изток от острова не се виждаше нито кораб, нито земя. Дори не забелязаха на североизток белезникавото петно, което бе привлякло вниманието на Бриан, може би защото слънцето беше вече много ниско над отсрещния хоризонт или пък понеже това петно не съществуваше и Бриан бе станал жертва на зрителна измама.
Когато се мръкна, Донифан и спътниците му вечеряха под група великолепни железни дървета, чиито долни клони се простираха над реката. После обсъдиха въпроса да се върнат ли незабавно във Френч-ден, за да пренесат оттам необходимите неща за окончателно настаняване в пещерата на Мечата скала.
— Аз мисля — каза Уеб, — че не трябва да се бавим, защото обратният път южно от Фемили-лейк ще ни отнеме няколко дни!
— Но — забеляза Уилкокс — не е ли по-добре, когато се връщаме тук, да прекосим езерото и така да се спуснем по Ист-ривър до устието й? Бриан мина вече по този маршрут с яла, защо да не го минем и ние?
— По този начин ще спечелим време и ще си спестим умора! — добави Уеб.
— Какво мислиш ти, Донифан? — запита Крос. Донифан размишляваше върху това предложение, което наистина криеше предимства.
— Ти имаш право, Уилкокс — отвърна той, — и като се качим на яла, управляван от Моко.
— Стига Моко да се съгласи — забеляза Уеб с тон, в който се долавяше съмнение.
— Че защо да не се съгласи? — възрази Донифан. — Нямам ли право да му заповядвам като Бриан? Пък и от него ще искаме само да ни прекара през езерото.
— Ще му се наложим! — извика Крос. — Ако ще трябва да пренасяме по суша всичките си вещи, край няма! Освен това колата сигурно не ще може да мине през гората. Така че нека използуваме яла.
— Ами ако откажат да ни дадат този ял? — продължи настойчиво Уеб.
— Да ни откажат ли? — възкликна Донифан. — Кой ще ни откаже?
— Бриан! Нали той е вожд на колонията.
— Бриан! Да ни откаже! — повтори Донифан. — Че тази лодка да не е само негова? Ако Бриан се осмели да откаже …
Донифан не довърши; но се чувствуваше, че нито по този, нито по друг някакъв въпрос високомерното момче няма намерение да се подчинява на разпорежданията на своя съперник.
Както и бе забелязал Уилкокс, безполезно беше да се спори на тази тема. Според неговото мнение Бриан щеше да улесни всячески другарите си да се настанят на Мечата скала и нямаше защо да се безпокоят за това. Оставаше да решат дали да се върнат незабавно във Френч-ден.
— Струва ми се належащо! — рече Крос.
— Тогава утре? — попита Уеб.
— Не — отговори Донифан. — Преди да тръгнем, искам да прескочим оттатък залива, за да изследваме северната част на острова. За две денонощия можем да стигнем до северния бряг и да се върнем пак при Мечата скала. Кой знае дали в тая посока няма някаква земя, която корабокрушенецът-французин не е могъл да забележи и следователно да нанесе на картата си. Ще бъде неразумно да се заселваме тук, докато не проучим обстановката.
Забележката беше правилна. Ето защо, макар че този проект щеше да удължи отсъствието им с два-три дена, решиха да пристъпят незабавно към неговото изпълнение.
На другия ден, 14 октомври, Донифан и тримата му приятели тръгнаха още призори и се насочиха на север, без да се отделят от брега.
На разстояние около три мили между гората и морето се точеха скални масиви, в подножието на които оставаше само песъчлив бряг, широк най-много стотина фута.
По пладне момчетата, след като минаха последната скала, спряха да обядват.
На това място в залива се вливаше втора река; но от посоката й — от югоизток към северозапад — можеше да се предположи, че тя не идеше от езерото. Водите й, които се изливаха в едно тясно заливче, сигурно се събираха по пътя и през горната част на острова. Донифан я нарече Норт-крийк (Северна речица) и действително тя не заслужаваше названието река.
Няколко удара с кърмовото весло бяха достатъчни, за да я прекосят с гумената лодка, и не им оставаше нищо друго, освен да карат все покрай гората, която граничеше с левия й бряг.
