Волфганг с намерение да го уведоми за предложението на архиепископа, понеже, както и да бе представила работата графинята, то си оставаше предложение, съзнаваше, че синът не се поддава на уговаряне така лесно, както самият той. Затова Леополд особено подчерта:
„Пиша ти, скъпи Волфганг, съвсем не за да те уговарям да се върнеш в Залцбург — не вярвам ни най- малко, че архиепископът ще сдържи думата си. Обаче ако се получи нещо след всичките ми старания, ще ти бъдат предложени най-изгодни условия. И в случай че претърпиш неуспех в Париж, а това човек винаги може да очаква, отношението към теб ще стане тук много по-добро, отколкото преди.“
Погълнат от този ход, Леополд се отвличаше от скръбта по Ана Мария, което тя без съмнение би одобрила, мъчеше се да убеди сам себе си.
Планът на действие се стори на Леополд още по-разумен след няколко дена, когато от Волфганг дойде горчиво писмо с описание на новите трудности в Париж.
„Обични татко, печалната и фатална вест за смъртта на мама вече ти е известна, затова не ще се спирам повече на ужасните подробности на нещастието, което ни постигна.
Предложиха ми място на органист във Версай със заплата 2000 ливри годишно, но ще трябва да прекарвам шест месеца в двора и шест месеца в Париж. Освен това тези пари, които се равняват на 915 гулдена и в Германия биха представлявали значителна сума, в Париж са нищо; тук парите просто се топят, ето защо приемането на подобно предложение би било съвсем неразумно. И друго — тук всички твърдят: да постъпиш на служба при краля, значи да бъдеш забравен в Париж… А да остана само органист — за нищо на света!
Ти ме съветваш например по-често да правя визити, да завързвам нови познанства и да възстановя старите връзки, но това е невъзможно. Разстоянията тук са твърде големи, а улиците прекалено мръсни, за да се ходи пеша; мръсотията под краката е неописуема; наемането обаче на карета или поне на портшез струва четири-пет ливри, а във Версай е още по-скъпо. И всичко това е пълно губене на време, защото само ти говорят комплименти и с тях всичко свършва. Помолят ме да се явя някъде — отивам, свиря, а те възкликват: «Oh! C’est un prodige, c’est inconcevable, c’est etonnant! Et adieu»!35
Но дори да се примиря с всичко това, трудностите няма да намалеят. Уж съм на такова място, където хората имат уши, за да слушат, сърце, за да чувствуват, и някакво разбиране и вкус — на всичко останало не бих обръщал внимание, — ала колкото до музиката, за съжаление трябва да призная, че живея сред истински магарета. Льогро ми дължи пари, Новер не ми плати дори едно су за музиката, която написах към неговите танци, промени я така, че тя заприлича на жалките френски мелодийки, а дук дьо Гин, като ме освобождаваше, се държа направо оскърбително.
Що се отнася до поръчка за написване на опера — това е заветната ми мечта, ала истинска опера, не опера буфа. А можеш да бъдеш сигурен, че ако получа такъв ангажимент, ще положа всички усилия, за да прославя името Моцарт, и не се съмнявам в успеха. Но нито един тукашен оперен директор не обръща внимание другиму освен на Глук и Пичини. В Париж най-важно от всичко е да се дават вечери на кого ли не, а аз не горя от такова желание, пък и джобът ми не го позволява. Освен това старите либрета, които ми предлагаха, не отговарят на съвременния вкус, а новите нищо не струват, но най-лошото е френският вкус, който от ден на ден слиза все по-ниско.
Напоследък ме обземат такава тъга и потиснатост, че понякога просто не ми се живее. Търпя Париж само от любов към теб, но, дай боже, да напусна този град, без да съм изгубил вродения си вкус.
