Никога преди не бях виждала мъртъв човек. Освен на кино. В действителност те изглеждат много по- мъртви. Поне така изглеждаше Джо Оливър. Почувствах прилив на облекчение — не беше Пол, — последван от порив за повръщане. Оливър лежеше по гръб в локва кръв, близо до аквариума на акулите, краката му бяха разкрачени. Лявата му ръка до китката висеше над ръба на резервоара. Ризата и сакото му бяха оцветени в тъмночервено. Слънчевите му очила висяха накриво през лицето само на едното ухо, като оставяха открито едно отворено око. Миризма на човешки изпражнения изпълваше помещението.
Дръпнах се до стената, като се борех срещу необходимостта да повърна. Вдишах няколко пъти дълбоко и след това все още гнусливо се придвижих обратно до тялото на Джо Оливър. На пода, близо до лявото му коляно, имаше видео касета. В изпънатата си дясна ръка той държеше пистолет. На ревера на сакото му имаше бележка. Наведох се и прочетох отпечатаното на машина съобщение:
За моите приятели и семейство:
Не мога да продължавам да живея в лъжа.
Извинявам се за всичките си слабости.
Джо Оливър.
Загледах се в бележката и след това в раната от куршума, после в пистолета. Сива гръбна перка се плъзна бавно покрай ръката на Джо Оливър и изчезна под водата. На циментовия под личаха шест кървави отпечатъка от обувки, които отвеждаха от тялото на Оливър към тесен коридор.
Първите два отпечатъка бяха тъмночервени и наситени, следващите два бяха по-светли, само частични, последните два бяха едва видими петна от токове.
През бръмченето на водните помпи чух плискането на вода в дълбока мивка. Шумът като че идваше отвъд галерията. Той, изглежда, се мие, помислих си. Загледах се във видеокасетата. Шумът от плискането на вода спря. Завъртях се и огледах помещението за прикритие. В момента се намирах зад резервоара на акулите в далечния край на помещението. Водата в отворените резервоари бълбукаше. Нямаше къде да се скрия. Но в средата на помещението имаше стоманени маси, големи мивки и малки изправени аквариуми. Вероятно можех да се свра под една от масите.
Чух приближаващи се стъпки от единия край на коридора. Спуснах се покрай ръба на аквариума за акули към средата на стаята.
Точно тогава видях Пол Мейсън. Той се беше свил под една от стоманените маси, близо до другия край на дългото помещение. Гледаше ме с подивели очи, без да показва, че ме познава. Изразът на лицето му спря крачките ми — това беше само страх.
Преди да успея да продължа, стъпките зад мен прозвучаха в стаята близо до аквариума за акули и спряха. Вкопчих се за една от масите, краката ми трепереха, раменете ми увиснаха.
— Здравей, Кент — промълвих най-накрая. Бавно се завъртях.
Бях напълно права. Кент Чарлс стоеше до тялото на Джо Оливър. Държеше, топка влажна хартия в едната си ръка и тъмно кожено куфарче в другата. Той се усмихна и очите му се присвиха. Усмивката му беше ледена.
— Здрасти, Рейчъл — каза той. Гласът му беше спокоен, почти безразличен.
— Всичко свърши — казах аз, опитвайки се да овладея гласа си.
— Свърши ли? — Той се намръщи. Беше си свалил сакото, а ръкавите на ризата му бяха навити до лактите. — Какво свърши?
— Ти и Ханаан.
— А, Ханаан. — Той заобиколи аквариума за акули. — Домашния любимец на Маршал. — После пусна хартията на пода и постави куфарчето върху ръба на една голяма мивка, по средата между мен и аквариума за акулите. Бяхме на 30 фута един от друг, разделени от средния ред аквариуми, мивки и стоманени маси.
— Ние знаем за теб и Ханаан, Кент.
Той сви рамене.
— Нямам представа за какво говориш.
