ЧАСТ ВТОРА
Насилие и възмездие
Свещената жертва
Лейтенант Крейг обитаваше гарсониера в приземния етаж на една преустроена къща на Бликър стрийт в долната част на Манхатън. Някога имаше къща в Куинс, но преди четири години при развода я получи бившата му жена.
Много му се искаше да е отново там. Не заради къщата. Не защото обичаше да коси моравата или да чисти снега, или която и да е друга работа около къщата, пък и рядко имаше време за тях, както и за съпругата и двете си деца.
Точно те му липсваха сега — семейството, а не проклетата къща. Понякога нощем сърцето го свиваше и той лежеше, вперил очи в тавана. Колко съжаляваше, че не бе по-търпелив.
Но работата в полицията и бракът рядко вървят заедно. Защото да си ченге е все едно да имаш и друг брак. Жена ти ревнува от работата като от друга жена. Много от колегите му в отдела също бяха разведени. Добре поне, че бившата му жена нямаше нищо против да се вижда с децата. Той се стараеше да бъде по- често с тях, отделяше им може би повече време отколкото докато беше женен, но децата пораснаха и това вече не им доставяше такова удоволствие както преди.
„Пак ще забъркам някоя каша.“ — мислеше си Крейг, докато вземаше сутрешния си душ. „Откъде ми дойде да се захващам с десет години по-млада жена? Да не съм се чалнал? С нея ме свързват само проблемите й.“
По навик пусна радиото, докато чакаше да се свари водата за кафето. Внезапно му се прииска да чуе гласа й и вдигна слушалката. Май не беше много умно. Все пак ще й обясни, ще се извини за снощи. Намери бележката и набра номера на майка й. По радиото съобщаваха за стълкновения между мюсюлмани и християни в Бейрут. Защо ли не вървят на майната си — и едните и другите — помисли Крейг и се вслуша.
Един сигнал. Още един. После женски глас — не на Тес, не дори човешки глас, а една от ония компютърни симулации.
Номерът, който набрахте, не работи.
„Не работи? Да не съм сбъркал?“ — помисли Крейг и отново го набра.
Номерът, който набрахте, не работи.
Господи, записал съм го погрешно.
Чайникът записука. Крейг си сипа кафе и изведнъж замръзна от съобщението по радиото:
…напълно разруши къща в луксозно предградие на Александрия, Вирджиния.
Александрия?
Трима души, спасяващи се от пламъците, са застреляни. Двама от прислугата и Мелинда Дрейк…
Гърлото му се сви.
…вдовицата на Ремингтън Дрейк, бивш дипломат за специални поръчки, измъчван до смърт от мюсюлмански екстремисти преди шест години в Бейрут. Полицията не знае кои са нападателите, нито мотивите за убийствата, но според пожарната служба, пожарът е резултат на умишлен палеж.
Палеж? Двама от прислугата? Майката на Тес?
Крейг сграбчи телефона и набра номера на „Справки“, после друг номер, накрая се добра до полицията в Александрия.
— Отдел „Убийства“ — Крейг се мъчеше да прикрие вълнението в гласа си.
Хайде, по-бързо!
— „Убийства“ — произнесе женски глас в слушалката.
— Казвам се Уилям Крейг. Лейтенант в отдел „Издирване“ от градското управление на полицията в Ню Йорк. Номерът на значката ми е… Прекият ми началник… Служебният му телефон… Обаждам се от дома си. Докато ме проверявате, ще ви кажа номера си тук.
— Първо се успокойте, лейтенант, и кажете какво има.
— За палежа в къщата на Мелинда Дрейк. Убитите. Има ли други? Дъщерята. Тес Дрейк.
— Не. Само слугите и… Какво знаете за дъщерята, лейтенант? Защо мислите, че е била там? Какво общо имате вие със случая?
— Много е сложно. Ще се обадя пак — той затвори.
Внезапно съмнение го преряза. Ами ако не е успяла да избяга от пламъците? Може още да не са я открили в развалините?
Той грабна указателя и започна да го разлиства. Трябва да вземе първия полет до Вашингтон.
Ръцете му трепереха. Внезапно затвори указателя.
Какво може да направи там? Най-много да обикаля и да наблюдава, докато следователите ровят из развалините.
Но трябва да направи нещо.
Мисли! Знаеш само, че двама слуги и майката на Тес са застреляни, когато се опитвали да се спасят от пламъците. Но това не значи, че Тес не е успяла да избяга.
Господи, моля те, нека да е в безопасност.
Ако е избягала…
Какво би направила? Ще се скрие от убийците. А после? Може би ще ми се обади. На кого още може да се довери и да разчита?
Уплашена, Тес се чувстваше като гола. Отново натисна звънеца, като оглеждаше нервно дърветата и храстите в голямата градина и алеята, заобиколена с жив плет. Дотук късметът не й изневери. По тихата уличка не минаваха коли, но ако минеше някоя и я забележеха, и ако това са онези, които се опитаха да я убият…
Бързо. Тя пак натисна звънеца и задържа пръста си. Ами ако няма никой? Може да са отишли на вилата си в Мейн. Да се промъкне ли вътре? Не! Сигурно има сигнална инсталация!
Нейната приятелка от детството отдавна не живееше тук: първо замина в колежа, после с мъжа си в Сан Франциско, но родителите й бяха останали. Когато в тясното влажно скривалище, мъчейки се да преодолее скръбта и болките в цялото тяло, Тес мислеше какво да прави по-нататък, отговорът беше очевиден. Но в объркването си чак на сутринта си спомни, че в детството собствениците на къщата й бяха станали почти втори родители.
Внезапно входната врата се отвори. Портиерът я огледа недоверчиво — мръсни джинси, скъсана блуза, лице, оцапано със сажди и сплъстена коса.
— Г-жа Кодил? — попита Тес.
— Г-жа Кодил е направила своите дарения за бездомните — портиерът понечи да затвори.
Тес хвана вратата.
— Чакайте, не ме разбрахте!
— Не може да безпокоите госпожата — портиерът се смръщи, присвил ноздри. Дрехите й — пропити с дим, пот и страх — смърдяха ужасно. — Ако не се махнете, ще повикам полиция.
— Казвам се Тес Дрейк! Те ме познават! — Тя чу шум от приближаваща кола и сърцето й подскочи.
