„Преди да настъпи отново лошият сезон!“ — бе казал Гордън. Значи младите колонисти бяха обречени да прекарат трета зима на остров Черман. Нима дотогава нямаше да им дойде никаква помощ? Нима тези краища на Тихия океан не се посещават през лятото от търговски кораби и дали най-после няма да забележат сигналния балон, издигнат на върха на Окланд-хил?
Вярно, този балон, поставен само па двеста фута над равнището на острова, сигурно се виждаше в твърде ограничен район. Ето защо, след като напразно се опита с Бакстър да изработи план за лодка, способна да издържа в море, Бриан бе принуден да търси начин за издигане на сигнал на по-голяма височина. Той често говореше за това и един ден каза на Бакстър, че според него за тази цел може да се използува хвърчило.
— Не ни липсват нито платно, нито въжета — добави той — и като придадем на хвърчилото достатъчни размери, то ще се рее във въздуха на значителна височина — на хиляда фута например!
— С изключение на дните, когато няма да има вятър! — забеляза Бакстър.
— Такива дни се случват рядко — отвърна Бриан, — в тихо време ще го сваляме на земята. През останалото време пък, след като вържем края на въжето за земята, хвърчилото само ше следва движенията на вятъра.
— Трябва да опитаме — каза Бакстър.
— Освен това — продължи Бриан, — ако хвърчилото се вижда денем на голямо разстояние, може би на шейсетина мили, то ще се вижда и нощем, като прикрепим за опашката или за тялото му един от нашите фенери!
С една дума, идеята на Бриан беше целесъобразна: Що се отнася до нейното изпълнение, то не можеше да затрудни момчета, които много пъти бяха вдигали хвърчила над полята на Нова Зеландия.
Така че, когато проектът на Бриан стана известен, той предизвика всеобща радост. Особено малките — Дженкинс, Айвърсън, Доул и Костър — погледнаха на тази работа откъм забавната й страна и изпаднаха във възторг при мисълта за хвърчило, невиждано дотогава. Каква наслада да дърпат силно опънатото въже, докато хвърчилото се поклаща във въздуха!
— Ще му сложим дълга опашка! — казваше един.
— И големи уши! — добавяше друг.
— Ще му нарисуваме чудесен палячо, който ще подскача весело във въздуха!
— И ще му пращаме картички!
Каква искрена радост! Но там, където тези деца виждаха само забавление, в действителност имаше много сериозен замисъл и можеха да се надяват, че той ще даде добри резултати.
И тъй, Бакстър и Бриан се заловиха за работа още на втория ден, след като Донифан и тримата му другари напуснаха Френч-ден.
— Ще видите как ще се облещят, като съзрат това чудо! — възкликна Сървис. — Колко жалко, че на моите робинзоновци не им е идвало на ум да вдигнат във въздуха хвърчило!
— Ще може ли да се забелязва от всички точки на нашия остров? — попита Гарнет.
— Не само на нашия остров — отговори Бриан, — но и на голямо разстояние наоколо.
— А ще го видят ли от Окланд? — възкликна Доул.
— Уви, не! — отвърна Бриан, усмихвайки се на това хрумване. — Но в края на краищата, когато Донифан и другите го съгледат, може би то ще ги накара да се върнат!
Както виждаме, доброто момче мислеше единствено за отсъствуващите и желаеше само едно: тази зловредна раздяла да се прекрати колкото може по-скоро.
Този и следващите дни бяха използувани за направата на хвърчилото, а Бакстър предложи да му се придаде осмоъгълна форма. Леката и устойчива рамка беше изработена от особен вид много здрави тръстики, растящи по бреговете на Фемили-лейк. Тя беше толкова яка, че можеше да издържи на напора на обикновен вятър. На тази рамка Бриан опъна едно от леките гумирани платна, които служеха да се покриват решетките на шхуната — толкова непромокаема материя, че вятърът не можеше да прониква през тъканта й. За връв щяха да използуват едно тънко въже, дълго най-малко две хиляди фута, с много плътни нишки, издръжливо на значително обтягане; на него обикновено закачаха и влачеха лота.
