онази сцена в „Кръстника“.
Аз помислих над това.
— Не е лошо — отвърнах. — Но не е безопасно. Ами ако друг намери касетата преди нашия човек? Влиза в тоалетната кабина, случайно я вижда и я взима, защото е любопитен. Докато нашият човек се добере до мястото, касетата вече я няма.
Размишлявахме безрезултатно за това, когато около единадесет часа се обади Измаел.
— Прекарах един час с Джо Оливър — ми каза той по телефона. — Доста е разстроен от цялата ситуация. Накарах го да разбере, че интересите ни съвпадат, и той се съгласи да ни сътрудничи.
Казах на Измаел, че все още не сме решили проблема с мястото на предаване.
— Идеята с тоалетната има няколко възможности — от върна той. — Ще помисля върху нея тази вечер. Трябва да се срещнем в стаята на мис Рейнолдс утре сутринта в осем и половина. Времето е най-важно сега.
Кевин предложи да ме закара вкъщи. Той отиде в хола да разговаря с цивилния полицай, който пое нощната смяна.
— Добре ли си? — попитах Синди.
— Да. Стана ми много неприятно, докато правихме филма, но ще ми мине, Рейчъл. Нека се надяваме, че ченгетата ще хванат онова копеле, и тогава ще подредя живота си като преди.
Аз я прегърнах.
— Ще успеем, Синди.
Кевин ме откара вкъщи със своята необозначена кола. Той се качи в апартамента ми и претърси всяка стая, а аз и Ози го следвахме. Двамата с кучето слязохме обратно до колата с Кевин.
— Ще се видим утре сутринта, Рейчъл — каза той.
— Благодаря ти, Кевин. — Целунах го по бузата.
Разходих Ози до края на блока и обратно, докато Кевин ни наблюдаваше от своята кола, спряна пред апартамента ми.
— Ще изчакам, докато се прибереш — каза той. — Светни и изгаси два пъти светлините, когато се качиш горе.
Когато го направих, чух колата на Кевин да тръгва и да се отдалечава.
Имаше още едно съобщение от Пол на телефонния секретар. Набрах номера му, оставих телефона да позвъни десет пъти и затворих.
Преди да оставя Синди в хотела, я бях попитала за Пол Мейсън.
— Не — беше ми отвърнала тя. — Никога не съм имала клиент, който да отговаря на това описание. И със сигурност никога не е идвал професор по английска литература от Северозападния университет.
Беше девет без петнайсет, сряда сутринта. Кевин, Измаел, Синди и аз се събрахме в хотелската стая на Синди. Току-що им бях казала своята идея.
— В кошче за дамски превръзки? — попита Кевин.
— Има по едно във всяка кабинка на дамските тоалетни — обясних аз отново. — Достатъчно е голямо да побере видео касета. Никой никога не гледа вътре, така че почти няма риск друг да я намери. Това е идеалното място за скривалище. Затворено кошче в единична кабина на оживена обществена тоалетна.
— Но той как ще се добере до нея? — попита Кевин. — Очаквате ли от него да влезе просто така, безпроблемно, в дамска тоалетна на летище „О’Хеър“?
— Не — отвърнах аз. — Той би могъл да изпрати приятелка. Или просто да намери някоя жена на летището и да я помоли за услуга. Или може би ще й плати да влезе и да вземе касетата вместо него. Това е идеално. Тя влиза в единична кабина в претъпкана тоалетна, изважда видеокасетата от кошчето… което ми напомня. — Обърнах се към Кевин: — Ще трябва да я сложиш в найлоново пликче… за да бъде предпазена — аз се изчервих — от останалите не ща там. Така или иначе тя взима видеокасетата, слага я в чантата си, излиза и се среща с нашия човек в самотно кътче на летището, където му я предава. Трябва да има дузини жени, използващи тоалетните там по всяко време. В пиковите часове обикновено има опашка. Тя просто ще влезе и ще излезе както всеки друг. Никой няма да знае, че е взела касетата. Никой няма да види мъжа и неговата помощничка ще е напълно извън подозрение.
— Това е страхотна идея — каза Синди.
Аз продължих:
— Просто трябва да сме сигурни, че чистачите няма да изпразнят кошчето, преди жената да вземе касетата.
— Няма проблем — отвърна Кевин. — Аз ще се оправя с тази част. Можем да държим всички чистачи извън мястото с часове.
— Нека напишем сега обявата за вестниците — каза Измаел.
— Вече е направено — отвърнах аз. Показах съобщението, върху което бях работила предишната вечер, когато ми дойде идеята. — Сега трябва да подготвим съобщение от Джо Оливър за мистериозния мъж. Можем да го напечатаме в канцеларията на Оливър и да го пъхнем в калъфа заедно с касетата.
— Джо Оливър трябва да настоява размяната да бъде извършена лице в лице — каза Кевин, — така че да пипнем мъжа, когато това стане.
— Кога може да излезе обявата? — попитах аз.
Измаел погледна часовника си.
— Имаме около четири часа, преди да завъртят следобедните издания — каза той. — Познавам издателите. Аз ще се заема с това. Съобщението ще излезе днес следобед и във всички сутрешни издания утре. Обявете предаването на филма за утре следобед.
Джо Оливър дойде в моя офис в два часа следобед, за да подпише бележката, която щяхме да предадем с касетата. Мери я беше напечатала на бланка от неговата канцелария, която Оливър изпрати по куриер тази сутрин. На обяд Измаел бе одобрил текста.
— Здравей, Джо — му казах аз, като влезе в офиса ми. Той носеше очила с черни рамки, син блейзер и сиви памучни панталони.
Джо Оливър кимна рязко.
— Къде е бележката? — попита той.
Подадох му я. Беше напечатана изцяло с главни букви, а отдолу бе оставено място за подписа му:
„Ако ви харесва тази сцена, можете да изтъргувате целия филм с главен герой Измаел Ричардсън. Вашата касета с мен срещу моята с Ричардсън. Вие казвате къде и кога, но при едно условие: ще се срещнем лице в лице. Когато науча вашата самоличност, ние ще имаме еднакви възможности да се унищожим един друг. Разбирате какво искам да кажа, нали? Ако не ви разпозная, сделката се проваля.“
Оливър я прочете два пъти без коментар и след това, като извади своята автоматична писалка, подписа с диагонална драскотина отдолу на страницата. После ме погледна.
— Измаел каза, че вие сте попаднали на лентата с мен — промълви той носово с монотонен глас.
Аз кимнах.
— Гледахте ли я?
— Да.
Той си свали очилата и ги пъхна във вътрешния джоб на блейзера. Имаше торбички от изтощение под очите си.
— Искам да се срещна с него лице в лице — промълви бавно той. — Не желая да стане като операция на полицаите от „Кийстоун“. Нали разбирате?
— Дори и да лапне въдицата — казах аз, — той все още ще се безпокои, че това може да е капан. Ще се опита да уреди срещата на уединено място, за което ще е сигурен, че наоколо няма полиция. Не се притеснявай, полицаите няма да се виждат, но ще бъдат там, за да те пазят.
— Полицията може да дойде по-късно — каза Оливър. — Но аз трябва да се срещна с него лице в лице, сам.
— Джо, смятаме, че той ще се опита да те убие. Не можеш да се справиш сам.
Оливър ме изгледа с безизразно лице. Виждала съм го да прави това с противников свидетел при
