постара да опакова всичко колкото може по-грижливо — мама така обичаше реда: дрехите й, пръстена, часовника и другите скъпоценности, но това бе много болезнено и сълзи замрежваха очите му. Татко навярно би сторил всичко по-умело, обаче най-добре щеше да бъде той да не възлага на сина си такова нещо. И все пак Волфганг продължаваше да гледа на себе си с татковите очи. За да повдигне малко настроението на баща си. Волфганг приложи към мамините вещи френското издание на „Школа за цигулка“, прелюдиите, написани от него за Нанерл, и копие от партитурата на симфонията, написана за Льогро. Според уговорката Льогро след заплащането й придобиваше правата на неин собственик и напълно можеше да се разпорежда с партитурата. Но понеже той бе платил само половината от възнаграждението, Волфганг за една нощ записа симфонията по памет. Французите искаха да го надхитрят, но той ще им даде да разберат! Помнеше всяка нота на симфонията си. Новите му произведения ще повдигнат духа на татко и Нанерл: такива подаръци винаги им носеха радост.
Успя да превъзмогне меланхолията си едва когато започна отново да композира. Госпожа д’Епине му предостави стая и своя клавесин, но той много не се трогна от щедростта й: тя му отстъпи стаята, в която лежеше, когато биваше болна. Там липсваше дори дрешник, имаше само едно легло — клавесина внесоха от друга стая — и аптечка с лекарства. Но като работеше, Волфганг се стремеше да не обръща внимание на това. Бе изпълнен с желание да твори, помнейки съвета на татко в последното му писмо:
„Ако поради болестта и смъртта на мама си изгубил всичките си ученици, напиши нещо ново. Дори в случай че се наложи да продадеш написаното на безценица, твоята известност непременно ще нарасне и освен това няма да задлъжняваш.
Старай се обаче тези пиеси да бъдат къси, простички и общодостъпни. Помни, Бах пишеше само малки пиеси, но се славеше като най-преуспяващ композитор в Лондон. Леката музика също може да бъде прекрасна, ако е написана с естествен, плавен, непринуден маниер и същевременно правилно конструирана. По-трудно е да се пише такава музика, отколкото хармонически сложни неща, непонятни за широката публика, или произведения, в които има благозвучни мелодии, но които са мъчни за изпълнение. Нима Бах е принизил таланта си, съчинявайки подобна музика? Ни най-малко. Безупречната композиция, правилният строеж — ето какво отличава таланта от посредствеността дори в лекия жанр.“
Ала даже като композираше една простичка соната, достъпна за всеки музикант от средна ръка и понятна за слушателите, Волфганг непрестанно мислеше за мама и тъгата му намери отражение в музиката — тя стана печална както никога. Волфганг си мислеше: как човек остарява? И как безропотно умира? Той скръбно се усмихна; да се намери отговор на тези въпроси бе невъзможно, но той пишеше, изливайки в музика своите преживявания — и това му носеше облекчение.
Волфганг тъкмо завърши черновата на сонатата в ла-минор и я просвирваше, нанасяйки известни поправки, когато в стаята влязоха Грим и госпожа д’Епине. Навярно имат да ми кажат нещо важно, реши Волфганг, иначе защо биха се морили до горния етаж?
— Сонатата е доста гръмка. Събудихме се от нея — каза баронът.
Волфганг изведнъж съобрази, че е вече полунощ; беше писал, без да си дава сметка за времето. Той се извини.
— Ние трябва да поискаме от вас извинение за безпокойството — отвърна госпожа д’Епине. — Но не се чувствувам добре.
Грим имаше по-скоро недоволен, отколкото смутен вид. Той внимателно прегледа новата соната. Волфганг попита от учтивост:
— Какво е вашето мнение, господине?
— В нея има толкова скръб и отчаяние, че никой не ще я купи — саркастично забеляза баронът.
— А аз се надявах, че ще се хареса. „Това е най-хубавата от всичките ми сонати“ — помисли си Волфганг.
