проект, наречен „Ханаан“. На надгробния камък има написана само една дата: 1985 година. Нито датата на раждане, нито датата на смъртта. Затова може да се предположи, че участието на Маршал в случая „Ханаан“ е било през 1985 година. Очевидно е използвал компютъра на „Ботълс и Канс“. Било е безопасно и удобно. Той е имал терминал в офиса си, който е бил пълен с толкова много информация, че да намериш файла за Ханаан е все едно да търсиш игла в купа сено.
— Какво, по дяволите, е правил? — ме попита Бени.
— Бих искала да зная. Базирайки се на тези вестникарски статии, които ти ми помогна да открия, изглежда, сякаш Маршал е имал нещо общо с четири несвързани едно с друго събития.
Обърнах се към Меги:
— Напомни ми за това. Ще ти го обясня по-късно.
Обясних на Бени и Синди:
— Всеки ден във вестника срещате примери на късмет и шанс. Може би Маршал е избрал случайно четири такива събития, описал ги е, заровил е ковчега и се е надявал, че комуто поръчат да разследва какво е имало в ковчега, ще си помисли, че Маршал ги е причинил.
— Това всичко ли е? — попита Бени.
— Може би — отговорих аз. — Но това не обяснява случилото се след понеделник. Кой е откраднал ковчега? От начало си помислих, че Маршал и това е организирал предварително. Заравяш един празен ковчег, организираш да го откраднат след смъртта ти и се наслаждаваш на лудването на човека, натоварен да разбере какво е имало в ковчега. Но къде е удовлетворението за Маршал? Откъде да знае той кой ще намери ковчега? Откъде да знае, че изследователят — аз — ще разкрие всичко само по един празен гроб?
— Господи Боже — каза Меги и поклати глава. — От единадесет гробища за домашни животни в Чикаго Маршал да избере моето за тази мерзост! Господи!
— Това, което ме тревожи — казах аз, — е, че не е било просто една малка шегичка. Ами ако е била голяма шега? Голяма мръсна шега? Ами ако Греъм Маршал е решил в чест на тристагодишнината от лотарията на Ханаан да организира своя собствена лотария? Ами ако той е причинил самолетната катастрофа? Ами ако Маршал е причината за печатната грешка? Ами ако Греъм Маршал е скрил парите в използвания скрин? Ами ако той е определял наградите на конкурса за красота?
— Но защо? — попита Синди.
— Защо не? — отвърнах аз. — Щом Бенджамин Маршал е успял да върши това през 1685 година, защо Греъм Маршал да не успее през 1985 година?
Замълчах за момент.
— Нека възприемем неговия начин на мислене. Маршал през целия си живот е бил адвокат на различни съдебни процеси. Да участваш в съдебен процес е все едно да пишеш история. Какво е историята, ако не последователност от причини и следствия? Същото е и в един съдебен процес. Ако си обвинител, опитваш се да създадеш връзка между последствията — щетите на клиента ти — и причината за тях — поведението на обвиняемия. Ако си защитник, се опитваш да разрушиш причинната връзка. Но адвокатът като историка действа след събитието. Той не го причинява, той само се опитва да го обясни.
Кимнах към Бени.
— Разбираш ли? Това може да е повик за лотария тип „Ханаан“. Ти не обясняваш историята. Не зависиш от свидетел извън твоя контрол. Вместо това ти сам си творец на историята. Ти си съдията. Ти си съдът. Ти си свидетелите.
— Но ако всичко е тайна, няма история — каза Синди.
— Разбира се, че има — отвърнах аз. — Просто са разделени причината от следствието. Следствието е отразено във вестниците — самолетната катастрофа, кралицата на красотата, скритото съкровище, скъпата печатна грешка. За останалите хора това е просто съдба или късмет, или шанс. Спомняте ли си епитафа на гроба? Име, дадено от Провидението. Знаете ли какъв е пълният цитат? Библиотекарката в „Абът и Уиндзър“ ми го намери. От някакъв френски философ е. „Шансът е име, дадено от Провидението.“ В този случай обаче шансът е име, дадено от Греъм Маршал.
