Моцарт не знаеше какво да отговори. Точно сега моментът беше съвсем неподходящ да поддържа сериозни връзки с когото и да било. В главата му зрееха толкова планове за музиката, толкова неизвестности го очакваха в бъдеще, а не беше и сигурен дали обича истински Констанце. Но не можеше да я гледа така печална, това го измъчваше. Той изрече бързо:
— Обичам Констанце, тя винаги е била мила и внимателна към мен.
— Там е работата. Според някои тя е прекалено внимателна.
— Не са прави! — Но Констанце сега му се стори още по-нещастна и той побърза да добави: — Аз я обичам. Какво лошо има в това?
— Ако всички разсъждаваха като нас, нищо лошо — рече госпожа Вебер. — Но аз не искам да стана неволна причина да ви се случат неприятности.
— Констанце не може да ми причини неприятности! — каза Волфганг и веднага замълча. Почти се бе обвързал с тези си думи, а не биваше да го прави.
— Тя е още дете. Според мен трябва да престанете да идвате у нас. Освен ако…
— Освен ако какво?
— Вие сте интелигентен човек. Знаете как се постъпва в такъв случай.
— Как можеш да говориш така, майко! — извика Констанце. — Никой не се е отнасял към мен по-добре от Волфганг, а разговаряш с него, сякаш е някакъв негодник.
— Господин Моцарт едва ли мисли така. Нали, господин Моцарт?
Волфганг не знаеше какво да отговори. Пръв път виждаше Констанце така развълнувана, а и сам бе много смутен.
Госпожа Вебер го предупреди:
— Не казвайте нищо, за което по-късно бихте съжалили.
— За онова, което се е случило между мен и Констанце, не съжалявам.
— Браво! Ето думи на достоен човек!
— Майко, той бездруго е достоен.
— Не съм казала, че не е. Но кой ще те издържа, когато умра?
— Волфганг, моля ви, не обръщайте внимание на майка ми. Ако искате да ме виждате и за в бъдеще, надявам се, че ще можете. Каквото и да говорят хората.
— Дъщеря ми забравя, че още не е пълнолетна и не може да извърши нищо без съгласието на майка си или на своя опекун.
Волфганг разбираше: още една дума и ще се обвърже безвъзвратно. Той напусна бързо дома на Веберови, без да знае дали някога ще види отново Констанце.
Концертът у Ауернхамерови донесе за Волфганг облекчение — поразсея го. Йозефа свиреше с разбиране и прецизност, както я бе учил, но като я гледаше, Волфганг си представяше презрял пъпеш, който ей сега ще се разпукне и ще го опръска с изобилната си емоционалност. След концерта той изпита облекчение, когато приятелите го наобиколиха да го поздравят и по този начин го избавиха от трептящите й телеса и упоритата й настойчивост. Принц Кобенцл изрази съжаленията си за отлагането на „Отвличане от сарая“; граф Палфи увери Волфганг, че щом Стефани гарантира поставянето на операта, това ще стане; графиня Тун каза, че госпожица Ауернхамер е свирила с разбиране и навярно ще бъде подходящо той да посвети сонатите си на нея.
Волфганг я дръпна настрана да попита защо.
Графиня Тун подчерта: баща й е помогнал на много виенчани.
— И към мен се показа щедър — призна Волфганг.
— При известни обстоятелства може да се покаже още по-щедър.
— Искате да кажете, ако проявя по-голямо внимание към Йозефа?
— Тогава издръжката ви ще бъде осигурена. При това тя е музикална.
Почувствува, че искат да го подведат, и замълча.
Графиня Тун продължи:
— Опитвам се само да ви дам практичен съвет, Волфганг, да помогна.
— А характерът ми? Нима трябва да лъжа сам себе си?
— Констанце подхожда ли за вашия характер?
— Вече не се виждаме с нея.
Графиня Тун го погледна недоверчиво.
— Не ми ли вярвате?
— Не е там въпросът. Но вие сте импулсивен, добродушен, веднага се обявявате в защита на оскърбените, особено когато те имат съдбата на някаква Пепеляшка.
— Щяхте ли да ме повярвате, ако бях посветил сонатите на Йозефа?
— Ауернхамерови тогава ще купят много екземпляри.
Волфганг изпита облекчение, но не задълго. Като обяви решението си на Йозефа и баща й, те така се зарадваха, че му стана неловко, ала не можеше да се отметне, защото господин Ауернхамер извести за това на гостите си, сякаш бе получил подарък от императора.
Олекна му, когато към него се приближи барон ван Свитен. Готфрид бе остарял съвсем малко и двамата се прегърнаха сърдечно. Ван Свитен, сега председател на дворцовата комисия по образованието и директор на дворцовата библиотека, искаше да запознае Волфганг с един свой добър приятел и познавач на музиката.
Барон Раймунд Вецлар фон Планкенщерн се поклони, когато ван Свитен го представи с пълното му име, и рече:
— Баронът е много любезен, но споменатата от него титла е нова, дадена на рода ми от Мария Терезия, затова звучи малко по-внушително, отколкото трябва.
Волфганг се усмихна развеселен. Хареса му външния вид на Вецлар. Баронът беше привлекателно млад, с изразителни, одухотворени черти.
Вецлар каза:
— С удоволствие изслушах чудесната музика. Господин Моцарт, хората не скриват възхищението си от песента на птиците, но вашите звуци наистина ги превъзхождат.
Йозефа допълни:
— Волфганг не би могъл да напише лоша музика, дори да желае.
— Напротив, бих могъл. — Вълнението и усилията, необходими за да композира, бяха често огромни. — Доста по-лесно е да се пише лоша музика, отколкото хубава.
— Доколкото разбирам от този въпрос — забеляза Вецлар, — мисля, че това е невъзможно за вас, господин Моцарт. Вашият абсолютен слух и безупречен вкус винаги ще осуетят тази опасност.
— Много мило от ваша страна. Музикант ли сте, барон Вецлар?
— Не, за съжаление. Напълно съм лишен от слух.
— Но затова пък имате вкус, отличен вкус — прибави ван Свитен.
Йозефа покани Волфганг да танцуват и това го ядоса. Обичаше да танцува, но предпочиташе да подбира партньорките си. Не беше удоволствие да се движиш в близост с Йозефа. Плътта й подскачаше насреща му с дразнеща фамилиарност. Чувствуваше се обвързан с нея, а през това време обожаващият я баща ги следеше с одобрителен поглед, сякаш вече се виждаше тъст на Волфганг.
Ужасѐн от това до какво могат да доведат отношенията им, Волфганг внезапно се извини под претекст, че не се чувствува добре.
Но тази нощ не можа да заспи. Беше толкова самотен, толкова нещастен… Остана непорочен само защото не можеше да гали жена, която не обича. И все пак познаваше света не по-зле от всеки друг мъж; нима само Дон Жуан е страдал от изкушенията на плътта? Беше имал много възможности, но вулгарността на разпуснатите жени го отвращаваше. А и френската болест бе широко разпространена и той чувствуваше отговорност пред музиката си, което правеше поемането на такъв риск невъзможно.
И все пак въпросът оставаше открит. С цялото си същество желаеше Констанце; колкото по- настъпателна ставаше Йозефа, толкова повече душата му се стремеше към Констанце. Но можеше ли да си позволи да прелъсти една невинна девойка, дори с нейно съгласие? „Трябва да я забравя — казваше си той, — тя е само романтична мечта, плод на въображението ми, трябва да бъда разумен, по-хладен.“
