Нямаше значение. Трябваше да бърза!
Тя пропълзя през тесен проход между храстите на плета и скочи на крака оттатък. Хукна през сенките на съседната градина, смущавани от отблясъците на пожара.
Цялата къща светеше. Представяше си изплашените съседи, изскочили на улицата от страх, че пожарът може да се прехвърли при тях.
През грохота от пожара чу звук от чупене на клонки отзад. Тя се обърна и стреля още три пъти към плета. Чу стон и отново затича към сгъстяващите се сенки на обширната градина. Провираше се край дървета, прескачаше цветни лехи, внезапно изскочи на ръба на малко езерце с лилии и едва не полетя във водата, но успя да запази равновесие, мина край него и препусна още по-бързо нататък.
Брой си изстрелите, казваше баща й.
Но в паниката Тес беше забравила това правило. Колко пъти беше стреляла?
Не помнеше. Със сигурност над десет. Може би тринадесет или… Пълнителят е почти празен. Побиха я студени тръпки, макар че от нея се лееше пот. Трябваше да пести куршумите.
Стигна до нов жив плет. Не се сдържа и се обърна назад към пламтящата на стотина метра отзад къща. Пламъци излизаха вече и от нейната стая. Изпълни я ярост. Спомените, младостта й бяха разрушени. Убеди се, че вече никой не я преследва, приведе се бързо и се промъкна през плета.
В следващия двор се сети, че не може да продължава в същата посока. Преследвачите можеха да я изпреварят по улицата и да й устроят засада отпред. Единствената й надежда бе, че приближаващите сирени ще ги принудят да се спасяват.
Но не можеше да разчита на това. Задъхана и объркана, тя смени рязко посоката и хукна към задната част на градината. Между басейна и тенискорта се натъкна на висока стена. Наоколо нямаше нито стълба, нито дърво, нищо, което да й помогне да се прехвърли през стената.
Нищо.
Върна се към басейна. До навеса видя дълъг метален прът с мрежа накрая, очевидно за почистване на водата от паднали листа. Бързо! Натисна края на пръта, огъна го. Беше достатъчно здрав, но еластичен.
Усещаше пулсирането на кръвта в слепоочията си. Нямаше друг избор. Напъха пистолета в чантата. Стисна пръта, вдигна предния му край и се засили към стената.
Овчарският скок не беше любимото й упражнение. В момента, когато се издигна нагоре, прътът се огъна и се счупи! Тя го пусна и се стовари срещу зида, но успя да се хване за ръба и да се изкатери върху него.
Отгоре, без да обръща внимание на издраните си кървящи ръце, Тес легна, увисна от другата страна и скочи в тъмното. За щастие я посрещна само меката градинска почва. Сви колене и с тренирано умение се претърколи настрани в цветята.
Отново скочи на крака. В мрачината пред нея се мержелееха неясни очертания на дървета и силуета на другата къща. Извади пистолета и затича към тях.
Когато беше на десет години, тук живееше най-добрата й приятелка. Често играеха в този двор на криеница. Спомни си как беше намерила такова скривалище, че приятелката й не успя да я открие.
Сега Тес забърза към него, като се надяваше да го намери непроменено. Когато чу шума от водата, забърза.
В ъгъла на двора имаше натрупани овални камъни, имитиращи алпинеум, от върха на който се спускаше поточе, лъкатушещо към езеро с рибки. Водата се издигаше до върха с помпа, разположена в ниша, затворена с метален капак, предпазващ я при лошо време. Тес коленичи и зашари с ръце в тъмнината, търсейки капака.
Промъкна се в нишата и затвори капака зад себе си. В пълната тъмнина седна свита до бръмчащата помпа, обви колене с ръце и оброни глава върху тях. Цялото тяло я болеше, но поне можеше да отдъхне и да реши какво да предприеме.
Болките в тялото не бяха нищо в сравнение с раната в душата й. Майка й беше мъртва! Не можеше да го повярва. Не можеше да го приеме. Не можеше да приеме също, че беше убила поне двама души нощес, въпреки че прокле убиеца на майка си и даде дума да отмъсти. Щеше да повърне. Но вместо това само захлипа разтреперана в студеното, влажно, тъмно убежище.
Имаше нужда да събере мислите си. След време, когато наоколо стане безопасно, ще се измъкне. Но по-важно е да разбере кой я преследва и защо превърнаха живота й в ад. И да отмъсти. Горчивата мисъл за отмъщение не я напускаше. Да, със сигурност някой трябва да плати.
Попипа чантата си на кръста. Докато се отпускаше във властта на умората, си спомни за снимките, по- точно за онази — на барелефа. Мускулест, дългокос, снажен мъж, възседнал бик и забил нож в шията му, куче, скачащо срещу бликащата кръв, змия, устремена към житни стръкове и скорпион, нападнал тестисите на бика.
Лудост!
В прашната класна стая на изоставеното училище в Бруклин хамелеонът завърши доклада си. За момент всички останаха мълчаливи.
— Значи жената се измъкна? — попита накрая четвъртият мъж, въртейки несъзнателно пръстена си с кръст и меч върху рубина.
— Предполагам. Нашият човек зад къщата я видял, когато се спускала от дървото. Застреляла двама.
— Но откъде е взела оръжие?
Хамелеонът вдигна рамене.
— И вие сте сигурни, че не са я проследили и заловили? — попита вторият.
— Не сме сигурни. Сирените на пожарната и полицията им дали достатъчно време да вдигнат убитите си и да изчезнат преди властите да пристигнат.
— Надявам се, че и нашият човек се е изнесъл навреме — вметна третият.
Хамелеонът кимна.
— Мисля, че и жената е в безопасност.
— Но не знаем къде е. Както и враговете. Доколкото разбирам, вие се надявахте да я използвате като примамка. Но планът ви пропадна. Отново сме там, откъдето тръгнахме.
— Не съвсем. Скоро ще знаем къде е. Нали подслушваме телефона й. И телефона на полицая. Представете си я — отчаяна, уплашена, объркана — какво мислите, че ще направи?
— Разбира се — каза шестият. — Ще потърси полицая.
— И той ще ни отведе при нея. Но аз не се съмнявам, че и врагът е стигнал до този извод. Те имат такъв опит.
— Да, доказали са способността си да оживяват. Непрекъснато подушват капаните ни — петият мъж изписваше с пръст фигури по прашния чин.
— Може би не и сега. Ловът продължава. В момента полицаят е примамката. Поставил съм хора да го следят и да дебнат за противника.
— Тогава да се включим в лова — предложи четвъртият.
— Разбира се — присъедини се третият.
Другите също станаха.
— Един момент — спря ги с жест хамелеонът. — Трябва да ви кажа още нещо. Както знаете, вредителите — нашият враг — активизираха дейността си. Не можем да предвидим ужасите, до които могат да стигнат в резултат на дяволските си грешки. В същото време и ние допуснахме много тактически грешки през последната седмица. Признавам, че някои бяха мои. Но днес е решителният ден. Последните събития показаха колко е нестабилна ситуацията. Мислех, че можем да се справим сами. Но вече не съм уверен. Не страдам от излишна гордост. Затова без да се колебая помолих за помощ.
— Помощ?
— Свързах се с висшестоящето ниво и обясних ситуацията. Те се съгласиха с оценката ми и приеха молбата за помощ. В дванадесет и половина на летище Кенеди пристига екип от специалисти.
— Специалисти? — пребледня шестият мъж.
— Точно така. Поисках екип от екзекутори.
