— Благодаря ти, Рейчъл. И, моля те, за още една седмица да е Бил. Как си напоследък, скъпа?
— Не се оплаквам — отвърнах аз. — Заета съм и имам интересни дела.
— Чудесно. Адски ми липсваш, Рейчъл. Ти свърши страшно добра работа за моите клиенти. На всички ни липсваш.
— Благодаря. — Аз го представих на Пол Мейсън и наблюдавах как те стиснаха ръце и разговаряха.
По време на ранните ми години в „Абът и Уиндзър“ аз бях единственият човек, готов да работи по делата на Бил Уилямс. Бил беше старомоден адвокат в буквалния смисъл на тази фраза: добросъвестен, търпелив и щедър. Същите тези качества го бяха направили лесна плячка за младите пуяци в „А. и У.“, които редовно му отнемаха по-важните клиенти и лично се грижеха за това делът му на партньор да бъде намален.
По-амбициозните млади колеги със своите сеизмографски възможности да засичат и най- незабележимите промени в йерархията на фирмата избягваха Бил Уилямс и потулваха възложените им от него задачи. Още преди да напусне „Абът и Уиндзър“, той наистина беше изолиран от компанията. Постоянно доброто му настроение само го правеше по-патетичен. Когато се освободи място във федералния съд, фирмата използва своите политически връзки, за да застреля с един куршум два заека. Партито беше опит да го изпратят с остатъка от добри чувства на бившите му партньори.
— С нетърпение очаквам появяването ти пред мен в съда — ми каза Бил Уилямс.
— Също и аз, Бил. При условие, че прочетеш моите бележки този път. Но няма да можеш да ги променяш по време на процеса.
Той избухна в смях. Бил Уилямс беше педант по отношение редактирането на бележките. Той щеше да редактира и да преписва, да редактира и да изглажда до последния момент, а понякога и след това.
— Обещавам, че няма да ги докосна — каза той.
— Просто ги прочети и ги приеми като божие откровение — отвърнах аз с усмивка.
Той се засмя отново, но след това някой друг привлече вниманието му.
— Здравей, Боб! Как си, по дяволите?
Пол и аз отидохме до бара. Бени ни пресрещна, носейки три чаши.
— За всеки имам по едно питие — каза той.
Благодарих му и взех моето.
— Някой ще почне да я сваля, така както е облечена — каза Бени на Пол.
— Че какво ми има на дрехата? — попитах аз. Носех грамадна, чисто памучна, сивобяла фланелка, пристегната в кръста с широк кожен колан.
— Нищо ти няма. Изглеждаш чудесно както винаги — отвърна Бени.
Кент Чарлс изникна изведнъж.
— Съгласен съм — каза той. — Здравей, Рейчъл. Здрасти, Пол. — Той кимна и на Бени. — Надявам се, че ще се забавляваш тук — обърна се той към мен.
— Оставяш ли ни вече? — попита Пол.
— Трябва! — Кент извади билет от джоба на ризата си. — На концерт съм в „Равиния“. Андре Уотс ще изпълнява Рапсодия в синьо. След това трябва да се подготвя за устните прения в седмия кръг утре.
— Имаш ли минутка? — попита Пол. Гледах ги как излизат заедно навън. Кент се спря на вратата, за да се ръкува с двама адвокати от „Сидли и Остин“, които току-що идваха.
Няколко от младите адвокати на „Абът и Уиндзър“ се присъединиха към нас с Бени близо до входа на първа галерия. От ротондата излизаха шест галерии с аквариуми, подобно на спици на колело. Всяка от тях беше около 90 фута дълга и 30 фута широка, с висок арковиден покрив. Осветлението в галериите беше слабо и само стените им бяха като броеница от осветени резервоари, наредени като амбразури.
След около 20 минути безделнически разговори аз се извиних на останалите от групата, като се оправдах, че имам нужда от ново питие.
— Донеси ми още един бърбън и кола, Рейчъл — каза Бени.
Кимнах му и се върнах обратно на бара. Ставаше все по-претъпкано. Бил Уилямс стоеше все още до изложбата от коралови рифове, заобиколен от адвокати, щастлив от обръщаното му внимание. Забелязах Харлан Додсън с питие в ръка да говори на друг адвокат при входа на шеста галерия. Заобиколих изложбата от корали и намерих Кал Пембертън, сръбващ от бутилка бира „Бек“, да зяпа огромна морска костенурка, която си почиваше на една коралова издатина. Очите на Кал и костенурката бяха на едно ниво и тя също го гледаше.