— Явно някой по погрешка е разкопал гроба — каза Синди.
— Да — каза Бени. — Но кой го е направил?
— А какво ще кажете за втората гробищна кражба? — попита Меги. — За какво е всичко това?
— Кой е влизал в апартамента ти и е дрогирал Ози? — попита Бени.
— И кой се опита да убие Синди? И кой, по дяволите, е онзи мъж, когото си проследила от метрото?
— Това и мен ме озадачава — отвърнах аз. — Дори Маршал не би могъл да свърши всичките тези неща от гроба.
Седяхме смълчани сред крясъците и смеха в ресторанта.
— Трябва да го приема — каза Бени. — Почти бях убеден, че Маршал е организирал всичко това.
— Дори и сегашните вестникарски съобщения за Ханаан? — настоя Синди. — Ами всичката тази лудост в метрото? — Тя се облегна назад. — Мисля, че наистина съществува лотарията на Ханаан. Някаква тайна организация все още я съхранява и провежда. Стават толкова много необясними неща.
— Може би — отвърнах аз. — Но е почти невероятно.
— И така, какво ще правим? — попита Меги.
— Ще чакаме — отговорих аз. — Ще си държим очите отворени. Ще бъдем нащрек. Може пък и да имаме късмет.
— Как? — попита Бени.
— Нещо трябва да се случи — отвърнах аз. — И аз се моля да не се случи на някого от нас.
Глава 29
Синди и аз пиехме билков чай в кухнята ми. И двете бяхме по нощници, готови за лягане. Ози бе заспал на кухненския под до краката ми.
Пол Мейсън се бе обаждал отново и бе оставил съобщение на телефонния секретар: „Просто искам да разбера какво правите двамата с Ози. Обади ми се, Рейчъл. Целуни Ози от мен.“ Бе почти полунощ, твърде късно, за да се обадя на Пол. Отпих от чая. През последните два дни Пол бе много настоятелен. Не ставай толкова подозрителна, казах си аз. Приятно е някой да е загрижен за теб.
— Опитвам се да свържа този Греъм, когото познавах, с Греъм, организирал тайната лотария — каза Синди. — С човека, решаващ спокойно, че двама души трябва да загинат при самолетна катастрофа. Двама мъже, които не е познавал. Мъже със съпруги, деца и приятели. — Тя потръпна.
Сипах си нова чаша чай.
— Ти си познавала един Греъм Маршал, а аз — друг. Никоя от нас не е познавала третия.
— Как е могъл да направи това? — попита Синди. — Как може някой да реши да убие двама души просто за удоволствие? Само за да задоволи амбициите си.
— Не мисля, че той е разсъждавал по този начин. — Потърках босите си крака в козината на Ози. — Той не е мислел, че убива двама души при самолетна катастрофа. Греъм просто е виждал това като продължение на делото на прародителя си. Достатъчно арогантен бе за подобно нещо. Басирам се, че това е било почти като религиозна причина за него.
— Кога мислиш, че за пръв път е решил да организира лотарията?
— През 1984 година. Тогава той за малко не умрял. — Разказах на Синди за сърдечната му операция, направена в Хюстън.
— Жена му твърди, че това преживяване е оказало силно влияние върху него. Той вече е имал големи успехи — водил е и е спечелил много процеси, защитавал е доста случаи пред Върховния съд. Какво още би могъл да постигне? — Отпих глътка чай. — Ако наистина е вярвал, че родът му произхожда от старейшините на Ханаан, тогава 1985 година — годината, в която за малко не умрял — е била наистина значителна за него. Помисли за това. Тогава са се навършвали триста години от провеждането на първата лотария. И тридесет години от ужасната смърт на сестра му и майка му. Помисли за късмета. — Поклатих глава. — Не бива да подценяваш влиянието на това нещастие върху него.
Синди кимна.
— За хора като Греъм — продължих аз, — едвам завърна и се от смъртта, 1985 година е била един от
