„Севърн“ и да поемат отново по море. А в такъв случай каква съпротива можеха да окажат Бриан и другарите му, най-големите от които бяха в момента на не повече от петнайсет години, а най-малките — едва на десет! Па какви ли страшни опасности щяха да бъдат изложени? Ако Уолстън останеше на острова, несъмнено трябваше да се очаква нападение от негова страна!
Не е трудно да си представим с какво вълнение слушаха всички разказа на Кейт.
А докато я слушаше, Бриан мислеше само за едно: ако бъдещето крие такива опасности, дали най- напред няма да бъдат застрашени Донифан, Уилкокс, Уеб и Крос. И как ще се пазят, като не знаят, че корабокрушенците от „Севърн“ се намират на остров Черман и че точно тази част от крайбрежието изследват те в момента? Достатъчно е някой от тях да стреля с пушката си и местоположението им ще бъде разкрито на Уолстън. Тогава и четиримата ще попаднат в ръцете на злодеите, от които не могат да очакват никаква пощада!
— Трябва да им се притечем на помощ — каза Бриаш, — още днес да ги предупредим.
— И да ги върнем във Френч-ден! — добави Гордън. — Сега повече от всякога трябва да бъдем заедно, за да вземем мерки срещу нападението на тези злодеи!
— Да! — продължи Бриан. — И тъй като е необходимо другарите ни да се приберат, те непременно ще се приберат! Аз ще отида да ги търся!
— Ти ли, Бриан?
— Да, Гордън!
— Но как?
— Двамата с Моко ще се качим на яла. За няколко часа ще прекосим езерото и ще се спуснем по Ист- ривър, както направихме миналия път. Има голяма вероятност да срещнем Донифан при устието.
— Кога смяташ да тръгнеш?
— Още тази вечер — отговори Бриан, — веднага щом тъмнината ни позволи да прекосим езерото незабелязано.
— Да дойда ли и аз с теб, бате? — попита Жак.
— Не — отвърна Бриан. — Ще се наложи всички да се върнем с яла, тъй че трудно ще се намери в него място за шестима!
— Значи, решено? — запита Гордън.
— Решено! — каза му Бриан.
Действително това беше най-правилното решение — не само в интерес на Донифан, Уилкокс, Крос и Уеб, но и в интерес на малката колония. Помощта на четири момчета повече, и то не по-малко енергични от останалите, не би била за пренебрегване в случай на нападение. От друга страна, не биваше да губят нито час, ако искаха до едно денонощие всички да бъдат събрани отново във Френч-ден.
Разбира се, вече и въпрос не можеше да става да се вдига хвърчилото във въздуха. Това би било крайно непредпазливо. То би сигнализирало за присъствието на младите колонисти този път не на кораби — ако минат такива край острова, — а на Уолстън и неговите съучастници. По тази причина Бриан сметна за най-добре да свалят сигналната мачта, издигната на върха на Окланд-хил.
До вечерта всички стояха затворени в Залата. Кейт чу разказа за приключенията им. Добродушната жена забрави себе си и започна да мисли само за тях. Ако се наложеше да останат заедно ща остров Черман, тя щеше да им помага самоотвержено, да се грижи за тях, да ги обича като майка. И дори вече наричаше малките, Доул, Костър, с галеното име „папузи“, с което се обръщат към пеленачетата от английски произход в териториите на Далечния запад.
А за спомен от любимите си романи Сървис предложи от своя страна да я нарекат Петкана, както сторил Крузо със своя незабравим другар, защото Кейт бе пристигнала във Френч-ден тъкмо в петък.
И добави:
— Тези злодеи са като диваците за Робинзон! Все идва момент, когато довтасват диваци и човек трябва да се справя с тях!
В осем часа приготовленията за отпътуване бяха завършени. Моко, чиято преданост не се разколебаваше пред никаква опасност, се радваше, че ще придружава Бриан в този поход.
