворих още едно чекмедже на бюрото си и се загледах в съдържанието му, опитвайки се да си спомня дали и преди е било същото.
Глава 28
Меги Съливан се обади в шест и петнайсет вечерта, за да съобщи, че ще закъснее. Казах това на Бени и на Синди, които преди няколко минути се бяха върнали натоварени с пакети от магазините. Бени — чийто хранопровод сега бе в добро състояние — предложи таверната на Били Гоут.
— Можем ли да се срещнем в таверната на Били Гоут? — попитах аз Меги. — Около седем и половина часа?
— Разбира се.
— С мен ще има още двама души. И двамата знаят за случая.
— Не са ченгета, нали?
— Не. Просто приятели.
— Окей. Ще се срещнем там.
Преди да излезем, Синди си сложи перука. Сега тя бе с дълга черна коса с път по средата и дълга до раменете.
— Учудващо — казах аз.
— Ако облечеш рокля от кринолин — каза Бени, — ще приличаш на бегълката от Уудсток.
Бени, Синди и аз вървяхме по улица „Вашингтон“, докато стигнем авеню „Мичигън“. Докато пресичахме река Чикаго, едно от корабчетата за разходки мина под моста. Някои от пасажерите ни приветстваха с ръка и ние им махнахме в отговор.
Точно зад небостъргача „Ригли“ слязохме по уличката със стълби към постоянно тъмната долна част на авеню „Мичигън“. Модерното авеню „Мичигън“ — чудесната улица с бутици, пълни с дрехи „висша мода“, художествени галерии, хотелите „Риц-Карлтън“ и „Нейман-Маркъс“ — бе точно над долната част на това авеню, поддържано от огромни стоманени колони, които вибрираха от преминаващите лимузини и таксита. Долната част на авеню „Мичигън“ бе като гранддама, лишена от грима си, бижутата и официалните тоалети. Улицата бе тясна и въздухът бе влажен. По колоните нагоре се виждаха паяжини, случайни мишки претичваха да пият вода от мазните локви. Таверната на Били Гоут бе завряна на един ъгъл на долната част на авеню „Мичигън“ — отдавнашно свърталище на чикагските журналисти.
Минахме покрай пълните маси и се промъкнахме до една малка маса в дъното на ресторанта, точно под снимката на възрастния кмет Ричард Дж. Дейли. Поръчахме си три бири.
Разказах им за посещението на Кент Чарлс този следобед.
— Сигурна ли си, че той никога не е бил сред твоите клиенти? — попитах аз Синди.
— Никога — отвърна тя. — Сигурна съм.
Бени вдигна глава.
— Ей, ето я твоята приятелка.
Обърнах се към входа на ресторанта, където Меги Съливан се бе изправила в морскосини панталони, полиестерна блуза в розови и сини флорални мотиви с къси ръкави и бели обувки за тенис. Изправих се и махнах с ръка. Тя ме видя и започна да се промъква през тълпата към нашата маса, държейки синя пластмасова чанта над главата си. Видях погледа на сервитьора и му поръчах бира за Меги.
Меги надигна чашата си.
— Да го вземат мътните. — Тя я изпи на две глътки.
Дългата маса срещу нас бе заета от спортния отбор на една от големите застрахователни фирми. Членовете на отбора бяха със сини тениски, на които с бели букви бе изписано името на отбора — „Фендър Блендърс“. Бяха изпили огромно количество бира и някои от тях се клатушкаха към мъжката тоалетна. Виковете и смехът от масата им, смесен с общата врява в ресторанта, предоставяше почти пълна интимност