Пътьом Донифан и Крос дадоха два пушечни изстрела при следните обстоятелства:
Беше около три часа. Движейки се по течението на Норт-крийк, Донифан се бе отклонил по на северозапад, отколкото трябваше, защото искаше да достигне северния бряг. Така че той се канеше да завие отново надясно, когато Крос го спря и извика внезапно:
— Гледай, Донифан, гледай!
И посочи някаква червеникава маса, която видимо се движеше между високите треви и тръстиките на речицата под дървесния свод.
Донифан даде знак на Уеб и Уилкокс да не мърдат. После, придружен от Крос, с готова за стрелба пушка, се запромъква безшумно към движещата се маса.
Това беше огромно животно, за което биха казали, че е носорог, ако на главата си имаше рог и долната му устна беше прекомерно удължена.
В този миг екна изстрел, последван веднага от втори гърмеж. Донифаа! и Крос бяха стреляли почти едновременно.
Несъмнено от такова разстояние — сто и петдесет фута — куршумът не бе дори одраскал дебелата кожа на животното, защото то, втурвайки се през тръстиките, прекоси бързо брега и изчезна в гората.
Донифан успя да го разгледа. Това беше земноводно с кафява козина, всъщност съвсем безвредно — „анта“, с други думи — един от огромните тапири, които се срещат обикновено в съседство с южноамериканските реки. Тъй като от това животно нямаше да имат никаква полза, не трябваше да съжаляват за изчезването му, освен от гледна точка на ловджийското им честолюбие.
От тази страна на остров Черман, додето стигаше погледът, също се простираха зелени масиви. Растителността тук беше много гъста и тъй като се срещаха хиляди буки, Донифан я нарече Бийчиз-форест (Букова гора) и я нанесе на картата редом до отбелязаните по-рано Беър-рок и Норт-крийк.
До вечерта изминаха девет мили. Още толкова и младите изследователи щяха да стигнат северния край па острова. Но това беше работа за следващия ден.
При изгрев отново тръгнаха на път. Трябваше да бързат по няколко причини. Имаше опасност времето да се промени. Вятърът, който духаше от запад, постепенно се засилваше. От морето вече прииждаха облаци, които обаче бяха още високо, затова се надяваха, че те няма да се излеят в дъжд. За решителни момчета никак не беше страшно да се борят с вятъра, дори и да станеше ураганен. Но буря със съпровождащия я обикновено проливен дъжд много би ги затруднила и би ги принудила да прекъснат похода си, за да потърсят отново подслон при Мечата скала.
Ето защо те ускориха крачка, макар че им се налагаше да се борят с вихъра, който ги връхлиташе отстрани. Денят беше крайно труден и предвещаваше много тежка нощ. Действително над острова се разразяваше буря и в пет часа вечерта сред блясъка на светкавиците заехтяха продължителни гръмотевици.
Донифан и другарите му бяха решени да не отстъпват. Мисълта, че са близо до целта, им вдъхваше кураж. При това масивите на Бийчиз-форест още се открояваха в тази посока и винаги им даваха възможност да се подслонят под дърветата. Вятърът беснееше с такава сила, че едва ли щеше да завали дъжд. А и брегът сигурно не беше далеч.
Към осем часа се чу гръмливият рев на прибоя — това показваше, че около остров Черман има подводни скали.
Междувременно небето, вече забулено от гъсти облаци, постепенно притъмняваше. Трябваше да ускорят крачка, за да могат да виждат в далечината морето, докато последните лъчи още осветяваха пространството. Зад дърветата се простираше песъчлив бряг, широк четвърт миля, в който се разбиваха побелелите от пяна вълни, след като се удряха в подводните скали на север.
Донифан, Уеб, Крос и Уилкокс, макар и много уморени, още намираха сили да тичат. Те искаха поне да съзрат тази част от Тихия океан, докато има още малко светлина. Безкрайно море ли беше това, или само тесен пролив, който отделяше този бряг от някакъв континент или остров?
Внезапно Уилкокс, излязъл малко напред, се спря. Той показваше с ръка някаква възчерна маса, която
