музикалната зала. Беше достатъчно голяма и акустиката й навярно не бе лоша. Тапицираните столове изглеждаха удобни — слушателите няма да се уморят твърде скоро. А голямата кахлена печка ще топли както публиката, така и пианиста.
Императорът влезе най-неочаквано, придружен от великия княз и съпругата му, през високите бели врати, изкусно скрити в ламперията.
Мургавият, набит велик княз Павел беше намусен, сякаш насила го бяха докарали тук, и Волфганг си спомни сплетните за това, че бил станал мрачен, същински Хамлет, понеже след смъртта на баща си, Петър III, майка му Екатерина отказала да раздели с него престола, както Мария Терезия бе направила с Йосиф II, а се провъзгласила за единствена владетелка на Русия.
Но привлекателната велика княгиня изглеждаше оживена. Тя стоеше до Йосиф II, който беше много внимателен. Когато представиха Волфганг на руските гости, императорът каза:
— Моцарт е голям талант, гений.
Великата княгиня възкликна:
— Говори се, че Клементи е по-добър!
— Ще чуем и двамата — рече весело императорът, — тогава ще решим.
Муцио Клементи, застанал отзад в очакване да го представят, забеляза някакъв елегантно облечен дребен човек да се покланя изискано на императора и реши, че е някой придворен, затова се изненада миг по-късно, когато откри в негово лице Моцарт.
Волфганг се стъписа от привлекателната външност на Клементи и си помисли, че това бездруго дава на съперника му предимство; нещо повече — италианецът, само няколко години по-възрастен от своя съперник, все пак бе достатъчно млад, за да неутрализира впечатлението от младостта на Моцарт.
Въпреки всичко двамата музиканти, след като бяха запознати, започнаха да си разменят такива любезности и комплименти, че императорът, отегчен от галантността им, заяви:
— Време е да започваме. Нейно височество великата княгиня се обзалага за Клементи, ние пък поддържаме Моцарт.
Великата княгиня каза:
— Желаете ли да удвоим облога, Йосиф?
— С най-голямо удоволствие.
Те удвоиха, после утроиха облога, макар че характерът и размерът му се пазеха в тайна и Волфганг забеляза как императорът стана напрегнат, сякаш победата на Моцарт беше въпрос на чест за него.
Като клавирен изпълнител Волфганг не отстъпваше никому на света, но съжаляваше, че се набляга толкова много на това състезание. Откри с облекчение, че „Щайн“-ът на графиня Тун е пристигнал благополучно, докато Клементи трябваше да свири на дворцовото пиано.
Императорът заповяда на Клементи да започне, тъй като той беше техен гост.
Три клавиша заядоха, но Клементи любезно отбеляза: — Няма значение. — И продължи да свири. Показа голямо техническо умение и сигурност. За да прикрие недостатъците на инструмента, изсвири сонатата си в престо и престисимо — много по-бързо темпо от нормалното. Това не убягна на Волфганг.
Недочакал да стихнат аплодисментите, императорът извика на Волфганг: „Почвайте!“, сякаш го призоваваше на бой.
Веднага щом докосна клавишите на „Щайн“-а, за него престана да съществува всичко на света освен музиката и инструмента. Засвири една от своите сонати и Клементи си даде сметка, че никога досега не е чувал такова изпълнение. Известни му бяха много похвали за Моцарт като изпълнител и композитор, но това беше различно от всичко, което бе слушал или очаквал. Моцарт свиреше без маниерничене, излишни жестове или ръкомахане и все пак мануалната му лекота и изящество бяха удивителни. Той свиреше точно и ясно и това придаваше на музиката вълшебна чистота. Всеки тон бе грижливо отмерен и изискан. Изпълнението се отличаваше с пределна прецизност и естественост. „Ето един изключителен пианист — мислеше си Клементи, — той еднакво добре владее музиката, инструмента и себе си, те представляват едно неделимо цяло. Такова изпълнение се помни за цял живот.“
Все пак, когато пристъпиха към последните номера от програмата, Клементи — въпреки възхищението си от Моцарт — се амбицира на всяка цена да надмине противника си. Те сега импровизираха и Клементи се прояви напълно като виртуоз. Колкото повече Моцарт показваше вдъхновение, изящество, лекота и изключително чувство за мярка, толкова повече Клементи свиреше с великолепие, с блестяща техника, в бравурен стил, с внушителна бързина и грижливо изработена орнаменталност, ефектно поднесена.
