се открояваше до края на брега. Морско животно ли е това, от големите китовидни, например китче или кит, заседнал на пясъка? А дали не е по-скоро лодка, попаднала тук, след като течението я е отмъкнало зад рифовете?
Да, наистина беше лодка, легнала на десния си борд! А по-отсам, близо до ивицата преплетени водорасли, до границата на прилива, Уилкокс посочи две тела, проснати на няколко крачки от лодката.
Донифан, Уеб и Крос отначало се спряха. После, без да мислят, се втурнаха по брега и стигнаха до телата, лежащи на пясъка — може би трупове!
Тогава, обхванати от ужас, без дори да мислят, че в тези тела може да е останал още малко живот, че трябва незабавно да им окажат помощ, те побягнаха обратно да търсят подслон под дърветата.
Нощта беше вече тъмна, макар че от време на време още я озаряваха светкавици, но скоро и те угаснаха. Сред този дълбок мрак воят на вихъра се усилваше от грохота на развълнуваното море.
Каква буря! Дърветата пращяха отвред и имаше опасност за тия, които се бяха подслонили под тях; но беше невъзможно да се разположат на брега, защото пясъкът, вдиган от вятъра, шибаше във въздуха като картеч.
През цялата нощ Донифан, Уилкокс, Уеб и Крос останаха на това място и не можеха нито за миг да склопят очи. Те страдаха ужасно от студа, защото не смееха да запалят огън, който щеше веднага да се разнесе и да подпали сухите клони, натрупани по земята.
А и душевното вълнение не им даваше да заспят. Отде бе дошла тази лодка? От каква националност бяха тези корабокрушенци? Дали наблизо нямаше други земи, щом до острова е могла да стигне лодка? Може би тя принадлежи на някой кораб, който се е разбил в тия брегове в разгара на бурята?
Всички тези предположения бяха допустими и в редките мигове на затишие Донифан и Уилкокс, притиснати един до друг, ги споделяха с тих глас.
Същевременно бяха обзети от халюцинации: когато вятърът поотслабнеше, им се струваше, че чуват далечни викове, и като наостряха уши, се питаха дали и други корабокрушенци не бродят гю пясъчния бряг? Но не! Всичко това беше измама на сетивата. Никакъв отчаян зов не се разнасяше сред воя от бурята. Сега те се упрекваха, че са се поддали на първоначалния пристъп на ужас! Искаха да се втурнат към подводните скали с риск да бъдат повалени от вятъра! Ала сред тази черна нощ, на открит бряг, обливан от пръските на разбунтувалото се море, как щяха да намерят мястото, където бе заседнала преобърнатата лодка, мястото, където телата лежаха на пясъка?
И без това не им бяха останали нито душевни, нито физически сили. Толкова отдавна предоставени сами на себе си, след като си бяха въобразили, че са вече възрастни, те се чувствуваха отново деца в присъствието на първите човешки същества, срещнати от корабокрушението на „Слуи“ насам и изхвърлени от морето като трупове на техния остров!
Накрая хладнокръвието взе връх и те осъзнаха какво им повелява дългът.
На другия ден, още щом се зазори, ще се върнат иа брега, ще изкопаят трап в пясъка и ще погребат двамата корабокрушенци, след като прочетат молитва за упокой на душите им.
Колко безкрайна им се стори тази нощ! Струваше им се, че зората няма никога да дойде, за да разпръсне ужасите!
Да можеха да добият представа по часовника си колко време е изтекло! Но им беше невъзможно да запалят кибрит, дори като го заслоняваха под одеялата. Крос, който опита, бе принуден да се откаже.
Тогава на Уилкокс му хрумна да прибягнат до друго средство, за да узнаят приблизително часа. Часовникът му се навиваше на двайсет и четири часа, като коронката му се завърташе дванайсет пъти, тоест по едно завъртане за два часа. А тъй като тази вечер го бе навил в осем часа, достатъчно беше да преброи завъртанията, които оставаха, за да определи броя на изтеклите часове. Така и стори, и понеже превъртя четири пъти, заключи, че трябва да е около четири часът сутринта. Значи скоро щеше да се съмне.
И наистина малко след това на изток се очерта първата бяла ивица на зората. Бурята още не бе утихнала, а тъй като облаците надвиснаха над морето, можеше да завали дъжд, преди Донифан и спътниците му да успеят да стигнат до убежището на Мечата скала.
Но по-напред се налагаше да отдадат последна почит на корабокрушенците. Така че, щом зората се процеди през отрупаните в далечината гъсти изпарения, те се домъкнаха до брега, като се бореха с мъка с поривите на бурята. Няколко пъти трябваше да се подкрепят взаимно, за да не бъдат повалени.
Лодката беше заседнала близо до една малка пясъчна издатина. Макар и оставена на произвола на вълните, засилвани от вятъра, те явно я бяха отминавали.
А двата трупа вече ги нямаше там.
Донифан и Уилкокс изминаха двайсетина крачки по брега.
Нищо! Не се виждаха дори следи, които отливът сигурно бе заличил.
— Значи — извика Уилкокс — тези нещастници са били живи, щом са могли да станат!
— Но къде са? — попита Крос.
— Къде ли? — отвърна Донифан, сочейки яростно бушуващото-море. — Там, където ги е отнесъл отливът!
Тогава Донифан допълзя до края на рифа и обгърна с далекогледа морската повърхност.
Никакъв труп!
Телата на корабокрушенците са били отнесени в морето!
Донифан се върна при Уилкокс, Крос и Уеб, които бяха останали при лодката.
Дали там не се намираше някой оцелял от тази катастрофа?
Лодката се оказа празна.
Това беше голяма лодка на търговски кораб с палуба отпред и кил, дълъг тридесетима фута. Но тя не беше вече годна да плава, защото ударите при засядането бяха пробили обшивката на десния й борд по ватерлинията. Част от мачта, счупена в основата, няколко къса от платно, закачили се на кнехтите41 на планшира42 останки от въжета — ето всичко, което бе останало от такелажа й. В сандъците и под малката палуба при носа нямаше нищо — нито провизии, нито съдини, нито оръжие.
На кърмата две имена показваха на кой кораб е принадлежала лодката и към кое пристанище се е числял този кораб:
Севърн — Сан Франциско
Сан Франциско! Едно от пристанищата по калифорнийския бряг! Значи корабът е бил американски!
А тази част от брега, на която бурята е изхвърлила корабокрушенците от „Севърн“, чак до хоризонта беше обградена от морето.
VII
Помним при какви условия Донифан, Уеб, Крос и Уилкокс напуснаха Френч-ден. След заминаването им животът на младите колонисти стана много тъжен. С каква дълбока мъка всички бяха следили тази раздяла, последиците от която можеха да се окажат толкова съдбоносни за бъдещето! Разбира се, Бриан не можеше да се упрекне в нищо, но все пак той беше като че ли по-засегнат от другите, защото този разрив бе станал заради него.
Напразно се мъчеше Гордън да го утеши, като му говореше:
— Те ще се върнат, Бриан, и дори по-скоро, отколкото предполагат! Колкото и упорит да е Донифан, обстоятелствата ще се окажат по-силни от него! Обзалагам се, че преди да настъпи отново лошият сезон, те ще бъдат пак при нас във Френч-ден!
Бриан, клатейки глава, не смееше да отговори нищо. Вярно, някакви обстоятелства може да принудят отсъствуващите да се върнат! Но тези обстоятелства сигурно ще бъдат твърде сериозни!
