Снежната кралица

Муун седна, без да каже нищо, сдържайки гневните си думи. Гъндалийну също мълчеше. Тя слушаше как дъхът му свири в гърлото.

— Това е мой свят и аз имам право да бъда тук. Аз съм сибила, Гъндалийну, и ще служа на Тийумат с всичките си сили. — Нещо по-силно от гордост прозвуча в гласа й. — Мога да докажа това, когато пожелаеш. Питай ме и ще ти отговоря.

— Не е необходимо, сибила — чу се тихо извинение. — Ти вече го направи. Би трябвало да те мразя — за туй, че ме излекува… — Той се обърна по корем и погледна към нея. — Но аз зная, че съм жив, че не съм самичък, щом виждам лицето ти, щом чувам да говориш моя собствен език. Благодаря ти. — Гласът му заглъхна. — Колко време си била на Кареумов?

— Почти един месец. Но… бих останала по-дълго, може би цял живот. Ако нещата стояха по- другояче.

— Значи ти хареса там? — Сега в гласа му нямаше сарказъм, само копнеж. — Къде беше? Какво видя?

— Видях Пазара на Крадците. И града на звездното пристанище. — Тя седеше с кръстосани крака и си спомняше. Видя Елзевир, Силки и Крес, живи и съпреживяващи нейната наслада, видя пътуването до повърхността на планетата, видя декоративните градини на К.Р. Аспунд. Спомни си как Сингалу беше издигнат до техник.

— Какво? — Гъндалийну отново седна до стената с широко отворена уста, без да смее да се зарадва. Тя забеляза, че му липсваше един зъб. — О, богове, не мога да повярвам! Старият Сингалу? Ти си съчиняваш, нали?

Тя поклати глава.

— Не, наистина! Стана случайно. Дори и К.Р. се зарадва.

— Била си при К.Р. Аспунд. — Той поклати глава и избърса очи, все още усмихнат. — Баща ми никога не успя да стигне до К.Р. Аспунд! Е, продължавай, карай по-нататък.

Муун преглътна мъчително.

— Ние… ние приказвахме. Той ме помоли да остана няколко дни. Той е сибила, ти знаеш… — Тя млъкна.

— Зная, че там има много неща, за които нищо не казваш — каза Гъндалийну тихо и поклати глава. — Аз дори не искам да зная защо, по дяволите, К.Р. Аспунд е поканил на чай контрабандисти на техника. Но там ти можеше да имаш всичко, което желаеш… живот и неща, които тук никога няма да получиш. Защо? Защо остави всичко това и се върна тук? Виждам в очите ти, че не си искала да се връщаш.

— Мислех, че трябва да се върна. — Тя почувства как изпочупените й нокти се забиват в дланите й. — Най-напред никак не исках да отивам на друг свят. Бях тръгнала за Карбънкъл да търся братовчед си. Но когато отидох в залива Шотоувър, срещнах Елзевир и полицията се опита да ни арестува…

— Залива Шотоувър? — На лицето му се появи странно изражение на разочарование. — Колко малка е вселената! Нищо чудно, че ми се струва… че някъде съм виждал лицето ти.

Тя се наведе напред, на лицето й се появи нещо като усмивка и на свой ред се вгледа в него.

— Не… предполагам, че бях изцяло погълната от бягството.

Той присви уста.

— Никой никога не е казвал, че съм нещо незабравимо. Значи каза, че отиваше в Карбънкъл. Но след пет години ти още не си стигнала там. Онова, което е станало с твоя сродник, вече е стара история.

— Не е. — Тя поклати глава. — Докато бях в Кареумов, аз попитах и трансът ми каза, че трябва да се върна, че още не е късно. — Дъхът й секна. — Но откакто се върнах, изгубих и нараних хора, на които държах… — Гласът й се разтрепери. Тя се прегърби, искаше й да се скрие някъде.

— Ти? Не… разбирам.

— Защо се върнах! — И тя му разказа всичко, всяка постъпка и всяко възмездие, което неумолимо я бе довело на това място. — За всичко това съм виновна аз! Аз им го причиних, всичко стана заради мен. Аз съм прокълната! Всичко това се случи заради мен, всичко!

