— Кога смята той, че оня ще предприеме някакъв ход? — попита Синди.
— Не зная. Може би следващата седмица, а може би и по-нататък. — Аз станах. — Трябва да се връщам в офиса си.
Синди бръкна в един плик и издърпа своята черна перука.
— Аз също излизам. Кевин каза, че може, ако нося това. Ще се разходя около авеню „Мичиган“ с едно цивилно ченге.
— Пази се, Синди.
— Ти също.
И двете бяхме нервни, когато се разделихме.
Кевин ми се обади с лошата новина в 4,00 часа следобед.
— Той не се хвана на въдицата.
— Как разбра?
— Преди десет минути Оливър получи съобщение.
— От кого? — попитах аз разстроена.
— Не знаем. То беше в обикновен пощенски плик. Очевидно e било занесено в пощата близо до фирмата на Оливър. Никой не знае кой го е пуснал.
— Какво пише в него?
— Кратко и ясно — каза Кевин. — Ти пази твоята лента, аз ще пазя моята. Никакви сделки. Скоро ще се свържа пак.
— Това ли е всичко?
— Дааа? Май пак се връщаме там, откъдето се почна.
— По дяволите — казах аз. Бях паднала духом.
— Единственото нещо, което си струваше според мен, бе страхотният план, който ти измисли, Рейчъл.
— Какво възнамеряваш да правиш сега? — попитах аз глупаво.
— Не знам. Предполагам няма кой знае какво да направим, преди изнудвачът да предприеме следващия си ход.
— Но това може да отнеме седмици — казах аз, борейки се с разочарованието. — Или дори месеци.
— Знам, но нямаме избор. Негов ред е, а не наш. Ще ти се обадя по-късно.
Седях сама в офиса и се взирах през прозореца, без да помръдна. Юридическото досие по делото все още се нуждаеше от обработка и трябваше да бъде готово за следващия ден. Безуспешно се опитах да работя насила върху него.
Мери се появи малко след пет следобед.
— Не забравяй онзи коктейл в аквариума, Рейчъл.
— Ти тръгваш ли?
— Да — каза Мери. — Ще се срещна с Том в „Гранд Парк“. Ще си направим пикник и ще слушаме концерта.
— Звучи чудесно — казах аз, като се опитвах да придам малко ентусиазъм на гласа си.
— До утре — каза Мери.
Като си тръгна, аз се отпуснах назад в стола си. Джо Оливър щеше да е в аквариума тази вечер. Имаше шанс Харлън Додсън, Кал Пембертън и Кент Чарлс също да дойдат. Но не и Бени. Той беше в Сейнт Луис заради делото си.
На вратата ми се почука. Беше Пол Мейсън, който приличаше почти на адвокат в своя сивокафяв костюм, риза със сини копчета и синя папийонка. Аз също се бях подготвила за случая.
— Готова ли си? — попита той.
Усмихнах се насила.
— Така предполагам.
Аквариумът „Шед“ е едно от любимите ми места в Чикаго. За първи път бях в него преди двайсет години с баща ми, който ме доведе в Чикаго за края на седмицата. Само преди три седмици бях завела Кати и Бен там. Докато те наблюдаваха акулите, аз зяпах аквариума със змиорките — три зелени чудовища, които надничаха от пещерите в скалистите образования по дъното. Една от тях се беше плъзнала вън от пещерата си. Тя мина близко до стъклото, а една дупка с размера на пени в хрилете й се свиваше и отпускаше под издутата й шия. Тялото й се виеше на вълнички и гънки. Като минаваше, тя се беше обърнала към мен с безизразни, млечни очи и беше отворила своите V-образни челюсти, за да открие сивите си остри като ками зъби.
— Пристигнахме — каза шофьорът на таксито.
Пол му плати, ние слязохме и тръгнахме по пътеката към аквариума. Беше красива лятна вечер. От лявата ми страна, осветен под синьото небе, се виждаше целият Чикаго.
Аквариумът „Шед“ е на малък хълм, в подножието на възвишението между Монроу Харбър и Бърнам Харбър. Редове от закотвени яхти се клатушкаха във водата от двете му страни. В града на най-голямото, най-високото и най-дългото аквариумът „Шед“ беше, разбира се, най-големият в света.
Горе отблизо той изглежда като гръцки храм. От по-далече и отстрани се открива неговата осмоъгълна форма.
Пол и аз се изкачихме по двата пасажа мраморни стълби Докато търсех в портмонето си поканата, чух някой да ме вика. Обърнах се и видях Бени Голдберг да се качва по стълби те към мен.
— Какво търсиш тук? — попитах аз.
— Защо? — Лицето на задъхания Бени беше почервеняло от тичането по стълбите. — Исусе, сърцето ми бие като на заек. — Той погледна към Пол. — Здрасти, професоре.
— Ти каза, че заминаваш за Сейнт Луис — продължих аз. — Щял си да заминеш минатата вечер след работа. — Аз направих няколко бързи сметки. Беше четвъртък вечерта. Бени трябваше да замине в сряда вечер. Съобщението за видеоизнудвача се появи в следобедните издания в сряда — тези, които Бени обикновено си купуваше.
— Отложиха заминаването вчера следобед — каза той. — Планирано е за следващата седмица по същото време. — Поехме нагоре по стълбите.
— Били ли сте някога на парти тук? — попита Бени.
— Не, а ти?
— Веднъж.
— Как избра фирмата това място? — попитах аз.
— Един от съдружниците й е важна клечка тук. От директорите, управителния съвет или нещо такова. Харлън Додсън, струва ми се.
Спрях на входа.
— Додсън?
Бени се намръщи.
— Или може би Кент Чарлс. Не съм сигурен. Така или иначе тук празнувахме Коледа. Приятно място за купони.
Подадохме гравираните покани на пазача при вратата. Няколко адвокати бъбреха в огромното фоайе. Двама бармани в бели костюми се виждаха през дорийските колони в далечния край на фоайето.
Барът беше разположен от лявата страна на изложбата с коралови рифове — деветдесет хиляди галона вода в стъклени резервоари, наредени покрай стените на кръглата зала. През деня един водолаз влиза в резервоарите с коралови рифове и ръчно храни морските костенурки, акулите и кораловите риби, докато говори на зрителите по микрофона в маската за гмуркане.
Бил Уилямс, почетният гост, стоеше от лявата страна на бара с гръб към изложбата от коралови рифове и се здрависваше с доброжелатели. Той беше върлинест, плешив мъж, леко изгърбен, с жизнена усмивка и сърдечен смях. Тъкмо потупваше Джо Оливър по гърба, когато Пол и аз се приближихме.
— Благодаря ти, Джо — каза той. — Това е чудесен съвет. — Уилямс ме видя и се захили. — Здрасти, Рейчъл. Толкова се радвам, че можа да дойдеш. — Джо Оливър ми кимна, без да се усмихва, и се отдалечи.
— Моите поздравления, съдия — казах аз и му протегнах ръка.
Той я покри с двете си огромни лапи.