Аплодисментите бяха много силни и Волфганг видя как императорът се намръщи, защото маниерът на това изпълнение бе така различен от неговия; дори великият княз Павел слушаше с по-бодро настроение, а великата княгиня изглеждаше тържествуваща.
Но Моцарт не можеше да измени на своя стил. Не направи усилие да се състезава с Клементи по бързина, виртуозен блясък и внушителност, а продължи да свири с най-точните нюанси и темпо, с безупречна изисканост. В пианисимите музиката му звучеше с изключителна мекота, а във форте артикулацията му се отличаваше с най-голяма грижливост. Изпълнението му беше дълбоко емоционално. Докато импровизираше, си представяше как Констанце го слуша със затаен дъх и татко, и мама, и Нанерл; мелодиите се раждаха лъчезарни под вълшебните му ръце. Музиката сякаш кръжеше високо-високо и той изпитваше физическа наслада и огромен душевен подем, — както по време на молитва.
Свиреше толкова изразително, с такъв съвършен вкус, и все пак, както забеляза Йосиф, тушето му беше съвсем леко — в сравнение с него Клементи удряше като ковач. Сякаш беше роден от този инструмент и всичко бликаше от въображението и ръката му. Йосиф си спомни как баща му бе нарекъл детето Моцарт „kleinen Hexenmeister“ (малък магьосник); той го прошепна на ухото на великата княгиня, която слушаше притихнала изпълнението на Волфганг, и тя кимна, но му направи знак да не я смущава.
Странно, мислеше си великата княгиня, музиката и изпълнението на Моцарт изглеждат прости, а въпреки това будят бурни чувства, затаени в самите глъбини на душата; те завладяваха сърцето, разкриваха у нея неподозирани вълнения. Ухажването на Йосиф й доставяше удоволствие, защото не можеше да понася мъжа си, но на нея й трябваше любов, не фриволност; изведнъж тя се отдръпна от Йосиф и се наведе напред, за да слуша по-добре.
Великият княз Павел също слушаше внимателно, защото по-мрачните моменти хармонираха с вътрешния му смут и жадуваше неговата страст да намери изблик, както страстта на Моцарт.
Волфганг долавяше мъртвата тишина в залата и когато свърши, от всички се изтръгна силна въздишка, сякаш бяха сдържали дотогава диханието си.
Разбра, че се е харесал на публиката, защото императорът възкликна: „Моцарт спечели!“ и великата княгиня се съгласи, а великият княз Павел рече изведнъж, като че за него говорът беше усилие, но не можеше да се възпре: „Моят добър приятел княз Дмитрий се изказва с възхищение за вашето майсторство, но мислех, че преувеличава. Господин Моцарт, родината ми ще смята за голяма чест да приеме такъв гост.“
Ревността заговори у Йосиф:
— Ще съжаляваме много, ако се лишим от вас, господин Моцарт, в случай че предпочетете Русия или някоя друга страна.
— Ваше величество, моята родина има правото да решава първа.
Почака императорът да обяви, че няма да позволи той да замине, но Йосиф II само се усмихна и каза:
— Възхитени сме; изпълнението беше толкова приятно!
— Надявах се да останете доволен, ваше величество.
— Наистина сме доволни! Убедихте нашите гости, че тук, във Виена, се намират най-добрите клавирни изпълнители на света.
— Виена е отечеството на клавира. Винаги съм на вашите услуги, ваше величество.
Всички се отдръпнаха, за да дадат възможност на Волфганг да остане за миг насаме с императора. Йосиф рече:
— Чуваме, че се готвите да се жените. — И като забеляза изумлението на композитора, изсмя се и добави: — Господин Моцарт, тази новина е известна на цяла Виена. Нима не знаете?
— О, да — потвърди Волфганг, като се питаше кой ли е издал тайната му.
— Не желаете да го знае вашият монарх?