Двамата се, качиха на лодката, като се запасиха с малко провизии и всеки се въоръжи с револвер и дълъг нож. След като се сбогуваха с другарите си, които със свити сърца ги гледаха как се отдалечават, те скоро изчезнаха сред сенките на Фемили-лейк. При залез излезе лек ветрец, който духаше от север и ако се задържеше, щеше да помага на яла както на отиване, така и на връщане.
Във всеки случай този вятър остана благоприятен през целия път от запад на изток. Нощта се случи много тъмна — щастливо обстоятелство за Бриан, който искаше да мине незабелязан. Водейки се по компаса, той беше уверен, че ще стигне отсрещния бряг, покрай който след това ще се движи нагоре или надолу, в зависимост от това дали леката лодка се приближава до него по течението или срещу течението. Цялото внимание на Бриан и Моко беше съсредоточено в тази посока, където се бояха, че ще забележат някакъв огън, който по всяка вероятност щеше да издаде присъствието на Уолстън и другарите му, защото Донифан сигурно лагеруваше на брега, до устието на Ист-ривър.
За тези часа изминаха шест мили. Макар че вятърът се бе позасилил, той не пречеше много на яла. Лодката спря близо до мястото, където бе акостирала първия път, и половин час трябваше да плава покрай брега, за да стигне тясното заливче, през което водите на езерото се изтичаха в реката. Това им отне известно време. Сега вятърът беше насрещен, затова се наложи да карат с весла. Всичко изглеждаше спокойно под покрова на дърветата, сведени над водата. От дебрите на гората не долиташе нито писък, нито вой, никакъв подозрителен огън не се виждаше под тъмната завеса на зеленината.
Към десет и половина обаче Бриан, който седеше при кърмата на яла, улови Моко за ръката. На няколкостотин фута от Ист-ривър, на десния бряг, полуугаснало огнище хвърляше в мрака мъждеещата си светлина. Кой лагеруваше там? Уолстън или Донифан? Трябваше да разберат това, преди да се впускат по течението на реката.
— Свали ме, Моко — каза Бриан.
— Не искате ли да ви придружа, господин Бриан? — попита юнгата шепнешком.
— Не! По-добре да бъда сам! Така има по-малко опасност да ме видят, като се приближа!
Ялът спря до стръмния бряг и Бриан скочи на земята, след като заръча на Моко да го чака. В ръцете му беше ножът, на пояса — револверът, с който бе решил да си послужи само при крайна нужда, за да действува безшумно.
След като се покатери на брега, храброто момче се мушна под дърветата.
Изведнъж се спря. Стори му се, че на двайсетина крачки, в мъждивата светлина, която огънят пръскаше все още, се вижда някаква сянка, която пълзеше в тревата като него.
В този миг се разнесе страшен рев. После някаква маса скочи напред.
Това беше огромен ягуар. Тутакси се чуха писъци:
— Помощ! Помощ!
Бриан позна гласа на Донифан. И наистина беше той. Другарите му бяха останали в лагера си, разположен до брега на речицата.
Донифан, повален от ягуара, се мъчеше да се отскубне, но нямаше възможност да си послужи с оръжието.
Уилкокс, събуден от писъците му, притича с насочена пушка, готова за стрелба.
— Не стреляй! Не стреляй! — извика Бриан.
И преди Уилкокс да успее да го забележи, Бриан се хвърли върху хищника, който се обърна срещу него, докато Донифан се изправи ловко.
За щастие Бриан успя да отскочи настрана, след като удари ягуара с ножа си. Това стана толкова бързо, че нито Донифан, нито Уилкокс имаха време да се намесят. Смъртно раненото животно падна в същия миг, когато Уеб и Крос се завтекоха да помогнат на Донифан.
Но победата струваше скъпо на Бриан: от рамото му, разкъсано от ноктите на звяра, течеше кръв.
— Какво търсиш тук? — възкликна Уилкокс.
— По-късно ше узнаете! — отвърна Бриан. — Елате! Елате!
— Но преди това трябва да ти благодаря, Бриан! — каза Донифан. — Ти ми спаси живота.
— Направих това, което и ти би сторил на мое място! — отговори Бриан. — Да не говорим повече по този въпрос, елате с мен!
