През цветята една мъжка ръка я сграбчи отзад за шията и притисна някакъв нерв на гърлото й.
Парализа!
Тес искаше да извика, но не можеше да издаде звук. Ръката й безпомощно изпусна пистолета. Мъжът се провря безшумно през цветята и я притисна с тяло между лехите, като не отпускаше нерва. С другата ръка насочи пистолета си през цветята към Крейг в съседната леха.
Тес отново се опита да извика.
Невъзможно.
— Лейтенант! — мъжът залегна, когато Крейг се извъртя и стреля.
— Лейтенант! Мога да използвам приятелката ви като щит. Ако стреляте в мен, ще я убия.
— Тогава ще убия теб!
— Но тя ще е мъртва. Помислете!
Чуваше се само шумът от огъня, обхванал къщата.
— Лейтенант, сега ще видите приятелката си.
Стискайки все така шията на Тес, мъжът я принуди да се надигне, като се криеше зад нея.
Крейг насочи пистолета си.
— Не го правете — каза мъжът, като спокойно се целеше в него. — Не можете да ме убиете. Аз също нямам намерение да убивам никой от вас. Уверявам ви, че съм приятел. Но ако ме атакувате, ще направя необходимото. Послушайте разума си. Току-що моята група ви спаси живота.
— Какви ги говорите?
— Застреляхме останалите нападатели. Няма време да ви обяснявам. Трябва да ми помогнете.
В далечината виеха сирени.
— Полицията пристига — продължи мъжът все така сдържано, но в тона му се долавяше странна симпатия. — Трябва да се махаме. Можех да ви убия. Но не го направих. Това е знак на доверие. Ето още един — мъжът пъхна пистолета в колана си и пусна шията на Тес.
Сирените приближаваха. От къщата се стелеше гъст дим.
Тес осъзна, че може да се движи. Ядосана, тя се измъкна изпод тялото му. Гърлото още я болеше и тя несръчно се изправи на колене.
— Извинявайте — каза мъжът без да помръдне.
— Кой сте вие? — попита Тес, като разтриваше шията си.
Мъжът беше в тъмно спортно яке и анцуг. Около четиридесетгодишен, здрав, с кестенява коса, съвсем обикновено лице, нито красив, нито грозен — не би го отделила от тълпата.
— Вашият спасител. Бъдете благодарни. Повтарям, нямам време да обяснявам, сирените са близо. Ще ми съдействате ли?
Тес неуверено погледна Крейг.
— Разбира се — отвърна Крейг. — Но ако ми дадете оръжието си.
Мъжът въздъхна, извади пистолета си, върна предпазителя и го подаде на Крейг, който го скри в джоба на сакото си. Крейг също отпусна пистолета си.
— Много добре — каза непознатият. — Да побързаме.
Той направи знак и като с магическа пръчка иззад цветята и къщата изникнаха още няколко здравеняци с неразличими лица като него, но въоръжени.
— Отпред чака микробус — мъжът се ослуша, преценявайки близостта на сирените. — Да вървим.
— Присила и професорът — напомни Тес.
— Разбира се, ще вземем и тях.
Той отново даде знак. Двама мъже притичаха през цветята и вдигнаха Присила и професора.
— Трябва й инсулин — каза Тес. — А мъжът може да е получил удар.
— За всичко ще се погрижим. Давам ви дума. — Мъжът я подбутна. — Хайде.
Групата забърза надясно. От прозореца на кабинета излизаше гъст дим и закриваше предния двор. Изведнъж димът се разсея и Тес видя през дърветата и храстите на предния двор очертанията на микробуса.
— Поршето! — сети се тя. — Взех го от приятели! Не искам да имат неприятности!
— Дайте ключовете!
Тес измъкна ключовете от чантата си и му ги хвърли. Непознатият ги подаде на друг мъж и му нареди да ги следва с колата.
Тес и Крейг влязоха в микробуса. Останалите мъже, заедно с Присила и професора ги последваха. Докато сирените приближаваха къщата откъм другата й страна, микробусът и поршето завиха зад ъгъла и изчезнаха от улицата.
— Е, добре — обади се дрезгаво Крейг. — Твърдите, че сте спасили живота ни. Какво искате от нас?
Непознатият на седалката отпред се обърна.
— Много просто. Да ни помогнете. Трябва да унищожим вредителите.
— Какво?
— Не е време, нито място да ви обяснявам. Трябва да оправим някои неща. Вашите приятели имат нужда от медицинска помощ, а и някои от нашите…
— Чакай — обади се Тес, която гледаше през задното стъкло. — Следят ни. Зад поршето.
— Онзи пощенски микробус и сивият седан? Те са… по-точно бяха… на наши приятели и братя. Вредителите избиха двата екипа преди да нападнат къщата.
— Избиха? — повтори въпросително Крейг.
Непознатият не му обърна внимание.
— Намерихме колите с телата им на една пряка по-нататък. По всичко личеше, че е използван нервно- паралитичен газ. Сега хора от моята група прибират колите. Заради сигурността и дълга. Ние не изоставяме мъртвите си. Телата на нашите починали братя трябва да бъдат погребани с нужните ритуали в осветена земя. Requiem aeternam dona eis, Domine.
— Et lux perpetua luceas eis — добавиха смирено другите мъже отзад.
Тес внезапно проумя.
— Вие се молите? На латински?
Непознатият кимна.
— Разбирате ли смисъла?
— Не. Аз съм католичка.
Мъжът въздъхна.
— Напълно естествено. Много сте млада, за да знаете как звучеше тази меса преди Ватикана да нареди вместо латински да използват местния език. „Дай им вечен покой, Господи, и нека вечната светлина се лее върху тях.“ Това е от заупокойната молитва.
Тес направи още по-неочаквано откритие.
— Боже, каквито и да сте, вие сте също…
— Какво? — изгледа я непознатият.
— Свещеници!
— Е, и за това можем да поговорим по-късно.
Зад пасторския дом, в чиито опушени прозорци се отразяваше островърхата готическа църква, имаше малък паркинг, обрасъл с трева. На него бяха паркирали само микробусът и поршето. Пощенската кола и сивият седан заминаха нанякъде.
Непознатият скочи от микробуса след Крейг и Тес.
— Това е една от многото църкви, продадени от Курията поради лошото финансово състояние на Ватикана. Не се безпокойте. Тук сме в безопасност. Забелязахте ли табелата отпред.
— „Недвижими имоти R & S“ — отвърна Тес.
— Много сте наблюдателна. Това е нашата компания. Ние сами договаряме сделките. Без посредници, тъй да се каже. Но домът и църквата още са на наше разположение. Съседите ще помислят, че сте потенциални купувачи. Никой няма да ни обезпокои тук.
— Освен… — Тес се огледа неспокойно.
