кръстосан разпит на някой процес.
В съда номерът минаваше, но не и тук. Ефектът от ужасния поглед на Джо Оливър се изгуби заради някой, който го бе виждал на видеокасета, гол и вързан за четирите края на леглото с розови дамски шалчета.
— Допускам, че той ще се опита да ме убие — каза той с нарочно монотонен глас и пое дълбоко въздух през носа. — Затова искам да се срещна с него сам.
— Не си единствената жертва, Джо. Той се опита да убие Синди Рейнолдс. И всъщност уби двама души с експлозията в дома й. Опасен човек е.
Оливър стоеше с каменно лице. Въздъхнах и казах:
— Ти не искаш да ни сътрудничиш. Добре. Можем да изоставим цялата операция, но после той ще даде лентата на твоето семейство, на приятелите ти. Това ли искаш? Ти не си единственият, който е наранен. Аз също съм жертва и няма да ти позволя да развалиш всичко. Разбра ли ме? Проклет да си, Джо. Или се довери на полицията, или се махай оттук и забрави за цялата работа!
Джо се усмихна в отговор на моя гняв. После се изправи.
— Обадете ми се, когато вземе видеокасетата. Аз ще ви известя, щом той се свърже е мен. Не се притеснявайте, млада госпожо.
Веднага щом Оливър си тръгна, се обадих на Кевин:
— Кевин, трябва да внимаваш с Оливър. Може да изпрати някой убиец след теб. Вероятно ще трябва да го следиш отблизо.
Останалата част от следобеда прекарах, опитвайки се да прегледам бележките по разследването на случая „Ханаан“. Исках да довърша тази история, за да съм сигурна, че всичко е записано — ей така, за всеки случай.
Не можех да се концентрирам. Предишната вечер снимах порноклип, а днес по пладне бях уредила среща между Джо Оливър и изнудвача. Определено не се бях готвила за това в юридическия факултет.
Загледах се в диктофона, на който записвах всичко по случая „Ханаан“, и се протегнах, за да позвъня на Мери.
— Какво става? — попита тя, като си подаде главата в моя офис.
Въздъхнах.
— Преуморена съм.
Мери ме погледна изпитателно.
— Какво ще кажеш за чаша прясно кафе?
Отвърнах й с усмивка:
— Звучи страхотно. Донеси и на двете по една чаша. Ще се възползвам от компанията ти.
Харлън Додсън се обади около четири и тридесет, за да ме попита защо още не съм му изпратила моите файлове по завещанието на „Ханаан“. Обясних му, че съм била заета с други неща и ще му ги изпратя през следващите няколко дни. Той ми отправи бегла заплаха, че ще предупреди Измаел Ричардсън колко мудно действам, после затвори.
В шест часа открих, че непрекъснато записвам на диктофона едно и също изречение. Прибрах го и реших да си ида вкъщи. Една топла вана и ранно лягане изглеждаха чудесна перспектива.
Купих си следобедния „Трибюн“ по пътя за метрото и открих обявата, докато чаках северната линия:
До видеоизнудвача: …Ще сменя моята лента за твоята. Моята е по-добра. За част от записа отиди до ОРД, терм. 3, главното ниво, СЗ част, дам. 00, №3, кош. дам. прев., чете. сл. обед. Джо О.
Кошчето за дамски превръзки в кабинка №3 на дамската тоалетна, в северозападната част на главното ниво на терминал 3 на летище „О’Хеър“. Утре следобед. Иди и го хвани, Кевин.
Ози доприпка от спалнята, когато отворих вратата на моя апартамент. Застинах. В спалнята светеше. Отстъпих назад в антрето и се протегнах за чадъра, който висеше на най-близката закачалка.
Щом грабнах чадъра с две ръце, Пол Мейсън излезе бавно от моята спалня.
— Какво правиш тук? — сопнах му се.
— О! — каза Пол с широко отворени очи. — Това съм просто аз, Рейчъл. — И вдигна ръце във въздуха с глупава усмивка.
Ози се върна при Пол с размахваща се опашка. Пол свали едната си ръка и потупа Ози по главата.
— Отговори ми на въпроса, по дяволите. Какво правиш тук?
— Хей, успокой се. Оставям съобщения на проклетия ти телефонен секретар от три дена. Накрая се отказах и реших да дойда, за да ти покажа какво открих. Портиера го нямаше, така че се качих направо тук. — Той се усмихна. — Ключът ми още става. Боях се да не си сменила бравата, след като се разделихме.
— Значи просто дойде да ми досаждаш вкъщи, а? Да те вземат дяволите, Пол. Нямаш право да правиш това.
— Хей, съжалявам. Успокой се. Нямаше да използвам ключа, ако знаех, че си вътре. Почуках на вратата, извиках твоето име. Нямаше те. — Той сви рамене. — Така че реших да вляза и да ти оставя съобщение заедно с това, което намерих. — Той погали Ози по главата. — Старият Ози със сигурност беше щастлив да ме види, нали, момче? — Ози седеше пред Пол, а опашката му удряше по пода.
Аз влязох навътре.
— Дай ми този ключ! — казах аз и протегнах ръка.
Пол бръкна в джоба на джинсите си и извади ключа. Взех го.
— Никога повече не прави така, никога!
Моя грешка, добре. Нека да я забравим. Имам да ти показвам страхотни неща. Обещавам ти, че след това ще си тръгна. — Той вдигна ръка. — Честна скаутска. Това ще ти хареса.
Поклатих глава и се опитах насила да се усмихна.
— Ти наистина си кретен. Добре де, какво толкова мислиш, че имаш?
— Мисля? Нека ти припомня, че говориш с човек, който вероятно знае повече за Сам Спейд и Майк Хамър от всеки друг в тази страна.
— Почакай малко, Пол. Да четеш за детективи не е като да бъдеш такъв. Аз съм чела „Голямата река с две сърца“ около десет пъти и все още не се хващам на въдицата. — Стоях на една ръка разстояние от Пол, достатъчно близко, за да усетя познатата миризма на неговия одеколон. Бях раздвоена между желанията да го целуна или да го ударя по главата с чадъра. Не бях достатъчно силна да направя последното. Но поне за момента имах сили да удържа на първото.
— Ти искаш доказателство? — попита Пол с намигване. — Погледни какво съм оставил на бюрото ти.
Последвах го до спалнята. Той повдигна голям плик от бюрото. Беше надраскал кратка бележка за мен върху плика.
— Бях в стаята за микрофилми в лабораторията вчера следобед и днес сутринта — каза той, като разкъса плика. — Започнах с 1985, като прегледах седмиците преди всяко едно от тези четири издания. — Размести гладките фотокопия. — Погледни какво намерих.
Той ми подаде четири фотокопирани страници от класифицираната секция. На всяка страница, обградени с червено, имаше съобщения за Ханаан в същия вид, в който и аз ги бях намерила — с име на станция от метрото, време (винаги след полунощ) и определен ден.
— Значи са използвали същата система и тогава — казах аз.
— Точно така. След това опитах с 1986 и 1987. Нямах време да проверя всички вестници. Невероятно тежка работа е да прегледаш дори един микрофилм. Продължих само със „Сън таймс“. Намерих три обяви — две през 1986 и една през 1987. — Той ми ги подаде.
Загледах се в съобщенията за „Ханаан“. Те бяха доказателство, че някой е продължил лотарията или поне е заимствал начина за комуникация от „Ханаан“ след 1985, но преди да умре Маршал. Аз погледнах към Пол.
— Добра работа — му казах.
— Ако искаш, вярвай, но ето я и най-добрата част. — Той извади една сгъната, фотокопирана
