В следващия миг на тесния бряг се втурнаха поне петдесетина човека, които крещяха пронизително към тях и размахваха копия и камъни. Едно копие изсвистя във въздуха и се закова с трясък в дървената пейка, на косъм от стария Фиррен, но той не трепна и ръката му не мръдна от руля.
— Е? — рече той и се изплю през борда към брега.
— Можехме да избием по-голямата част и да пленим останалата — каза Олег с тъга.
— Видът им не е особено подходящ за роби — рече Мерик. — Щеше да се наложи да изтребим повечето, а другите се държат прекалено дивашки.
Олег заслони очи с ръка срещу силното слънце.
— Да, май си прав.
В този момент Таби се присламчи до него и го погледна с ясните си детски очи. Мерик забеляза как изражението на Олег се промени, как той въздъхна и вдигна детето в скута си. Не продума повече и се преви над веслото.
Скоро престанаха да чуват виковете от брега и да виждат дребните мъже, облечени в допотопни животински кожи, които подскачаха нагоре-надолу и ругаеха подире им на неразбираем език.
Мерик обърна очи към момичето. То отново спеше дълбоко. Кожата му беше много бяла и той се уплаши, че ще изгори на слънцето. Надвеси се над него, мъчейки се да му пази сянка.
Тогава Клив безмълвно му подаде нещо като шапка, направена от увита в риза дървена паница.
Мерик чакаше с хляб в ръката да се събуди момичето. Когато то отвори очи, го зяпна втренчено, притихнало и неподвижно.
— Как се чувстваш?
— Чиста.
Той й се ухили.
— Би трябвало. Помниш ли как те окъпах снощи?
Ларен само кимна. Но на него незнайно как му хрумна, че много скоро ще последва друга реплика, и то остра. Не, тя няма да си стиска езика зад зъбите. Той откъсна парче хляб и го пъхна в устата й.
— Радвам се, че си жива — каза Мерик, докато я наблюдаваше как дъвче хляба. На лицето й бе изписано пълно блаженство. Очите й бяха затворени.
Той продължи да я храни, докато тя най-сетне рече:
— Не, не искам повече. Стига толкова — тя въздъхна. — Откакто се помня, съм все гладна. Чудесно е да си сит. Благодаря ти.
— Пак заповядай — отвърна той. — Искаш ли още да поспиш?
— Не.
— Може би все пак ще предпочетеш да затвориш очи, защото трябва да видя гърба ти и да го промия, ако се налага.
Тя само впери очи в него. Мерик знаеше, че момичето иска да го отреже, но не посмя да го стори. Само стискаше устни. Показваше напредък, значи умееше да се владее. Не бе особено изненадан — иначе нито за миг не би оцеляла като робиня.
Внимателно я обърна по корем върху бедрата си и вдигна ризата над главата й. Хвърли бегъл поглед, да се увери, че хората му са надвесени над греблата и са извърнали глави. Гребна вода от реката и се залови за работа. Скалъпената шапка падна, но той не посегна да я нахлупи.
Как са могли да я сбъркат за момче? Косата й, огнена като ранните есенни залези над Вестфолд и искряща като топа кървавочервена коприна от Багдад, който бе видял преди две години, се къдреше на неравни букли около лицето й и надолу по тила. „Хубаво лице, мислеше си той, и в никакъв случай не е момчешко. Но е толкова слабо.“ Още се страхуваше, че тя може да умре и то не от побоя на Траско, а от продължителното гладуване.
Проми гърба й и отново я облече в ризата на Елър. Тя пак заспа. Повери я на Клив и зае неговото място при веслата, защото се чувстваше неспокоен. Таби седеше в скута на Олег и когато Мерик погледна към детето, забеляза, че е уплашено, макар и по-малко от преди, но все пак достатъчно, за да изпита той желание да го притисне към гърдите си и завинаги да го закриля. Усмихна се измъчено и каза:
— Сестра ти спи. Измих я и се погрижих за гърба й. Треската почти е преминала.
Надяваше се наистина да е така. Не можеше да стори нищо повече за нея. Кимна на детето и залегна над веслата. Денят бе безветрен и зноен, не се усещаше почти никакъв полъх, който да разхлади гребците. По обяд оставиха лодката да плава близо до брега, за да отпочинат и да пийнат глътка бира от бурето, пуснато от Роран с въже през борда, за да се изстуди в реката. Тишината се нарушаваше единствено от приглушеното плискане на водата о страните на лодката и от стаените разговори на гребците. Отдавна бяха отминали Чернигов и се намираха на половин ден път от Гнездово и Смоленск, отвъд които Днепър извиваше на изток и малко по-нататък свършваше. Някъде преди залез-слънце по средата между двата града щяха да насочат лодката към отсрещния бряг, а рано на другата сутрин щяха да я изтеглят на сушата, за да я пренесат до река Двина. Пренасянето нямаше да е много трудно, защото земята бе почти равна, превърната в широка просека, отъпкана от стотиците търговци през годините. С течение на времето дохождащите викинги бяха избили повечето от диваците, които нападаха корабите, или ги бяха отвели в робство, но дори част от тях да се навъртаха още наоколо, Мерик не искаше да ги надушват — нещо необичайно за него, защото винаги обичаше сраженията. Но сега не желаеше да срещат спънки заради момчето и момичето, които бяха безпомощни и зависеха от грижите му.
Когато Ларен отново се събуди и се прозина продължително, първо зърна лицето на Мерик. Той се усмихна и пъхна парченце хляб в устата й. Тя мълчаливо задъвка, после пак зина. И този път той я храни, докато тя не поклати глава с израз на доволно учудване върху изпитото си лице. Даде й да пийне студена бира. Тогава тя заяви:
— Искам да сляза на брега за малко.
Той се втрещи.
— Какво?
— Искам да сляза на брега.
— Не може. Опасно е. Ще продължим на север още три часа и едва тогава ще слезем на брега да пренощуваме.
— Значи си страхливец.
Той й се закани с глава.
— Ако наистина беше момче, досега да си мъртва. Пак забравяш, че си жива само благодарение на мен.
Тя трепна. Той не разбра дали от болка, или от напомнянето, че му е длъжница.
Впери поглед право в него и каза:
— Трябва да се облекча.
Отвърна й сухо:
— Знаеш как се облекчават мъжете. За теб като жена е по-трудно, но въпреки това трябва да опиташ. Аз ще стоя отпред, за да те прикривам. Сега ли искаш да станеш?
Тя кимна.
Щом свърши, той й помогна да седне до него.
— Не беше болка за умиране, нали?
— Напротив — рече тя, без да го поглежда. — Винаги е било ужасно. Отначало не можех да свикна, беше толкова унизително, мислех, че ще умра от срам. После видях, че никой не ти обръща внимание, освен ония, които обичат да се гаврят с робите. Те с удоволствие ни зяпаха и се смееха. Когато се превърнах в момче, стана още по-трудно. — Тя въздъхна и се засмя. — Научих се доста добре да подражавам на момчетата. Обръщах се с гръб, нагласявах ръцете си в съответната поза и всички си мислеха, че се облекчава момче. Правех го нарочно, разбира се, за да приспя съмненията.
— Колко време изкара като момиче?
— Не много, беше твърде опасно. Не исках да ме изнасилят. По-безопасно бе да съм момче.
— Но не и в Киев и на юг от него — рече той.
— Тогава съм извадила късмет, че не съм попаднала на юг — каза тя с хладен тон и той се зачуди дали говори искрено. Не можеше да разбере.