— Баронът се безпокои, че сонатата не отговаря на френския вкус — додаде госпожа д’Епине.
— Ще се постарая да направя другите сонати по-достъпни за широката публика.
Като пренебрегна думите на Волфганг, Грим каза на госпожа д’Епине:
— Боя се, че на младия ни приятел ще се наложи да се върне на служба в Залцбург.
— Но вие сам ме поканихте тук! — изтърси Волфганг.
— Това беше идея на баща ви. Не ми оставаше друго, освен да се съглася. Но вие не можахте да постигнете успех. Това е съвсем очевидно.
Волфганг погледна госпожа д’Епине, търсейки от нея подкрепа, но тя замълча.
— Какво да пиша на господин Леополд? Той непрестанно ме пита за вашите перспективи. Досега не му отговорих, но трябва да сторя това съвсем скоро, макар от чиста вежливост.
Баронът сигурно пак има пристъп на подагра, предположи Волфганг, тонът му е твърде рязък. Госпожа д’Епине беше в любимия си червен атлазен пеньоар, в ръка държеше скъпо китайско ветрило със същия цвят и Волфганг се усъмни дали наистина ги е събудил.
— Ако не желаете да се върнете в Залцбург, аз съм уверен, че повече ще ви провърви в Мюнхен и Манхайм. Все пак сте немец.
— Господине, държите се с мен така, сякаш съм още на седем години — на колкото бях при първата ни среща.
— Вие и досега сте си непрактично дете!
— Защото повярвах на Льогро, на дука, на Новер? Те до един са французи.
— Не виждам каква е връзката.
— Французите са магарета, нищо не разбират от музика. Всички опери, които се дават в Париж, са написани от чужденци — Глук, Пичини, Бах.
— Но не и от Моцарт.
— За щастие! Френският език е измислен от дявола. За музика той изобщо не става. И пеенето на французите е противно. А пък французойките как изпълняват италиански арии! Когато пеят френските си песнички — горе-долу, но да се погубва прекрасна музика — това е ужасно!
— Казахте ли всичко?
— Ще бъда благодарен на бога, ако успея да се измъкна от Париж, без да съм развалил вкуса си.
— Обаче симфонията ви е написана във френски стил — забеляза Грим.
— Толкова по-зле за нея. Публиката е стадо. Написах шест сонати за продан. Веднага щом ми ги платят и получа остатъка от парите, които ми дължат Льогро и дукът, ще ви върна дълга — десет луидора.
— Петнадесет. Или по-точно ще станат толкова, като се наложи да ви платя заминаването. Тук вие нищо повече няма да получите за вашата музика. Положението ви е добре известно в Париж. Музиката ви не е нужна никому.
Значи, причината беше в парите! Волфганг каза:
— Ако желаете, мога да си замина веднага.
— О, няма нужда да бързате. Просто исках трезво да си представите истинското положение на нещата.
— Благодаря ви, господин барон. Веднага щом успея да върна дълга, като получа парите за сонатите, сам ще реша как да постъпя. Ще отида там, където ще ме оценят.
Тримата вежливо се поклониха, сякаш присъствуваха на някаква церемония, и си пожелаха лека нощ.
Но Волфганг не можа да заспи. Безсилен да превъзмогне ужасното, потискащо настроение, той взе песента на Никола Дьозед, която много обичаше, и написа върху нея девет вариации с надслов: „An, vous dirais-je, Maman?“36 Вариациите станаха толкова нежни, че не биха могли да нарушат и най-лекия сън, те успокояваха като люлчена песен. Това произведение Волфганг нямаше да продаде. Написа го за себе си, за никого другиго.
Не се продаде нито една от шестте сонати. Льогро помоли Волфганг да напише наново втората част на симфонията, уверявайки, че така тя щяла да стане по-достъпна, и Волфганг се съгласи, но пак не получи остатъка от хонорара. Направи опит да се види с дук дьо Гин, обаче този път не бе приет дори от икономката. Когато татко съобщи, че е починал Лоли и че Колоредо е приел всички условия, поставени му от
