съзнание, но от устните й още се изтръгваше слаб дъх.
Можем да си представим вълнението на младите колонисти пред това първо човешко същество, което срещаха от пристигането си на остров Черман насам!
— Тя диша! Диша! — извика Гордън. — Сигурно гладът, жаждата …
Жак тутакси се завтече към Френч-ден, откъдето донесе малко сухари и манерка с бренди.
Тогава Бриан, надвесен над жената, разтвори плътно стиснатите й устни и успя да налее няколко капки от живителната напитка.
Жената помръдна, вдигна клепки. Най-напред погледът й се оживи, като видя тези деца, насъбрали се около нея. После поднесе жадно до устата си парчето сухар, което Жак й подаваше.
Явно тази нещастница умираше по-скоро от глад и жажда, отколкото от умора.
Но коя е тази жена? Ще могат ли да разменят няколко думи с нея и да я разберат?
Бриан веднага реши да стори това.
В същото време непознатата се изправи и произнесе на английски следните думи:
— Благодаря мои деца благодаря!
Половин час по-късно Бриан и Бакстър я настаниха в Залата. Там, подпомагани от Гордън и Сървис, те й оказаха всички грижи, необходими в нейното състояние.
Щом се почувствува малко по-добре, жената побърза да разкаже историята си.
Ето какво разправи тя, и ще видим колко интересен се оказа за младите колонисти разказът за премеждията й.
По произход американка, тя живяла дълго из земите на Далечния запад в Съединените щати. Казваше се Кетрин Реди, или по-просто Кейт. Повече, от двайсет години вече изпълнявала длъжността икономка в семейството на Уилям Р. Пенфийлд, жител на Олбани, столица на щат Ню Йорк.
Преди един месец мистър и мисис Пенфийлд, желаейки да отидат в Чили при един техен роднина, пристигнали в Сан Фраидиско, главното пристанище на Калифорния, за да се качат на търговския кораб „Севърн“, командуван от капитан Джон Ф. Търнър. Тъй като този кораб заминавал за Валпарайсо, мистър и мисис Пенфийлд се настанили на него с Кейт, която била, така да се каже, член на семейството.
„Севърн“ бил добър кораб и несъмнено щял да завърши благополучно пътуването си, ако осемте новоназначени членове на екипажа му не се оказали най-долнопробни негодници. Девет дена след отплаването един от тях, Уолстън, подпомаган от другарите си Браидт, Рок, Хенли, Кук, Форбс, Коуп и Пайк, предизвикал бунт, при който били убили капитан Търнър и помощникът му, а заедно с тях мистър и мисис Пенфийлд.
Целта на убийците, след като завладели кораба, била да го използуват за търговията с роби, която още се водела с някои страни в Южна Америка.
Само двама на борда били пощадени: Кейт, за която се застъпил матросът Форбс — по-малко жесток от съучастниците си, — и щурманът на „Севърн“, човек на тридесетина години на име Ивънс, който им трябвал, за да управлява кораба.
Тези ужасни сцени се разиграли през нощта на 7 срещу 8 октомври, докато „Севърн“ се намирал на около двеста мили от чилийския бряг.
Заплашен със смърт, Ивънс бил принуден да маневрира така, че да заобиколят нос Хорн, за да достигнат районите западно от Африка.
Но след няколко дена — неизвестно по каква причина — на кораба пламнал пожар. За няколко минути той се разбушувал така, че усилията на Уолстън и другарите му да спасят „Севърн“ от пълно унищожение останали напразни. Дори един от тях, Хенли, загинал, като скочил в морето, за да се спаси от огъня. Наложило се да изоставят кораба, да хвърлят набързо в лодката малко провизии, муниции и няколко огнестрелни оръжия и да се отдалечат точно в момента, когато „Севърн“ потъвал сред пламъци.
Положението на корабокрушенците било крайно критично, защото от най-близките земи ги делели двеста мили. Всъщност те биха били справедливо наказани, ако лодката загинела със злодейците на борда, но в нея се намирали Кейт и щурманът Ивънс.
На втория ден се извила силна буря и положението станало още по-ужасно. Но тъй като вятърът духал от морето, лодката със счупена мачта и разкъсано платно била тласната към остров Черман. Знаем как през нощта иа 15-и срещу 16-и, след като се блъснала в подводните скали, тя заседнала на пясъчния бряг с изпотрошени ребра и пробита обшивка.
