Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)

техните чувства. След смъртта на съпруга си живее в гробовен мрак, моли се по четири часа на ден за спасение на душата, но щом Йосиф направи нещо, което тя не одобрява, отнася се към него без милост, деспотично. Единственото, което имат общо помежду си, е нежеланието да харчат пари. Това налага отпечатък на всичките им дела.

— Мислех, че музикалната вечер у ван Свитенови ще изиграе някаква роля. Нали докторът й е спасил живота, когато е боледувала от едра шарка?

— Тя не е забравила. И му е признателна. Но не чак толкова, че да се обяви в подкрепа на някоя опера, дори ако я е написал самият доктор ван Свитен.“

И все пак, когато Мария Терезия погаля по главата Волфганг, сякаш още беше малко момченце, и с това отново прояви майчински чувства. Леополд не можа да се въздържи:

— Ваше величество, музиката на малкия Волфганг звучи винаги благоговейно. Дори неговата опера.

— С оперите се занимава синът ни — рече тя неочаквано рязко и надменно. — Детето обаче ще получи дар за днешното си изпълнение.

Леополд изпадна в смут от резкия тон на императрицата, но след няколко дена получи от нея хубав подарък. И все пак не се чу ни дума както от Афлиджо, така и от някого другиго за „Мнимата наивница“. Говореше се много за честта, оказана на Моцартови с присъствието на императрицата, но нови поръчки те не получаваха. Ето защо след шестнадесетмесечно отсъствие от Залцбург Леополд реши да потегли за вкъщи.

25

Няколко седмици по-късно Волфганг наблюдаваше от прозореца на дневната на Гетрайдегасе 9 неща, които не бе забелязвал по-рано. След неудобствата на пътуването сега се наслаждаваше на домашния уют.

Приятно му беше да чувствува твърдото легло под себе си, да бъде заобиколен от познати неща, да вижда стари приятели, особено момичетата, които растяха така бързо, както и той. Беше току-що навършил тринадесет години и се чувствуваше съвсем голям. Пък и денят беше един от хубавите зимни дни в Залцбург.

Небето се синееше ведро, нямаше изгледи за сняг и макар че беше студено, обичайният леден вятър не духаше от околните планини. Белите пухкави облаци над Лохелплац бяха плавни и непринудени като леки, приятни мелодии. Момчето се питаше какви ли инструменти предпочитат тези облаци-мелодии. Видя един не по-голям от носна кърпа, друг заострен като върха на Францисканската църква в „Градът на суверена“ и трети с формата на малката цигулка, на която бе свирил.

Гледките се превърнаха в звуци. Както се взираше в облаците. Волфганг започна да чува гласове, които го викат. Сякаш цял се изпълни с музика. „Но повечето хора не съзнават какво чуват, помисли си той,_ или че чуват изобщо, при все че най-великото нещо е да чуваш“_ Имаше музика във всичко. Макар в края на краищата това да не беше достатъчно. „Аз също трябва да слушам“ — каза си той. И тогава в него се роди една композиция. Сякаш беше сътворил в душата си самия създател и за това бе необходимо да се обърне сам към себе си.

Покровителите на музиката му говореха как „неговото вдъхновение“ трябвало да идва на проблясъци като светкавица, но те грешаха, то си беше у него постоянно, той само трябваше да го открие, да го развие и да не зависи от случайности. Беше уверен и в друго че не е достатъчно да имаш само мелодия.

Понякога мелодиите бликаха в такова изобилие, че просто можеха да го залеят. Трябва да прави подбор. Да се спира на най-хубавите. Процесът на подбор беше, каквото и да казват хората, въпрос на вкус. Искаше сам да реши каква ще е следващата му композиция, въпреки онова, което каза на баща си във Виена. Макар че ако му беше казал друго, щеше да огорчи татко, а не можеше да си позволи такова нещо.

Видя баща си да идва по тяхната улица откъм резиденцията. Така, както крачеше енергично и бодро, Волфганг можеше да композира марш за него. Познаваше по припряността му, че татко идва с някаква важна новина, защото беше ходил при архиепископа по нареждане на негова светлост.

Ала преди татко да отвори уста, мама попита:

— Ще ти възстановят ли заплатата?

— Не за това ме повика архиепископът. Говори ласкаво за месата, която Волфганг написа за отец Пархамер. Каза, че получил благосклонно известие за това от виенския архиепископ. Волфганг полюбопитствува:

— И какво иска да композирам негова светлост?

— Нова меса! — възкликна гордо татко. — За Университетската църква.

Мама повтори:

— Леополд, а заплатата ти?

— Не споменах за това. Сигурен съм обаче, че е станала грешка. Никога не съм виждал негова светлост така внимателен към мен. Каза ми, че виенският архиепископ го поздравил за сериозността на залцбургската музика. Ако одобри новата меса на Волфганг, мисля, че ще разреши представянето на „Мнимата наивница“, а може дори да ни пусне да заминем за Италия.

— Едва се завърнахме и ти пак замисляш пътешествие.

— Ако архиепископът ми даде отпуск, ще бъде глупаво да не се възползувам.

— Не ти е платил за три седмици труд, а ти говориш колко бил великодушен. Сериозно ли мислиш, че ще ти плати?

— Вече приготвих молбата.

— Като онази, която представи на императора?

— Ана Мария, опомни се!

— Омръзна ми това вечно пътуване. И тези болести.

— Но Волфганг нямаше да бъде сегашният Волфганг, ако не бяха тези пътувания, ако не беше срещнал най-изтъкнатите музиканти на своето време. Както ще бъде и в Италия.

Нанерл се намеси:

— Искам да постоя повече тук, татко.

— Никой не е казал, че няма да стоиш. — И се обърна към Волфганг: — Какво ще кажеш за това?

Волфганг не отговори веднага. Още не беше сигурен дали желае да отпътува толкова скоро, но не можеше и да нарани татко.

— Постъпи, както смяташ ти, татко.

Леополд, върнал се вкъщи окрилен от ласкателната аудиенция при архиепископа, се почувствува засегнат. След толкова унижения от Шратенбах най-сетне бе почти успял да го убеди в гениалността на сина си, а никой от семейството му не ценеше постигнатото, освен може би Волфганг, но и в него татко не беше съвсем сигурен.

И ето че Ана Мария сега казваше нещо, което обикновено не дръзваше да изрече:

— Леополд, не ти ли се струва, че преди Волфганг да замине за някъде, трябва да върви на училище и да научи латински, гръцки и математика?

— Аз го учих на латински, той владее превъзходно математиката и няма нужда от по-нататъшно обучение. Що се отнася пък до музиката, само във Виена освен оперите и месата той написа три симфонии, няколко марша, сонати за клавесин и цигулка, менуети и италиански арии. Откак започнах да го обучавам, той написа над петдесет композиции.

Волфганг попита:

— Толкова ли са много?

— Да. И съм прав за негова светлост. Ще видите.

Когато архиепископът сам извърши литургията, за която Волфганг бе написал музика, момчето изпита задоволство, че послуша баща си. В знак на признателност Шратенбах нареди да се построи оперна сцена в резиденцията и там, за именния му ден, от певци на неговата капела бе изпълнена „Мнимата