неща, преди да стане късно!
Имаше широка пътека, широка почти като път, която водеше от Вън до Гората, но преди да влезе в Гората, трябваше да пресече рекичката. Затова там, където я пресичаше, имаше дървен мост, широк почти колкото път, с дървени перила от двете страни. Кристофър Робин можеше да опира брадичката си на горния край на перилата, ако искаше, но много по-забавно беше да провре глава през перилата така, че да се надвесва точно над водата и да я наблюдава как бавно се промъква под него. Пух можеше да опре брадата си на долната греда на перилата, ако се поизпънеше на пръсти, но много по-забавно беше да легне, да провре глава под долната греда и да наблюдава как бавно се промъква под него реката. Този беше единственият начин за Прасчо и Ру да я наблюдават, защото бяха твърде малки, за да стигнат над долната греда. Те така и лягаха, по корем… а тя се промъкваше нататък бавно, понеже не бързаше да стигне.
Един ден, както се бе запътил към този мост, Пух се мъчеше да съчини стихотворение за еловите шишарки, защото те бяха там, разпилени около него, и той се чувстваше пеещ. Взе една шишарка, огледа я и си каза: „Това е много хубава шишарка и с нещо трябва да се римува.“ Но не можеше да се сети. И отведнъж му хрумна:
— Но това не е вярно — каза Пух, — защото Кенга не живее на дърво!
Той беше почти стигнал моста, но понеже не гледаше къде стъпва, се препъна в нещо, шишарката отскочи от лапата му и цопна в реката.
— Неприятно! — каза Пух, докато тя се понесе бавно надолу. И той се върна да вземе друга шишарка, която да си има рима. Но си помисли, че е по-добре да погледа реката в такъв спокоен ден от моста… та се загледа в нея, докато тя бавно течеше под него…
Неочаквано Пух видя шишарката, която също се промъкваше надолу изпод моста.
— Колко забавно! — каза Пух. — Изпуснах я от другата страна, а тя идва на тази! Интересно дали и други ще го повторят! И той се върна за още шишарки.
Повториха го. И продължиха да го повтарят. Сетне Пух пусна две изведнъж и се наведе от моста да види коя ще мине първа.
Едната наистина мина първа. Но понеже двете бяха еднакво големи, той не беше сигурен коя победи. Тази ли, която той искаше да победи, или другата. Затова следващия път пусна една голяма и една малка и голямата мина първа — както той смяташе, — а малката мина последна — пак както той смяташе. Така той победи два пъти… и когато си тръгна по-късно към къщи за закуска, Пух беше победил тридесет и шест пъти и загубил двадесет и осем, което значеше, че прави всичко… колко… е, добре — извадете двадесет и осем от тридесет и шест и това ще бъде то! Вместо по друг начин!
Това стана началото на онази игра, която нарекоха после Пухопръчки, защото Пух я беше измислил, а когато неговите приятели я играеха на края на Гората, те я играеха с пръчки вместо с шишарки, защото по-лесно ги отбелязваха.
Един ден Прасчо, Зайо и Ру играеха на Пухопръчки. Те вече бяха пуснали пръчките си, Зайо беше изкомандвал: „Тръгвай!“, те хукнаха към другата страна на моста и сега — надвесени над водата — очакваха да видят чия пръчка ще мине първа. Но чакаха дълго, защото реката този ден беше много мързелива и едва ли се интересуваше дали някога ще стигне.
— Виждам моята! — извика Ру. — А, не, това е нещо друго. Можеш ли да видиш твоята, Прасчо? Мислех, че виждам моята, но не я виждам. А, ето я! Не, пак не е тя! Можеш ли да видиш твоята, Пух?
— Не — каза Пух.
— Мисля, че пръчката ми се е закачила! — каза Ру. — Зайо, моята пръчка се е закачила! Прасчо, твоята пръчка закачила ли се е?
— Те винаги плуват по-бавно, отколкото ги очакваш — каза Зайо.
— Колко бавно ще плуват, как мислиш? — попита Ру.
— Виждам твоята, Прасчо! — неочаквано каза Пух.
— Моята е малко сивкава — каза Прасчо, като се страхуваше да се навежда повече, за да не падне.
— Точно такава ми се струва, че виждам. И идва откъм моята страна.
Зайо се наведе повече от всякога, за да търси своята, Ру се мушеше насам-нататък и викаше: „Идвай, пръчко! Пръчко, пръчко, пръчко!“ — а Прасчо беше много възбуден, защото само неговата се виждаше досега, значи той ще победи.
— Идва! — каза Пух.
— Сигурен ли си, че е моята? — изквича възбуден Прасчо.
— Да, защото е сива. Голяма, сива… Ето я, идва. Много… голяма… сива… О, не, не е тя, това е Ийори!
Наистина Ийори плуваше под тях.
— Ийори-и-и! — извикаха всички.
Много спокоен, много важен, с крака, вирнати във въздуха, Ийори се подаде изпод моста…
— Това е Ийори! — изписка Ру, ужасно възбуден.
— Така ли? — каза Ийори и подхванат от един малък въртоп, бавно се завъртя три пъти. — Пък аз се чудех…
— Не знаех, че и ти играеш — каза Ру.
— Не играя! — каза Ийори.
— Ийори, какво правиш там? — попита Зайо.
— Ще ви задам три гатанки, Зайо. Копая дупки в земята? Неправилно! Скачам по клоните на млад дъб? Неправилно! Чакам някой да ми помогне да изляза от водата? Правилно! Само му дайте време на Зайо — той непременно ще отговори.
— Но, Ийори — каза Пух печално, — какво може ние… исках да кажа, как ние ще… Как мислиш, ако…?
— Да — каза Ийори. — Едно от всичко това трябва да се направи. Благодаря ти, Пух!
— Той се върти и върти — каза Ру поразен.
— А защо не? — хладно попита Ийори.
— Аз също мога да плувам — гордо каза Ру.
— Но не и да се въртиш! — каза Ийори. — Така е много по-трудно. Днес нямах намерение да плувам — продължи той, като се въртеше бавно, — но веднъж попаднал вътре, реших да се упражнявам да правя леки кръгообразни движения отдясно наляво, или може би би трябвало да кажа — продължи той, след като попадна в друг въртоп — отляво надясно, както ми се вижда. Но това си е лично моя работа и на никой друг!
За момент настъпи тишина. Всички мислеха.
— Дойде ми една идея — каза Пух най-сетне, — но не съм сигурен дали е много добра.
— Аз също не съм сигурен — каза Ийори.
— Продължавай, Пух — каза Зайо, — нека я чуем!
— Е, добре! Ако всички хвърлим камъни и други неща от едната страна на Ийори, камъните ще правят вълни и вълните ще го изплискат на другата страна.
— Това е много добра идея — каза Зайо и Пух пак изглеждаше щастлив.
— Много! — каза Ийори. — Когато искам да бъда наплискан, Пух, аз ще те осведомя.
— Представете си, че го улучим по погрешка! — каза Прасчо разтревожен.
— Или си представете, че го улучите не по погрешка! — каза Ийори. — Обмисли всички възможности, Прасчо, преди да се успокоиш!
Но Пух вече беше взел най-големия камък, който можеше да носи, и се беше надвесил от моста, като го
