— Ще правиш това, което султанът ти каже.
— Друг път — отвърна Шарлот. Свиркаше си, но знаеше, че гордостта й не ще приеме хрисимо такава пародия.
Този път Рашид се обърна й я погледна остро.
— Няма да те бъде дълго — каза го уверено и със съжаление. — Прекалено си свадлива и невярна.
Шарлот въздъхна, и същевременно гняв забушува в гърдите й.
— Какво ще ме правиш? Ще ме хвърлиш за храна на акулите?
Евнухът отново забърза.
— Тази съдба би била за предпочитане, уверявам те, пред гнева на Султана Валиде.
Шарлот не отговори, защото беше сигурна, че коментара на Рашид бе съвсем верен. Следваше евнуха докато стигнаха огромна зала, в която мангалите изпълваха въздуха с миризмата на тамян. Тук имаше друг подиум, блестящ с хиляди малки огледалца. Навсякъде се виждаха възглавници и кушетки, други жени в същите прозрачни дрехи като тези на Шарлот танцуваха в такт с музиката на малките звънчета, завързани на глезените им.
Халиф бе седнал на възглавницата сред танцьорките с вид точно на султан, облечен в скъпи сини одежди. Гигантски сапфир украсяваше отпред тюрбана му, а ясните му черни очи изпитателно разглеждаха новопристигналата.
— Шарлот — каза той и като че ли тя забеляза усмивка в ъгълчето на устните му, но не можеше да бъде сигурна. Махна с две ръце.
— Ела насам. Искам да те погледна.
Шарлот леко облиза пресъхналите си устни и пристъпи към него.
— Завърти се — нареди й султанът, но не беше нелюбезен, а по-скоро с тона на обичайните нареждания, присъщи само на владетел.
Тя направи колеблив кръг пред него.
— А-а — въздъхна унесено — Понякога честта е прекалено бреме.
Шарлот се намръщи объркана.
— Седни — Халиф отново въздъхна, като й посочи възглавницата близо до него. — Наслаждавай се на танците. Тази нощ сме щастливи благодарение на Аллах.
С облекчение, но достатъчно объркана, Шарлот седна на посочената й възглавница, без да каже нищо. Един слуга й даде боза в златен бокал и тя започна да се отпуска, докато наблюдаваше танцьорките да се къртят покрай тях като вихрушка от яркоцветни птици.
Шарлот не бе подложена на обучението, през което минаваха другите жени от харема, но достатъчно бе, че отчиташе разликите в различните култури, за да знае, че не бива да разговаря със султана, освен ако той я запита нещо. Да провокира Рашид бе нещо съвсем друго — вече бе усетила, че евнухът нямаше търпението на Всевишния — докато султанът държеше в ръцете си живота и смъртта. Въпреки че беше внимателен с Шарлот, спасявайки я от брат си Ахмед в онази нощ, когато се прибираше от покоите на Патрик, тя знаеше, че ако реши, той можеше да бъде безмилостен, дори брутален.
— Видяхте ли синовете ми? — запита Халиф, след като плесна с ръце на танцьорките да се разпръснат. Говорейки си, те се отправиха към дългата ниска маса да подиума и започнаха да вкусват изумителното разнообразие от храни, наредени там.
За миг Шарлот се стресна — мислите й бродеха надалеч, прескочиха стената на двора и търсеха из морето някой си капитан Тревърън — но се усмихна и поклати глава.
— Не ме пуснаха в покоите й, но разбрах, че е родила момченца, близнаци.
Халиф кимна, целият грееше от доволство.
— Добре е за един мъж да има много синове.
Шарлот потисна желанието си да узнае защо беше толкова лошо да имаш момичета и се опита да изглежда сдържана.
— Има ли други, освен близнаците?
Султанът изглежда бе обезпокоен.
— Да. Но човек никога не е сигурен, че са в безопасност.
Шарлот почувства хлад въпреки обилната топлина в стаята.
— Несъмнено децата ви са добре защитени тук в двореца.
