Опита да се промъкне край портиера, който застана на пътя й.
— Аз съм приятелка на дъщеря им. Била съм много често тук! Те ме познават!
— Тес? — произнесе изненадан глас зад портиера. — Ти ли си това?
— Госпожа Кодил! Моля ви, пуснете ме да вляза!
Шумът от колата приближаваше.
— Всичко е наред, Томас. Отвори.
— Както кажете, мадам.
Колата бе почти срещу входа, когато Тес влетя вътре. Портиерът затвори вратата.
Тес спря, стискайки чантата, в която тежаха снимките, книгата и револверът, и въздъхна с облекчение. Жената, която стоеше до вратата на дневната, беше на около петдесет и пет години, нисичка, пълна, с пухкави бузи, подчертани от кръглите рамки на очилата. Носеше ярък ориенталски халат. Тя примигваше, изненадана от неочакваната поява и вида на Тес.
— Боже! Тес, добре ли си?
— Вече съм добре.
— Пожарът! Миналата нощ. Видях пламъците. Там ли беше? Какво ти е?
С омекнали крака Тес приближи.
— Благодаря на Бога, че сте вкъщи, госпожа Кодил, помогнете ми. Извинете, че нахлух така, но…
— Да помогна? Разбира се, скъпа. Винаги си добре дошла. Помня… — тя почти посегна да прегърне Тес, но в този миг забеляза мръсните й дрехи и долови миризмата на дим. — Ръцете ти! Те са в мехури! Ти си обгорена! Трябва ти лекар!
— Не, не лекар! Още не. Не е толкова сериозно. Ако имате аптечка…
— Да! Трябва да се измиеш! Нагоре! Томас! — тя се извърна към портиера. — Аптечката! Къде я държим? Донеси я веднага!
— Веднага, мадам — портиерът гледаше мрачно.
— Това е приятелка на дъщеря ми. Пожарът! Беше къщата на майка й!
— Разбирам, мадам. Съжалявам, грешката е моя. Но тя говореше така объркано…
— Престани, Томас! — С неочаквана за възрастта и теглото си пъргавина госпожа Кодил подхвана полите на халата си и забърза след Тес нагоре по стълбата. — Но ти не ми каза какво стана! Къде беше? Защо полицията… или пожарната… Защо не те отведоха в болница?
— Всичко ми е… — Тес се чудеше какво обяснение да измисли — като в мъгла. Събудих се от противопожарната аларма. Пламъци. Нямаше изход. Скочих от прозореца на стаята. После не помня… Тичах… Май съм припаднала. Когато се съвзех, бях в градината ви.
— От прозореца? Но как?
— Не знам, госпожо. Сигурно съм изпаднала в истерия.
— Трябва да е било ужасно. Тес, майка ти… Знаеш ли какво стана с нея?
— Да — отрони тя с пресекващ глас — това си спомням.
— Съжалявам, Тес, не можеш да си представиш колко… Майка ти беше фина, благородна жена. Как посрещна вестта за смъртта на баща ти. Забележителна. Не мога да повярвам, че са я убили. Какво става с този свят? Цяла нощ не можах да заспя. Сигурно си съкрушена.
— Да, чувствам се… нямате представа как… Благодаря ви. — Тес размазваше сълзите по лицето си.
Шум от стъпки я стресна и я накара да се обърне. Портиерът носеше пластмасова кутия с червен кръст на капака.
— Най-после. Хайде, Тес, трябва да се намажеш, да не губим време. Помниш ли банята на Режина? — тя отвори вратата.
Банята беше същата — бяла, без нито едно петънце. Но погледът на Тес бе прикован в дълбоката бяла вана.
— Ще ти оставя някои дрехи на Режина.
— Благодаря г-жа Кодил. Ако може джинси, риза и пуловер.
— Добре. Все си същата — като скаут. Накисни се добре. А аз ще позвъня в полицията. Те ще искат…
— Не, в никакъв случай! — Тес се изненада от реакцията си.
— Но защо? Какво има? Трябва да съобщим. Може да им помогнеш да открият онези чудовища, дето застреляха майка ти и…
— Не! Още не! — Тес се мъчеше да овладее паниката си. — Не съм готова още. Чувствам се… Ако им се обадиш, ще дотърчат веднага. Още не съм на себе си. Трябва да събера мислите си… Майка ми… Не знам дали тъкмо сега мога да говоря за станалото…
— Вярно, колко съм глупава. Ти си още в шок. Но знай, че трябва да им кажеш, все пак.
— Знам, госпожо Кодил. Искам само да се измия и да се съвзема. Ще им се обадя сама. Обещавам.
Тес инстинктивно заключи вратата, смъкна от себе си и захвърли в ъгъла разкъсаните, мръсни, смърдящи на сажди дрехи. Дори бельото й бе просмукано от тази миризма. Отвори крана с гореща вода. Когато над ваната започна да се издига пара, отвори и студения кран, нагласи температурата и се потопи в галещата топлина. В първия миг мехурите по ръцете я заболяха силно. После болката утихна и тя се отпусна, усещайки как топлината пълзи нагоре по краката, слабините, корема и гърдите й. Чак когато водата наближи преливния отвор, Тес се протегна и затвори двата крана. Тялото й се отпусна, но тя все още беше неспокойна.
Какво е това нещо в апартамента на Джоузеф, което не е трябвало да видя и за което никой друг не трябва да знае?
Тя си спомни барелефа. Странен. Отблъскващ.
Какво ли означава? Кой болен мозък го е създал? И защо му е бил на Джоузеф. Очевидно той не е бил така добродушен и нежен, както се представяше, щом е могъл да се бичува до кръв и да спи под онова нещо на библиотечката. Но след пожара единственото свидетелство за всичко бяха снимките в чантата й.
Тя трепна. Веднага след влизането в тази къща трябваше да позвъни в полицията. Но защо не пожела госпожа Кодил да им се обади?
Отговорът изникна внезапно:
Побиха я тръпки. Ще избият всички! Портиера. Госпожа Кодил. Мен. Полицията едва ли ще ме опази. Трябва да помисля. Ще продължавам да се крия, докато се убедя, че няма опасност. Какво друго?
С нарастваща тревога Крейг крачеше из гарсониерата си на фона на музиката от „Турандот“. Когато беше нервен, си пускаше тази опера.
Обади се, Тес. Моля те! Ако си добре, за Бога, обади се!
Колкото повече чакаше, толкова по-мрачен ставаше. Нещо лошо се беше случило.
Той погледна часовника си. Още преди час трябваше да е на работа. Внезапна мисъл го осени. Може би в момента Тес звъни там?
Крейг сграбчи телефона и се обади в службата.
— Тони, тук е Бил.
— Къде си, по дяволите? Имаме проблеми тук. Луиджи е болен. Телефоните звънят. Имаме осем нови случая. Капитанът е бесен.
— Идвам веднага. Слушай, има ли съобщения за мен?
— Колкото щеш.
— Нещо от Тес Дрейк?
— Чакай да проверя. Какво пищи там при теб? Опера? Да не си станал италианец?
— Съобщенията, Тони. Провери ги.
— Добре, добре. Ето. Бейли. Хопкинс. Нищо от Тес Дрейк. Чакай, като каза съобщения, капитанът получи съобщение от полицията в Александрия, Вирджиния. Казват, че си им звънил. Нещо за пожар. Какво става?