Барон Грим, когото смятах за свой добър приятел и който след кончината на скъпата ми майка предложи да се преместя у дома му — впрочем това бе идея на госпожа д’Епине, — промени отношението си към мен. Уговаря ме да не приема назначението във Версай и откак ми даде пари назаем да платя разноските по маминото лекуване и погребение, стана съвсем друг човек. Постоянно ме поучава как да постъпя в един или друг случай. И ми дава да разбера, че правилно постъпвам само когато следвам неговия съвет. Да не бяха добротата и вниманието на госпожа д’Епине, нямаше да остана тук нито минута.“
Леополд тъкмо мислеше над горестите на Волфганг, когато дойде писмо от барон Грим. Баронът още по-песимистично гледаше на перспективите на Волфганг.
„Уважаеми господин Моцарт. Питате ме какви възможности се разкриват пред Волфганг в Париж. Колебаех се какво да ви отговоря, но понеже настоявате, ето фактите.
Синът ви е твърде доверчив, твърде добродушен, твърде благороден и няма почти никаква представа по какъв път се стига до успеха. Тук, за да постигнеш нещо, трябва да бъдеш хитър, предприемчив, нагъл. Ако той притежаваше два пъти по-малко талант и два пъти повече практичност, щях да бъда спокоен за него.
В случай че иска да си изкарва хляба в Париж, за него има само два пътя. Първият е — да дава уроци по клавир, но за да намира ученици, трябва да действува енергично и да бъде донякъде шарлатан; освен това не съм уверен ще му стигне ли търпение да тича из цял Париж и да обяснява до безкрайност разните правила на учениците си. Бездруго уроците съвсем не го привличат, тъй като му отнемат време, което той би искал да посвети на композиране — най-любимото му занятие. Синът ви желае напълно да се посвети на музикално творчество. Но лошото е там, че в тази страна широката публика нищо не разбира от музика. Всичко зависи от името на композитора, а името Моцарт тук е слабо известно. В момента симпатиите на публиката до абсурдност са поделени между Глук и Пичини — никой друг не я интересува. За вашия син е почти невъзможно да преуспее в Париж като композитор, доколкото тук са увлечени сега по други имена. Разберете, драги маестро, в страна, където толкова посредствени и дори отчайващи музиканти са успели да натрупат грамадно състояние, вашият син, боя се, едва ли ще може дори да си изкарва прехраната.
С пълна откровеност ви разказах истината съвсем не за да ви разстроя, а за да можем двамата с вас да достигнем до правилното решение. Лично аз нямам никакви съмнения — неговите възможности в Париж са равни на нула.“
50
Волфганг изпитваше неприятно чувство само като си помислеше, че би могъл да се върне на служба при Колоредо. Обаче по тона на татковото писмо, колкото и да се бе постарал Леополд да скрие това, той разбра: татко горещо желае синът да се завърне.
Отговори чрез Булингер с убеждението, че ако успее да склони свещеника, той пък ще предума баща му. Не искаше да се върне в Залцбург и изреди в подкрепа на това дълъг списък от злини: Залцбург е интригантско градче, където гледат на музикантите с презрение, а и музикантите там сами се презират; в града няма нито театър, нито опера, в цялата придворна капела липсва дори един свестен певец, а певици по-лоши от тамошните човек не може да си представи; оркестъра го бива само за празни работи, той е съвсем негоден за сериозни задачи; дворът тъне в злоба и интриги; и най-главното — владетелят е същински тиран, който предпочита най-калпавия италиански музикант пред най-добрия немски. Той никога не ще разреши на Волфганг да приеме поръчка за написване на опера и винаги се е отнасял към него грубо и пренебрежително.
Като изпрати писмото до Булингер, Волфганг писа на Алоизия и Фридолин: с тях той си пишеше редовно. Отново ги покани в Париж, уверяваше ги, че ще успее да уреди за Алоизия частни концерти, и обеща да намери работа на Фридолин. Молеше Алоизия да не се бави с отговора: писмата й са единствената утеха за скръбното му сърце.
После, понеже татко настойчиво искаше да знае всички подробности за мамината болест и смърт — сякаш щеше да произнася присъда, — Волфганг подробно изложи какво се бе случило, макар че направи това с неохота, защото преживяното отново изплува с остра болка и той едва смогваше да пише; ридания давеха гърлото му.
Най-тежко беше изпращането на мамините вещи у дома според желанието на татко. Волфганг се
