„Но как да подкрепиш това, в което не вярваш“ — мислеше си Леополд. И като не можеше да реши какво да предприеме, поиска съвет от Нанерл. Рядко постъпваше така, ала в подобен случай преценката на жена можеше да се окаже най-доброто средство, защото един прибързан отговор би предизвикал дълбок разрив между него и сина.
Нанерл се зарадва, че татко като никога иска нейното мнение, и се опита да придаде тежест на думите си:
— Не се обявявай открито против неговото решение — това ще го амбицира още повече. Защо не намекнеш, че Веберови трябва да му дадат зестра? Ако някой пожелае да се ожени за мен, нали от теб ще поискат зестра?
Леополд внезапно се усмихна:
— Веберови никога няма да му дадат зестра.
— Затова пиши, че нямаш възражения срещу Констанце Вебер, че от неговото описание, което приемаш напълно, личи, че тя навярно е добра девойка. Но тъй като е прието семейството на момичето да дава зестра, докато не получим зестра от тях, не можеш да дадеш съгласието си.
Леополд написа в отговор точно това.
А Нанерл не беше убедена, че брат й познава жените, както претендира, затова добави:
— Нима не разбира, че Веберови искат да го оплетат? Влюбеният младеж обикновено си мисли, че всичко се дължи на чара му.
Като се прибра в квартирата след състезанието с Клементи, Волфганг намери отчаяна бележка от Констанце, в която се твърдеше, че ако господин Моцарт не може да даде на опекуна й убедителни доказателства за благородните си намерения, майка й ще я изпъди. А на другия ден, когато се готвеше да я посети, дойде отговорът на татко. Тонът беше сдържан и ласкав, както очакваше Волфганг, но бащата не даваше своето съгласие и благослов. Леополд твърдеше, че сватбата трябва да се отложи, докато Веберови дадат зестра в знак на добрите си чувства.
Волфганг пристигна в дома на Констанце много потиснат. Молеше бога само да не е закъснял. Но да иска зестра? Откъде ще я вземат?
Госпожа Вебер му отвори веднага, сякаш го беше очаквала.
Дали тя не е написала бележката, запита се той; да го примами тук?
Госпожа Вебер заяви:
— Държахте се безотговорно, Моцарт.
— Къде е Констанце?
— В сигурни ръце. При нейния опекун.
— Заради писмото, което ми писахте?
— Констанце ви го писа. Но аз го намерих. Тя не може да скрие нищо от мен. Моцарт, наистина ли искате да се ожените за нея?
— Знаете, че искам. Независимо от вашите постъпки.
— Опекунът й, господин Торварт, ще реши това. Той е вътре, чака ви да говори с вас.
— Затова ли направихте така, че Констанце да ме доведе тук?
— Казах ви, тя писа бележката по свое собствено желание, но господин Торварт, комуто са известни слуховете за вас и дъщеря ми, реши да осуети възможността да я компрометирате повече. Ако все пак се боите да говорите с него…
Волфганг пристъпи и влезе. Познаваше Йохан Торварт — висок, слаб, четиридесетгодишен, известен с умението си да извлича от всичко полза за себе си. Други заложби той нямаше. Стефани бе предупредил Волфганг да се държи добре с Торварт, имал влияние; ван Свитен му каза, че това е един Афлиджо, комуто не бива да се вярва; Вецлар го уведоми, че произходът на Торварт е по-скромен и от Моцартовия. Син на прислужник в кръчма, Торварт започнал като лакей и фризьор, но след като се оженил за дъщерята на богат доктор, напреднал бързо. Благодарение на хитрите си ходове сега бил импресарио и ковчежник на Националния театър. Говореше се, че където може да се изкара някой крайцер, там е и Торварт.
Когато застанаха лице в лице, Торварт заяви:
— Можете да погубите бедното момиче. Нямате постоянен доход. Ще я съблазните и после ще я изоставите.
Волфганг не отговори, а се обърна към Констанце, която плачеше; той я попита:
— Ти ли писа бележката, която получих снощи?
Тя кимна и прошепна:
— Не съм спала няколко нощи. Откак ми предложи да се омъжа за тебе. Майка ми каза, че това е просто начин да ме съблазниш.
— И ти ли мислиш така, Констанце?
— Те не ми дават възможност да мисля! Постоянно ме разпитват. Искат да знаят какво си направил, какво си казал. И дали си ме обезчестил.
— Ти какво им рече?
— Казах им истината, Волфганг. Ти си благороден. Тогава те казаха, че ще ме отпратят от къщи, продължиш ли да ме посещаваш: освен ако…
Торварт се намеси:
— Не можем да ви позволим да поддържате връзки с Констанце, докато не дадете писмено съгласие, че ще се ожените за нея в тригодишен срок.
— А зестра? — попита Волфганг.
Торварт възкликна:
— Но тя е потърпевшата! Опетнили сте репутацията й. Сега кой ще се ожени за нея?
— Аз ще се оженя — изрече с достойнство Волфганг.
— Но първо искате зестра.
— Така е прието.
— Вие сте този, който трябва да даде пари. Направихте невъзможен брака й с другиго. Прав ли съм, госпожо Вебер?
— О, сигурна съм, че господин Моцарт е почтен човек.
— Ще видим дали е такъв — рече строго Торварт. — Стига е петнил репутацията на едно невинно момиче. Не мога да му позволявам и за в бъдеще да продължава отношенията си с тази клета девойка, ако не подпише писмено съгласие да се ожени до три години за нея. И в случай че не сдържи обещанието си, задължава се да й плаща по триста гулдена годишно.
Констанце изгуби последните остатъци от самообладанието си. Тя зарида така горко, че покърти до дън душа Волфганг и той си помисли: „Каква нелепост! Нищо по-лесно от това да подпиша. Нямам намерение да я изоставя; самата мисъл за такава постъпка е ужасна. Нима са толкова глупави да вярват, че един къс хартия може да има някакво значение за мен.“
И той написа под диктовката на Торварт и прочете на глас:
— „Обещавам да се оженя за Констанце Вебер в срок от три години и ако поради някаква причина не сторя това, задължавам се да й плащам триста гулдена годишно.“
Опекунът каза:
— Трябва да се закълнете над Библията.
— Biblia pauperum, библия на бедняците — рече саркастично Волфганг.
— Не бива да се подигравате — каза рязко Торварт. — Хората презират бедността. Но аз зная, че вие можете да осигурите материално това момиче. Петдесетте дуката, които ще получите от императора, минават през моите ръце.
Волфганг каза решително:
— Подписът ми е предостатъчен.
Торварт кипна, но майката го успокои:
— Господин Моцарт е наш добър приятел. Сигурна съм, че можем да му вярваме. Поне в този