Реших да потърся Джо Оливър. Исках да узная какво възнамерява да прави сега, след като моят план беше пропаднал.
Нямаше го нито близо до бара, нито в ротондата. Тръгнах бавно по външния край на ротондата, спирайки се на всеки от изходите на галериите. Във всяка галерия имаше адвокати — някои разговаряха, други разглеждаха аквариумите. Джо Оливър го нямаше. Нямаше го и Пол Мейсън. Направих пълен кръг в ротондата и погледнах в главното фоайе. Не виждах нито Джо, нито Пол. Отидох до главния вход на аквариума. Нямаше ги и навън.
Върнах се обратно в аквариума и направих още една бърза обиколка на ротондата, надзъртайки във всяка галерия. Додсън стоеше на опашка пред бара. Кал все още се взираше в костенурката. Бен си бъбреше с останалите.
— Виждал ли си Пол? — попитах аз Бени.
— О, да. Преди около пет минути го видях да минава през един от служебните входове. Мисля, че води нагоре. А къде ми е питието?
Тръгнах бавно по една от галериите, опитвайки се да си представя защо Пол ще се качи нагоре. Типично в негов стил винаги да си пъха носа където не трябва. Горе бяха само входовете към аквариумите, доколкото знаех. Спрях пред един аквариум, обитаван от четири грамадни, раирани тропически риби. Те се движеха сковано във водата като преобърнати чинии.
В края на галерията имаше огромен резервоар с акули. Той заемаше цялата задна стена. Три сиви акули с трепкащи хрилни перки плуваха бавно около пречупен корабен кил на дъното. Джо Оливър го нямаше. В момента, когато се обръщах, една от акулите се стрелна към дъното и побутна нещо малко и черно. Черният предмет се плъзна около два фуга по дъното, а акулата продължи. Вгледах се. Наведох се, за да се убедя. Беше видео касета. Една видеокасета на дъното на аквариума с акули. Хвърлих поглед нагоре и затаих дъх. В горния ляв край на аквариума една ръка висеше неподвижно във водата.
Глава 43
Дори не си помислих да викам за помощ. Просто трябваше да разбера дали тази ръка е на Пол. Изтичах обратно през галерията и намерих метална врата с надпис „САМО ЗА ПЕРСОНАЛА“. Беше заключена. Вратата в следващата галерия също. Минах бързо покрай тази галерия и забелязах друга врата. Беше притворена. Отворих я и изтичах нагоре по тясната циментова стълба, като вземах по две стъпала на веднъж.
Спрях на края на стълбището, сърцето ми блъскаше. Опитах се да се ориентирам. Бях над аквариумите, над някоя от галериите. Подът вибрираше от бръмченето на помпите. Наведох се, за да премина под сноп оранжеви тръби. Май някъде бях прочела, че в аквариума „Шед“ има над 75 мили тръби.
Стоях на прага на нещо, което приличаше на дълга и тясна лаборатория. По дължина на пода от двете страни, бяха отворени входовете към аквариумите с риби, които бях проучвала отдолу. Повечето от отворите имаха ниско разположени предпазни перила. По средата на помещението, разпръснати между различни видове оборудване, се намираха малки аквариуми с риби на стоманени поставки — два аквариума, след това лабораторна маса, още три резервоара и дълбока метал на мивка, още два аквариума и накрая висок бял фризер. Две грамадни рибарски кепчета бяха облегнати на стената отдясно.
Отидох до първия отворен резервоар отляво и надникнах бързо в него. Само жълти и червени риби, стрелкащи се напред-назад във водата.
Реших, че аквариумът на акулите трябва да е в далечния край на галерията, вдясно от мен. Преминах колкото се може по-бързо през дългото помещение покрай другите резервоари и спрях за миг накрая, надниквайки в двете посоки към тесните проходи за съседните галерии. Не видях никого. Моля ти се, Господи, не позволявай Пол да е мъртъв. Поех дълбоко дъх и тръгнах по прохода.