Уолстън и другарите му, изтощени от продължителна борба с бурята, с почти изчерпани провизии, изнемогвали от студ и умора. Така че те били почти в безсъзнание, когато лодката се приближила до рифа. Тогава, малко преди да заседнат, едиа вълна отнесла петима от тях, а след няколко минути останалите двама били изхвърлени на пясъка, докато Кейт паднала откъм противоположната страна на лодката.
Двамата прекарали доста време в несвяст, а също и Кейт. Тя се свестила скоро, но се стараела да стои неподвижна, макар и да предполагала, че Уолстън и другите са загинали. Чакала да се съмне, за да тръгне да търси помощ из тази непозната земя, когато около три часа сутринта пясъкът около лодката заскърцал от стъпки.
Това били Уолстън, Брандт и Рок, които едва успели да се спасят от вълната, преди лодката да заседне. Като се прехвърлили през подводните скали и стигнали до мястото, където лежали другарите им Форбс и Пайк, те побързали да ги свестят; после взели да се съвещават, докато щурманът Ивънс ги чакал няколкостотин крачки по-далеч под надзора на Коуп и Рок.
И Кейт чула много ясно следния разговор:
— Къде сме? — запитал Рок.
— Не зная! — отвърнал Уолстън. — Но няма значение! Да не оставаме тук, а да тръгнем на изток! Когато се съмне, ще се оправим!
— А оръжието ни? — рекъл Форбс.
— Ето го с мунициите, които не са пострадали! — отговорил Уолстън.
И извадил от сандъка на лодката пет пушки и няколко кутии патрони.
— Малко е, за да се измъкнем от тази дивашка страна! — вметнал Рок.
— Къде е Ивънс? — попитал Брандт.
— Ивънс е там — отвъриал Уолстън, — под надзора на Коуп и Рок. Волю-неволю и той ще трябва да дойде с нас, пък ако вземе да се опъва, аз се наемам да го вразумя!
— Какво ли е станало с Кейт! — казал Рок. — Дали е успяла да се спаси?
— Кейт ли? — повторил Уолстън. — Няма вече защо да се страхуваме от нея! Видях я как се преметна зад борда, преди лодката да заседне, и сега е на дъното!
— Всъщност добре, че се отървахме от нея! — отвърнал Рок. — Тя знаеше твърде много за нас.
— Но нямаше да го знае задълго! — добавил Уолстън, в чиито намерения не можело да има никакво съмнение.
Кейт, която чула всичко, решила да избяга, щом моряците от „Севърн“ тръгнат.
Само след няколко минути Уолстън и другарите му, подкрепяйки Форбс и Пайк, неспособни да се държат на крака, отнесли със себе си оръжието, мунициите и това, което останало от провизиите в сандъците на лодката — тоест пет-шест фунта солено месо, малко тютюн и две-три манерки джин. Те тръпнали тъкмо когато бурята била в разгара си. Щом се отдалечили на достатъчно разстояние, Кейт се привдигнала. И тъкмо навреме, защото приливът стигнал вече до брега и скоро вълните щели да я отнесат.
Сега става ясно защо Донифан, Уилкокс, Уеб и Крос, когато се върнаха да отдадат последни погребални почести ма корабокрушенците, не намериха на мястото никого. В това време Уолстън и шапката му вече се спущали на изток, докато Кейт, тръгвайки в противоположна посока, без да знае се отправила към северния край на Фемили-лейк.
Тя пристигнала там след обед на 16-и, изтощена от умора и глад. Успяла да се подкрепи само с малко диви плодове. Тогава поела по левия бряг, вървяла цяла нощ, цялата сутрин ма 17-и и паднала па мястото, откъдето Брпан я бе вдигнал полумъртва.
Такива бяха събитията, разказани от Кейт — събития от изключителна важност. Значи на остров Черман, на който младите колонисти бяха живели досега в пълна безопасност, са слезли седем души, способни на всякакви престъпления. Ако открият Френч-ден, дали ще се поколебаят да я нападнат? Ни най-малко! За тях щеше да бъде от много голяма изгода да си присвоят намиращите се в нея материали, да задигнат провизиите, оръжието и най-вече инструментите, без които не биха могли да поправят лодката на
