Той извади от джоба си пръстен и го сложи на ръката си.
Другите мъже направиха същото.
Странни пръстени. Върху всеки блестеше рубин, инкрустиран с кръст и меч от злато.
— Малко непосветени са виждали тези пръстени — продължи непознатият. — Показваме ги като знак на уважение, доверие и обвързаност.
— Кръст и меч?
— Символ. Вяра… и възмездие. Хайде, Тес. Отговори ми и аз също ще ти отговоря. Защо вредителите те преследват?
— Защото… — тя се поколеба, борейки със страха и бъркотията в главата си.
После изповяда всичко.
От време на време поглеждаше Крейг, който се преструваше че слуша, но всъщност преценяваше възможните пътища за бягство.
Митра. Монсегюр. Съкровището. Спалнята на Джоузеф. Барелефът. Борбата между бога на доброто и бога на злото.
Накрая Тес се отпусна безсилна в креслото, което изпъшка от старост под нея.
— Те искат да ми попречат да разкажа на другите, да покажа снимките.
— Да, снимките — непознатият замислено поглаждаше камъка върху пръстена си. — Покажи ми ги.
Тес порови в чантата си и ги извади.
Докато ги разглеждаше, лицето му потъмня от омраза.
— Точно това подозирахме. Проклетият олтар.
— Значи Тес беше права — обади се Крейг. — Вие вече знаехте всичко това.
— Напротив, научих много нови неща — непознатият предаде снимките на колегите си, които ги разгледаха със същото отвращение. — Разбрах, че знаете твърде много, за да мога да ви използвам, без да ви посвещавам в плановете си. — Той отново се замисли. — Това създава проблем.
— Какъв проблем?
— Имам нужда от вас, но не мога да ви се доверя. Не мога да разчитам на мълчанието ви. Както вредителите са твърдо решени да опазят тайната си, така и ние пазим своята. Как мога да съм сигурен, че ще мълчите за това, което ще ви кажа?
— Очевидно ще трябва да ни се доверите — каза Крейг.
— Лейтенант, за глупак ли ме мислите? При първа възможност ще докладвате всичко на началниците си. Може би е по-добре да ви пусна още сега? Видяхте пръстените и какво от това? Те не означават нищо.
— Да ни пуснете? Искате да кажете — Крейг не можеше да повярва, — че няма да ни сторите нищо?
— След като ви спасихме живота? — отвърна с риторичен въпрос непознатият. — Вече ви доказах, че съм загрижен за вашето спасение. Ето там е вратата. Можете да си тръгнете.
— Но ако ни пуснете — възрази Тес, — ще се окажем в същото положение, в което бяхме.
— Точно така. Вредителите отново ще ви подгонят и се боя, че без нашата помощ следващият път ще успеят да ви убият. Жалко.
— Каква е тая игра за досетливост? — гласът на Крейг прозвуча пресипнало.
— Трябват ми гаранции. Нали обичаш тази жена?
— Да — отвърна Крейг без колебание.
Тес беше поласкана.
— И сигурно разбираш, че въпреки всичките ти усилия, има голяма вероятност да загине без нашата помощ? Най-малкото ще трябва да се укривате в непрекъснат страх от ново нападение.
Крейг замълча.
— Отговори! — настоя непознатият. — Искаш ли да обречеш жената, която обичаш, да живее във вечен страх, да трепва от всеки шум и да бъде под постоянна заплаха?
— По дяволите, разбира се, че не искам!
— Тогава ми дай дума! Закълни се в душата на любимата жена, че няма никога да повториш нищо от това, което ще ти кажа!
— Това ли е изходът? — Крейг го гледаше свирепо.
— Да, лейтенант, това е. Единственият. Трябва ли да добавя, че ако нарушиш клетвата си и доложиш на властите, тази жена вече никога няма да може да ти вярва?
Крейг продължаваше да го гледа в безмълвна ярост.
— Да добавя ли още, че ако нарушиш клетвата си, враговете ви няма да са единствените, които ще я преследват. Ние също. Лично аз ще я унищожа, за да те накажа за предателството. Ще се закълнеш ли или не? Готов ли си — за жената, която обичаш — да дадеш свещен обет за мълчание?
Тес не издържа.
— Имате моята дума. Няма да издам нищо от това, което ще ми кажете.
— А ти, лейтенант?
Крейг стисна юмруци. Раменете му сякаш се издуха и той мъчително преглътна.
— Добре — изпъшка накрая. — Постигнахте своето. Не искам и други да я преследват. Давам ви дума. Няма да ви предам. Но, да знаете, че мразя да ме заплашват.
— Там е въпросът. Клетвата не означава нищо, но не и заплахата при нарушаването й. Всъщност, има още един въпрос.
— Така ли? Какво има още?
— Вече споменахте. Това, което трябваше да обсъдим… По дяволите…
— По дяволите — повтори непознатият. — Точно там е мястото на вредителите, там ще ги пратим. Обрекли сме живота си на това.
— Не разбирам — внезапно Тес осъзна ужасното нещо, което каза непознатият. Тя предчувстваше нов шок. — Защо ги наричате „вредители“?
— Няма по-точна дума. Развъждат се като плъхове. Пъплят навред като хлебарки. Гнусни, презрени, пагубни, отвратителни, безнравствени, по-лоши от чумни въшки, разнасящи своята злобна, гадна, пъклена ерес.
Изпълнената с омраза литания потресе Тес. Тя се дръпна назад в креслото, сякаш някой я блъсна.
— Хайде, няма ли най-сетне да ни кажете? Нали обещахте. Кои сте вие? Мислех, че сте свещеници.
— Така е. Свещеници сме. Но не само това. Нашата мисия е уникална. Ние сме екзекутори.
Непознатият кимна с блеснали очи.
Тес направи усилие да продължи.
— На…?
— Инквизицията.
Думите заседнаха в гърлото й. Главата я заболя от объркани мисли.
— За какво говорите? Това е лудост! Инквизицията е изчезнала още в средните векове!
— Не — отвърна непознатият. — Тогава е създадена. И е съществувала няколко века. Всъщност, официално е разпусната в 1834 година.
Тес потрепера. Не можеше да приеме, че тази жестока институция — неуморно простирала навред пипалата си да накаже всеки, който се отклонявал от канона — е съществувала толкова доскоро.
Но непознатият продължаваше:
— Вероятно обърнахте внимание, че казах „официално“. Всъщност, Инквизицията продължава да съществува. Неофициално, в най-дълбока тайна, тя още действа. Защото още не е свършила работата си. Вредителите още не са унищожени из корен.
— Искате да кажете, че едно ядро инквизитори, следвайки тайните указания на Светата църква, продължава да преследва до смърт всеки, който се отклонява от правата католическа вяра?
— Не, лейтенант. Църквата наистина твърдо нареди да се разпусне Инквизицията. Нямаше никакви тайни указания. Има тайно съзаклятие на част от инквизиторите, които чувстваха, че трябва да продължат съдбовната си мисия. Преди смъртта си те възпитаха последователи, а те на свой ред обучиха други. Една непресекваща верига до нас, които също обучаваме своите наследници, но — което е по-важно —
