— Имате предвид вредителите? Никой от нападателите ви не оживя, за да ни проследи. А другите не знаят за това място. Уверявам ви, че тук сте в безопасност.
— Вие непрекъснато ги наричате „вредители“ — забеляза Крейг.
— Те са точно такива.
— А къде отидоха пощенската камионетка и сивият седан?
— Помислих, че се досетихте. Нашите покойни приятели трябва да бъдат опети.
— И погребани в осветена земя? — попита Тес.
— Да. За благото на техните души… На кого е поршето?
Тес даде адреса. Имаше чувството, че бяха изминали векове от момента, когато напусна гостоприемния дом на госпожа Кодил.
— Ще ви бъда признателна, ако не я замесвате.
— Гарантирам ви — каза непознатият. — Но и вие не забравяйте какво обещахте.
— Обещах ли?
— Да ни бъдете признателна.
Непознатият даде указания на човека в поршето. Той кимна, с виртуозен завой излезе от паркинга и изчезна от погледа им.
— А моите приятели?
— Ричард и Присила? Аз също се безпокоя за тях, Тес.
— Вие знаете името ми?
— Много повече. Знам почти всичко за вас. Включително за връзката ви с лейтенант Крейг. Доста подробно ме информираха. Хората в микробуса са обучени да дават първа помощ. През цялото време сърдечната дейност и дишането на приятелите ви са били под контрол. Състоянието им е стабилно. Сега ще бъдат настанени в една частна клиника, която понякога използваме. Преди полицията да може да ги разпита, те ще бъдат посъветвани от нашият лекар как да отговарят. Там ще се грижат добре за тях.
— Благодаря ви — въздъхна Тес.
— Нямам нужда от благодарности. Това, което очакваме от вас, е признателност — напомни непознатият.
— Признателност? — Крейг напипа в джоба си пистолета на непознатия. В този миг трима мъже застанаха плътно до него. — Добре де, разбира се. Какво друго?
— Защо не влезем в къщата? Там на спокойствие ще поговорим за това колко се радвате, че сте още живи. Както и за общия ни проблем — вредителите.
— Вредителите, та вредителите — Тес беше на ръба на истерията. — Как ли не?
— Овладейте се — прекъсна я непознатият.
— Слушайте, владея се напълно, по дяволите. Но мама умря пред очите ми. Преследваха ме, стреляха по мен. И аз стрелях по тях. Убивах. Да не си мислите, че вие и тези трима тук ще ме уплашите?
— Тес, повтарям ви, не искаме да ви плашим. Ние искаме да ви помогнем. Щом лейтенант Крейг свали ръката си от пистолета, аз ще бъда на негово разположение.
— Е, вашето великодушие ме поставя в неудобно положение — каза Крейг. — Ето, наблюдавайте ръката ми. Ще я извадя бавно. Само пръстите. Ето. Доволни ли сте? Вземете си го. С тези тримата около мен… няма да ми свърши работа.
Крейг му върна пистолета.
— Излишен драматизъм — забеляза непознатият. — Много добре виждам издутината от другия пистолет под сакото. Но това е без значение. Ако не знаете, ние с вас имаме общи интереси.
— О, да, естествено.
— Разбирам скептицизма ви. Е, добре, нека влезем и ще ви обясня. Аз ще ви кажа какво знаем за вредителите, а вие — дали сте готови да помогнете.
— Аз имам нужда от помощ — възрази Тес.
— Грешите! Това от което имате нужда, за да спасите живота си, е да ни сътрудничите, за да ни помогнете да ги унищожим.
В пасторския дом миришеше на плесен. Религиозните картини по стените на мрачната гостна тънеха в паяжини. Овехтели кожени кресла бяха скупчени без ред около прашно бюро.
Тес се чувстваше на края на силите си.
— Преди да започнем… Къде е банята?
— Разбира се. Надясно по коридора. Наистина е добре да изчистите следите от повръщане по блузата си.
Тес почувства за момент някакво неудобство.
— Няма нужда да се правите на герой. Понякога насилието ме води до същия резултат.
— Много окуражително — отвърна унило Тес.
Когато разкопча колана на дънките си, изпод него се плъзна пистолетът й. Несъзнателно го беше пъхнала под колана, когато непознатият пусна шията й в лехите с лилиуми. Остави го на мивката, смъкна дънките и почти се свлече на клозетната седалка.
С отвращение изтърка петната по блузата. Наплиска лицето си. Изведнъж сграбчи пистолета. Непознатият сигурно го бе забелязал. Можеше да й го отнеме във всеки момент.
Но не го направи.
Защо?
Знак ли е това? Жест?
На сътрудничество. Доверие.
„Е, добре.“ — каза си тя — „Разбирам посланието му.“ Запаса отново дънките и пъхна пистолета отново под колана.
Това означаваше: чувствай се в безопасност, но не бъди агресивна.
Тес пусна водата и с престорено спокойствие на лицето се върна във вестибюла.
В оскъдната светлина, процеждаща се едва през пердетата, Крейг и другите вече бяха насядали в креслата с чаши в ръце. На масата имаше няколко шишета. Непознатият й подаде чаша. Едва сега Тес осъзна колко бе жадна. Езикът й бе сух и надебелял. Тя погълна студената чиста течност без да усеща вкуса й. Веднага си наля втора чаша и я пресуши. Но когато посегна за трети път, непознатият хвана ръката й.
— Недейте. Може да ви прилошее. Седнете и се отпуснете.
— Да се отпусна? Шегувате ли се?
Все пак тя притегли едно кресло близо до Крейг и се сви в него.
— Така. Имате ли нужда от нещо друго? Или вече можем да поговорим? — непознатият ги изгледа въпросително.
— Аз съм готов — Крейг се понадигна в креслото. — Кои, по дяволите, сте вие? За какво е всичко това? Какво става?
Непознатият не бързаше с отговора. Той го изгледа, после въздъхна.
— Не мога да дам отговор на вашите въпроси, преди да сте отговорили на моите.
— Значи не сме готови за разговор — отбеляза язвително Крейг. — Вече изгубих търпение…
— Моля да ме извините — непознатият се обърна към Тес. — Какво знаете за вредителите? Знаете ли защо ви преследват?
Тес бе озадачена.
— От тона ви личи… това като че не е загадка за вас. Знаете отговорите и искате само да видите дали и аз ги знам?
— Впечатлен съм. Вие сте много наблюдателна. Но проблемът не е какво знам аз. Кажете ми. Какво успяхте да откриете?
Тес погледна въпросително Крейг, който понечи да възрази, но после вдигна рамене.
— Карай. Кажи му. Може би той ще отговори на нашите въпроси.
— Ами ако им кажа и после ни убият?
— Не, Тес — възрази непознатият. — Ние не сме ваши врагове. Тъкмо обратното.