— Джо Оливър беше капан — казах аз. — Няма никаква видеокасета с Ричардсън и Синди Рейнолдс. — Ъгълчето на устата му потръпна, но лицето му остана безразлично. — Синди е жива — продължих аз — и полицията арестува един от твоите хора. Той призна. Ние знаем за фалшивата газова експлозия в апартамента й. Знаем всичко за правилата на твоя Ханаан. — Поех дълбоко въздух, опитвайки се да запазя гласа си спокоен. — Ченгетата чакат долу. — Защо ли наистина не бях извикала полицията? Вкопчих се още по-здраво в масата, за да не позволя на ръцете си да треперят.
Кент ме наблюдаваше с присвити очи.
— Защо уби Джо? — попитах аз.
Очите му проблеснаха.
— Самозащита. Повиках този задник следобеда. Два часа след като му изпратих съобщението, че няма да има сделка. Мислех, че ще го хвана неподготвен. Промених си гласа. Казах му да се срещнем тук горе в шест и петнадесет. Той дойде навреме, но когато му поисках лентата, той я хвърли в аквариума и се опита да ми извади пистолет. Трябваше да го застрелям.
— Ти така или иначе щеше да го убиеш — казах аз.
Той сви рамене.
— Може би. Но не в гърдите.
— Защо претърси апартамента ми? — попитах аз. Трябваше да поддържам разговора, за да дам на Пол шанс да направи нещо.
— За да видя какво беше открила. Пол ми каза, че пазиш много от нещата си вкъщи. — Той се усмихна. — И да те по-раздрусам малко. Може би да те уплаша. — Той поклати глава. — Май те подцених. Кога разбра, че аз съм този, който нахълта в апартамента ти?
— Отгатнах току-що. Подозирах мнозина и ти беше един от тях. Ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, Пол също бе заподозрян. Но се замислих дали си ти, когато отговори на позвъняването ми за Пол онази вечер. Ти каза, че ще дойдеш веднага, защото аз съм само на пет минути. — Направих пауза. — А ти никога преди това не си бил в апартамента ми. Как можеше да знаеш, че е само на пет минути път от жилището на Пол? — Озърнах се бързо наоколо. Не виждах Пол от мястото си.
— Не е лошо — каза Кент. — Разбира се, Пол би могъл да ми покаже твоята улица.
— Знам. И точно така си помислих. Не исках убиецът да е някои, който ми харесва. — Потреперах. — Ти претърси и кабинета ми, нали?
Кент повдигна вежди.
— Какво намери в моя?
— Достатъчно, за да знам, че трябва да те следя — изръмжа той.
— Какво имаше в ковчега?
Кент поклати глава.
— Добре, че разбрах за допълнението към завещанието навреме — каза той. — Измаел се опита да запази всичко скрито-покрито, но тоя палячо Додсън беше толкова загрижен да спаси задника си, че ми разказа всичко. Искаше да ме убеди, че няма нищо общо с написването му.
— Какво имаше в ковчега? — попитах аз отново.
— Четири изрезки от вестници, ксерокопие на онази книга „Ханаан“ и компютърна разпечатка от 1985. Компютърната разпечатка съдържаше всичко, което Маршал беше направил тогава: времена, места, имена, системата на лотарията, въобще всичко. Моето име се споменава там няколко пъти.
— Какво направи с тези неща? — попитах аз.
— Ти как мислиш? — усмихна се Кент. — Натъпках всичко в мелачката за хартия в нашата фирма. — Той постави ръце на куфарчето.
— Откъде купи кучешкия скелет? — Изчерпвах възможностите си да продължа разговора. Защо Пол не правеше нищо? И кога ли някой щеше да погледне там долу в аквариума за акули и да види ръката на Джо Оливър? Сякаш бяха минали часове, откакто се качих тук горе.
— От един малък екарисаж на западния бряг.
— А какво ще кажеш за втория обир в гробището? За зелен хайвер ли ни прати?