— И без теб щеше да се случи, но ти нямаше да го видиш. Това е всичко. Никой не може да промени съдбата на никого. Ние не можем да контролираме дори собствената си съдба. — Тя усети как той постави нерешително ръка върху рамото й. — Ако можехме да сторим това, сега нямаше да сме пленници тук. Така ли е?

Тя вдигна глава и се вторачи в него.

— Но нимфите! Богиньо, дори нимфите… те бяха в безопасност в имението на Енгенит, преди да дойда!

— Ти не си виновна за това, че Старбък и Хрътките бракониерстват. Това е дело единствено на кралицата. Бих казал, че си извадила голям късмет, щом си оцеляла след срещата със Старбък. — Той се закашля и се хвана за гърлото.

— Старбък? — Тя пое дълбоко въздух и събра кураж да попита: — Той ли беше… човекът с черните дрехи? Какъв е той?

Гъндалийну вдигна вежди.

— Никога ли не си чувала за Старбък? Той е съпруг на кралицата: неин ловец, неин довереник, неин главен съветник, който се занимава с нас… неин любовник.

— Той ми спаси живота. — Тя попипа коричката от заздравяващата рана на шията си. — Кой е той, Гъндалийну?

— Никой не знае. Самоличността му е тайна.

Той някога те обичаше, но сега обича друга. Думите от транса изникнаха в ума й.

— Сега разбирам, всичко разбирам!… Вярно е. — Тя насочи поглед надалеч, но изумрудените очи зад черната маска на екзекутора я следваха, следваха…

— Какво има?

— Моят братовчед е Старбък!

Гъндалийну каза спокойно:

— Не може да бъде. Старбък е чуждоземец.

— Спаркс също е чуждоземец. Баща му е бил чуждоземец. Той винаги искаше да бъде като него, като Зимните хора… И сега той е такъв. — Чудовище. Как можа да ми стори това! Тя извърна лице и избърса сълзите си.

— Ти правиш някакви свои заключения. Само защото Старбък се е изплашил да убие една сибила.

— Той знаеше, че съм сибила, преди да види знака! — Тя отхвърли неговата непоносима убеденост. — Той ме позна. Зная това. И носеше медал, какъвто имаше Спаркс. — И убиваше нимфи. Тя прехапа устни. — Как е могъл? Как е могъл да стане такъв?

Гъндалийну отново легна и замълча неловко.

— Ако всичко това е вярно, поне е проявил достатъчно човечност, за да ти спаси живота. Сега можеш да забравиш за него. — Той въздъхна, загледан в сенките.

— Не. — Тя се изправи на крака и започна да обикаля около леглото. — Повече от всякога искам да отида в Карбънкъл. Сигурно има някаква причина. Ако се е променил, има начин пак да стане същият. — Отново ще го спечеля. Аз няма да го загубя… не след като съм стигнала чак дотук. — Аз го обичам, Гъндалийну. Независимо от всичко, независимо, че се е променил, не мога да спра да го обичам. — Той е, мой, винаги е бил мой! Няма да се откажа от него. Муун беше ужасена от истината. Почувства се безпомощна. — Ние сме врекли живота си един на друг и ако той повече не желае това, трябва да ми го докаже. — Тя стисна болезнено ръце.

— Разбирам. — Гъндалийну се усмихна, но в усмивката му имаше несигурност. — А аз винаги съм мислил, че моите хора водят скучен, безинтересен живот. — Лицето му отново доби спокоен израз. — Една кареумовска любов има мъдростта да знае своето място и да не разкъсва сърцата.

— Тогава ти никога не си бил влюбен — каза тя с негодувание. Наведе се над купа от дрехи, които бе донесла Бладуд. Взе разсеяно една дреха. Беше туника, обшита с широки ленти от тъкан ширит.

— Ако имаш предвид голямата заслепяваща любов — не. Чел съм за нея… — Гласът му стана по-мек. — Такава любов никога не съм виждал. Мисля, че тя не съществува в реалната вселена.