Разбира се, хвърчилото щеше да бъде украсено с великолепна опашка, предназначена да поддържа равновесието му. То беше толкова здраво направено, че можеше без особена опасност да вдигне във въздуха всекиго от младите колонисти! Но за това и не ставаше въпрос, нужно беше само да бъде достатъчно здраво, за да устоява на силните ветрове, достатъчно широко, за да стига определена височина, и достатъчно голямо, за да се забелязва в радиус от петдесет-шестдесет мили.
Естествено, такова хвърчило не можеше да се държи с ръка. Под напора на вятъра то би повлякло всеки член на колонията, дори по-бързо, отколкото би било желателно. Ето защо въжето трябваше да се навие на един от скрипците на шхуната. За целта тази малка хоризонтална лебедка бе докарана в средата на Спорт- теръс и закрепена здраво за земята, за да може да противодействува на тегленето на „Въздушния исполин“ — название, което малките приеха единодушно.
След като свършиха тази работа на 15-и вечерта, Бриан отложи за другия ден след обед пускането ла хвърчилото, на което щяха да присъствуват всичките му другари.
Но на другия ден се оказа невъзможно да се пристъпи към опита. Изви се буря и хвърчилото щеше моментално да стане на парчета, ако вятърът го подхванеше.
Това беше същата буря, която връхлетя Донифан и спътниците му в северната част на острова и същевременно изхвърли лодката и корабокрушенците-американци на северните рифове, които впоследствие нарекоха Севърн-шорс (Севърнски брегове).
На следващия ден — 16 октомври — макар и да настъпи известно затишие, вятърът беше още толкова силен, че Бриан не посмя да пусне хвърчилото си. Но тъй като след обед времето се промени благодарение на това, че вятърът отслабна чувствително и задуха на югоизток, насрочиха опита за другия ден.
Това беше 17 октомври — дата, която щеше да заеме важно място в летописите на остров Черман.
Макар че този ден се падаше петък, Бриан не сметна за нужно от суеверие да чака още едно денонощие. Пък и времето беше станало благоприятно, е хубав, постоянен, равномерен вятър, който щеше да поддържа добре хвърчилото.
Благодарение на наклона, който му придаваха рамената във въздушния поток, то щеше да се издигне на голяма височина, а вечерта щяха да го свалят, за да му прикрепят фенер, чиято светлина щеше да се вижда през цялата нощ.
Сутринта бе посветена на последните приготовления, които продължиха повече от един час след обеда. После всички се отправиха към Спорт-теръс.
— Каква чудесна идея хрумна на Бриан да направи това хвърчило! — повтаряха Айвърсън и останалите, ръкопляскайки.
Беше един и половина часът. Хвърчилото, проснато на земята, опънало дългата си опашка, беше готово да се понесе по вятъра и само чакаше сигнала на Бриан, ала той прекъсна опита.
Причината беше, че в този момент вниманието му бе привлечено от Фан, който хукна стремглаво към гората, надавайки толкова жален, толкова странен лай, че всички се учудиха.
— Какво му става на Фан? — запита Бриан.
— Дали не е усетил някакво животно под дърветата? — обади се Гордън.
— Не! Тогава щеше да лае другояче!
— Да отидем да видим! — извика Сървис.
— Но първо да се въоръжим! — добави Бриан. Сървис и Жак се завтекоха към Френч-ден, отдето се върнаха всеки със заредена пушка.
— Да вървим — каза Бриан.
И тримата, придружени от Гордън, се насочиха към края на Трапс-уудс. Фан вече бе навлязъл в гората и макар да не го виждаха, продължаваха да го чуват.
Бриан и другарите му едва направиха петдесетина крачки и забелязаха, че кучето се е спряло пред едно дърво, под което лежеше човешка фигура.
Там беше просната жена, неподвижна като умряла, жена, чието облекло — пола от груба материя, подобна блузка, кафяв вълнен шал, вързан за кръста — изглеждаше още в доста добро състояние. Но по лицето й имаше следи от непосилни страдания, макар че беше със здраво телосложение, тъй като нямаше повече от четиридесет-четиридесет и пет години. Изтощена от умора, а може би и от глад, тя бе загубила