— Винаги и навсякъде има шпиони — замислено каза Халиф. — Има врагове и дребни интриги между жените. — В следващият момент обаче замисленото му изражение изчезна и той отново повика танцьорките от масата с лакомства. Те тутакси се завъртяха около него, мъжът, който беше гръбнакът на живота им, отражението на жълтите, червени, сини и зелено одежди се очертаваше в огледалата на подиума.
Шарлот наблюдаваше този пищен карнавал на красотата, обхващайки с очи цялата му прелест и изведнъж, накланяйки глава, тя погледна в страни. Веднага забеляза Ахмед, облегнат на една далечна стена със скръстени ръце, вперил поглед в нея. Като Халиф той носеше тюрбан и роба, но дрехите му съвсем не бяха от същото високо качество.
Прехапа плахо долната си устна и отново прикова поглед в танцьорките.
Вечерта се проточи нескончаемо. Имаше още танци, още ядене, много смях. Накрая Халиф избра няколко измежду жените, които вярно му се подчиниха и освободи другите с механичен жест.
Шарлот побърза да се присъедини към тях, особено облекчена, че не бе избрана да остане с Халиф в покоите му. Почувства как Ахмед я гледаше и когато Рашид дойде да отведе жените, които султанът бе отпратил, тя застана плътно до евнуха.
Докато лежеше в леглото си през нощта, сълзи на самота, страх и раздразнение изпълниха очите й. По-добре ще е да престане да се заблуждава: Патрик нямаше да се върне, и тя никога вече не ще види пристанището на Куейд.
Вместо това ще прекара целия си живот в харема ха Халиф. Накрая той ще я повика и тя не ще има друг избор, освен да се подчини. Може и да има деца, и малко щастие като Алев.
Избърса бузите си с ръка. Не би искала друг мъж да я докосне, освен Патрик. По-скоро би умряла в пустинята…
Сърцето й започна да бие и Шарлот бавно се надигна от леглото и се ослуша. Никой не помръдваше, всеки знаеше, че Султана Валиде хърка в покоите си изтощена след израждането на Алев, а откакто се бе върнала в харема не бе видяла Рашид.
Пипнешком заопипва под леглото докато намери чифт ниски сандали, дадени й от евнуха. Обу ги. Стана и внимателно повдигна капака на сандъка, съхраняващ личните й вещи, извади най-обикновената роба и шал, които имаше. Когато се облече, тихо излезе на двора, където бряста шумолеше на нощния бриз, листата му трептяха на сребристата звездна светлина.
Шарлот си наложи да седне на пейката и размисли, въпреки че всичко у нея я караше да прескочи стената и да избяга. Нужни й бяха вода и храна, за да оцелее по пътя.
Колкото и силно да желаеше, знаеше, че не би могла да избяга през тази нощ.
И така Шарлот започна да скрива парченца сухи плодове в скрина си за дрехи. Взе твърд черен хляб, малки сирена с кора, предпазваща ги от въздуха. Като катеричка скъта фурми и различни плодове, но водата все още беше проблем.
Накрая открадна сребърно шише от една от жените — Шарлот не посмя дори да си помисли какво би било наказанието за кражба — и при първия сгоден случай го напълни с вода. Красивото шише не събираше много, но бе по-добро пред нищо, а тя не можеше да продължи да чака с надежда да намери винено шише или кана.
Една нощ, когато децата на Алев бяха на седем дни, Шарлот изчака докато всички заспят, стана от леглото, облече се, взе шишенцето и вързопчето с храна и тихо излезе на двора. Той бе окъпан в светлината на милиони звезди, въпреки че нямаше луна.
Застанала на пейката под бряста, Шарлот сложи шишето в джоба на робата си, нави я нагоре до кръста и хвана със зъби вързопа с храна. След това се закатери по грубото стебло бърза като маймунка.
Не можеше и да си помисли какво ще й се случи, ако я хванат, но Шарлот бе фокусирала съзнанието си в успеха. Не можеше да не успее и отхвърляше провала.
Пролази по един клон, избран заради здравината му и стигна до стената. Тогава, след като пое дълбоко дъх и прошепна молитва тя скочи и се приземи с тупване на пясъка.
