— Те се плащат допълнително.
— Как се урежда това?
— Зависи. Предлагам на моите клиенти няколко възможности за избор. Те са отпечатани направо на типовия ни договор. Могат да плащат годишна такса или да си платят за постоянна грижа и поддръжка чрез една глобална сума. Размерът на сумата зависи от вида на грижите и поддръжката, която те желаят. Предлагам обикновен пакет от услуги и луксозен.
— И всичко това е записано в договора?
— Да. Но аз също го обявявам винаги.
Това решаваше нещата окончателно.
— Благодаря ти, Меги.
— До довечера, дете.
Глава 27
Тридесет минути по-късно аз гледах втренчено в чекмеджето с картотеката в шкафа срещу стената. Бях го отворила, за да извадя бележките за пледоарията.
Мери се занимаваше с картотеката и внимателно подреждаше всеки случай отделно по азбучен ред според името на клиента. Моите бележки трябваше да са в папката за „Канлайт“. Най-накрая ги намерих в папката за „Фронтенак Вилидж 1“. Набързо прегледах и останалите папки. В четири от тях документите не бяха на местата си.
Върнах се до бюрото и издърпах всичките му чекмеджета, едно по едно, като се опитвах да си спомня какво е имало там. Кламерите в третото чекмедже отпред ли бяха? Или пък някой ги е поставил там, след като е прегледал книжата вътре?
Загледах се в кламерите. Апартаментът ми бе претърсен в четвъртък. В петък не бях идвала в офиса си. Поклатих глава. Разследването на случая „Ханаан“ ме превръщаше в параноичка. Може просто Мери да е търсила нещо в чекмеджето ми в петък. Ако не е Мери, може да е чистачката, която работеше от шест часа вечерта до два часа сутринта.
Почука се на външната ми врата. Леко затворих чекмеджетата на бюрото и зачаках. Бе твърде рано за Синди или Бени. Почука се още веднъж. Станах, прекосих офиса и влязох в малката приемна. През позрачното стъкло на вратата видях очертанията на едра мъжка фигура. Вдигнах телефонната слушалка на Мери, готова да набера 911.
— Кой е там? — извиках аз.
— Рейчъл? — каза гласът. — Кент Чарлс е. Мога ли да вляза?
Оставих телефона и отворих вратата. Кент Чарлс се усмихна.
— Здравей — каза той. — Надявам се, че не прекъсвам нещо.
— Няма нищо — отвърнах аз. — Заповядай, влез.
Кент ме последва до офиса. Седнах зад бюрото, а Кент — на дивана до стената.
Той бе облечен небрежно.
— Никога не съм бил тук преди — каза той и огледа стаята.
— Ами просто си изпуснал обиколката в четири часа. До понеделник няма да има друга.
Кент се усмихна.
— Как се чувстваш? А кучето ти?
— Добре — отговорих аз. — И Ози е добре. Взех го тази сутрин от ветеринаря.
— Хубаво — рече той. — Бях тази сутрин при Харлан Додсън.
— И?
— Той иска по-бързо да представи на съда тази добавка към завещанието. Притеснява се за кражбата на ковчега.
— И мен ме натиска — допълних аз. — Какво му става?
Кент поклати глава.
— Предполагам, че е случаят с наследството на Еберсол. Това го притеснява.
— Притеснява го? — засмях се аз. — Та този случай от самото начало бе объркан.
Случаят с наследството на Еберсол бе последната глава на един от тези приятни случаи, за които издателите се молят. Преди две години Харолд Еберсол, директор на голяма чикагска химическа фабрика, се оженил за Хедър Бриндъл. И за двамата това бил първи брак. Харолд бил на шейсет и осем години. Хедър — на деветнадесет. Три месеца по-късно Харолд бил намерен мъртъв в купето на линкълна си завързан е лейкопласт, дълъг 75 фута, гениталиите му се виждали, а малка локвичка от семенна течност се била образувала под седалката. Следователят накрая се спрял на версията, че смъртта е случайна и е настъпила вследствие удушване по време на перверзен сексуален акт с Хедър. Съседният аптекар дал достатъчно доказателства за присъдата: през трите месеца от женитбата си Харолд Еберсол седмично купувал голямо количество лейкопласт, или общо за периода — над хиляда фута. Пророчески един от чикагските вестници нарекъл случая „Мамигейт“.
Другата изненада дошла, когато било отворено последно то му завещание, направено три месеца преди смъртта му. Харолд Еберсол оставял цялото си състояние — оценявано на близо шест милиона долара — на младата си вдовица. И двете сестри на Харолд, наследнички в предишното завещание, сега били напълно лишени от това.
Харлан Додсън бе написал новото завещание. Сестрите на Еберсол подали молба за анулирането му.
— Харлан произнесе пледоарията си по това дело преди три седмици — каза Кент.
— Как протече?
Той поклати глава.
— Кал и аз я защитавахме. Бе трудно.
— Кой бе адвокат на противниковата страна?
— Онзи хитряга Джо Оливър.
Джо Оливър имаше репутацията на един от най-опасните адвокати в Чикаго.
— Опита ли се Джо да те нахока? — попитах аз.
— Опита се — отвърна Кент. — Аз прекъснах речта си, след като Оливър започна да подмята, че жената на Еберсол е правила сексуални услуги на Харлан в замяна на помощта му при написването на новото завещание.
Кент поклати глава.
— Харлан много се притеснява оттогава. Следващият кръг от съдебните заседания е насрочен за септември.
— Тогава не се учудвам, че Харлан се притеснява за добавката към завещанието на Греъм.
Кент кимна утвърдително.
— Страхува се от още един скандал.
Почаках.
Той се усмихна.
— Не дойдох при теб само защото съм любопитен, по дяволите. Всъщност съм такъв.
Кент се засмя.
— Помислих си, че мога да ти помогна с нещо. Както ти казвах, Греъм и аз пътувахме постоянно заедно по случая „Ботълс и Канс“. Мисля, че го познавам по-добре от останалите хора.
Замислих се за момент.
— Кражбата на ковчега от гроба на домашното животно ли ти помогна да разбереш с какво се занимавам? — попитах аз.
— Не и самата кражба на ковчега — отвърна Кент. — Но аз мога да си вадя заключения. Тъй като ти трябваше да разследваш погребването на домашното животно, аз предположих, че семейството на Маршал не знае нищо за това животно.
— И?
— Това означава, че е било нечие друго животно. — Кент прокара пръсти през косата си. — Честно казано, имах впечатление, че Греъм си има приятелка в града. Някоя, с която се срещаше редовно.
