Шарлот се сгуши за момент в сенките, поемайки си дъх, изчаквайки сърцето си да спре бясното пулсиране. Когато се окопити, тя с всички сили побягна към пустинята и обеща на Бог, че никога вече няма да се отдава на увлечението си по пакости, ако Той й помогне да избяга.
Бягаше докато остана без дъх, докато започна да се препъва и пада на пясъка, след което си наложи по-бавен ход. Един-два пъти се обърна назад, за да види смаляващия се в далечината дворец, но изглежда никой не я преследваше.
Шарлот вървеше, като бранеше малкия си запас кода, оставяше се на звездите да я водят. Сигурно наскоро щеше да стигне до някакво село или дори град и някой щеше да й помогне да се върне на континента, където би намерила английско или американско посолство.
Постепенно звездите избледняха и слънцето изгря.
В първия момент Шарлот бе поразена от красотата на тъмночервения изгрев, обливащ снежнобелия сняг, но когато магията на зората отстъпи на изгарящата горещина на утрото, тя трябваше вече да отпие глътка от скъпоценната вода. По едно време спря, беше почти готова да се върне, но дворецът вече не се виждаше, а и горещият пустинен вятър бе заличил стъпките й.
Мина час, после два, а слънцето грееше безмилостно.
Шарлот продължи да върви. Въздухът трепереше и се люлееше като океан пред очите й, за момент й се стори, че вижда Лидия, мащехата й, силна и чувствителна да върви редом с нея. „Не ще бъдеш победена, освен ако се откажеш“, каза Лидия. Беше облечена в басмена рокля на цветчета, носеше чадър за слънце, който хвърляше прохладна сянка над русата й коса и красивото й лице.
„Ти си само мираж“ — Шарлот отвори шишето и отпи за втори път. — „Но може би си права“.
Лидия изчезна, но след малко мястото й бе заето от Бригам Куейд, бащата на Шарлот. „Този път си се объркала в ужасна каша, Чарли“, каза добродушно той.
„Знам“, отвърна кратко Шарлот. Колкото и да бе зашеметена от слънцето, тя съзнаваше, че не е истинският й баща, следователно не се налагаше да е учтива. „Ако ще ми говориш, поне ми дай някакъв разумен съвет“.
„Пести водата“, съгласи се Бригам. „Далеч си още от водата“. Шарлот ококори трескавите си очи като заслепена и продължи да се влачи. Беше си навлякла голяма беда и съзнаваше това, но въпреки това не съжаляваше, че напусна двореца. Според нейните разбирания бе по-добре всичко да рискува в името на свободата си и да умре при направения опит, отколкото да прекара останалата част от живота си в харема.
Накрая, точно когато си мислеше, че сигурно ще се строполи върху горещия пясък и ще се опържи като наденица на скара, забеляза редица от дюни от дясната си страна. По-високите хвърляха сенки — прохладни, тъмни езера от здрачевина.
Шарлот се запрепъва към тях, молеше се сянката да не е само плод на въображението й, както бяха Лидия и баща й. Падна на колене, пръстите й задълбаха дълбоко в ситния пясък, остави сенките да я скрият от слънцето. Докато съзнанието й я напускаше, ясно разбра, че това е краят и ще умре.
Когато се събуди, обезсилена от жегата, очакваше че ще бъде на оня свят — но видя над себе си познато лице. Халиф бе втренчил поглед в нея, а черните му очи бяха мрачни.
— Глупачка — скара й се той сърдито и я вдигна на ръце.
Тя премигна и тогава чак видя, че са заобиколени от половин дузина ездачи.
— Патрик? — едва промълви, но името му само затрептя на устните й. Беше останала без дъх.
Халиф постави внимателно Шарлот върху гърба на един нетърпелив червеникавокафяв скопен кон и изкусно се метна зад нея. Когато се успокои, той отвори манерка и я поднесе до устните й.
— Бавно, пий много бавно.
Непреодолимата жажда на Шарлот беше пронизваща, но въпреки това тя успя да се подчини на султанската заповед, защото знаеше, че той има опит в подобни ситуации. Пи толкова, колкото Халиф й даде и се отпусна на гърдите му. Едва ли усещаше как силният кон ги носи обратно към двореца до морето.
Ту се връщаше в съзнание, ту се унасяше докато яздеха и когато отново се събуди видя, че е обратно в харема. Алев и Рашид събличаха дрехите й, които изглежда бяха залепнали по кожата й, но нямаше сили да протестира. Знаеше, че ако докосне повърхността на кожата, ще почувства болка, а не беше готова за това.
По-късно намазаха тялото й с хладен успокояващ крем. Болката стана по-осезаема, глождеше я като звяр в тъмното.
След това повдигнаха главата й, капнаха върху езика й капки от някакво лекарство. Беше отвратително, но изгони болката. Скоро заплува върху пухкав облак, изтъкан от хиляди зари и залези.
Чу гласа на Алев.
— Ще оживее ли?
— Сигурен съм — отвърна Рашид. — Въпреки, че Султана Валиде ще я накара да съжалява.
В душата си Шарлот трепна, не от страх, а от яд. Не беше избягала, все още беше затворник в двореца, но това не значеше, че ще се остави една лоша стара жена да я малтретира. Реши да се възстанови, ако ще и само за да прави напук на Султана Валиде.
Шарлот остана будна няколко минути, после спа няколко часа. Когато болката ставаше нетърпима, винаги се намираше някой да й даде доза лекарство за успокоение. Веднъж като отвори очи, видя Алев надвесена над нея.
— Бебетата ти? — прошепна Шарлот, бе изпълнена е ужас, защото усещаше, че приятелката й бе стояла при нея от момента, в който Халиф и другите я бяха върнали в двореца.
Алев обаче се усмихна и я погали нежно по челото.
— Синовете ми са силни и в безопасност. Сега почивай. Скоро ще си по-добре.
Шарлот дълго беше неподвижна, но един ден живна. Беше слаба, но напълно в съзнание, вдигна ръцете си и видя, че са покрити с нова кожа.
— Лицето ми — пипна с две ръце бузите си. Беше сигурна, че слънцето на пустинята я бе опекло и стопило, и превърнало в отвратително същество, подходящо само за второстепенни програми в цирка.
Алев седеше до кушетката й, хранеше едно от бебетата, докато Пакиз се опитваше да укроти с пръст другото.
— Лицето ти ще бъде хубаво след няколко седмици благодарение на нашия бадемов крем — каза тя.
Пакиз й подаде малко ръчно огледало с инкрустиран гръб, Шарлот предпазливо се огледа. Кожата й се беше обелила лошо, но явно се подновяваше.
След като отмести лакомото си бебе от другата гърда, и свенливо се покри, Алев сбърчи вежди и попита:
— Защо постъпи толкова глупаво, Шарлот? Знаеш ли, навлече си голяма беля.
Затвори очи и се опита да се пренесе отново в забрава, но бе твърде късно. Определено се възстановяваше.
— Каква беда?
Алев се наведе напред и прошепна:
— Избяга, и изложи на опасност себе си и другите. Това е страшен грях. И открадна малкото шишенце.
Шарлот преглътна. Мислеше къде ли е Патрик, беше по-сигурна от всякога, че наистина я бе изоставил.
— Какво ще правят с мен?
— Ще бъдеш наказана — каза Пакиз нетърпеливо на своя неуверен английски. Младата прислужница изглежда изпитваше удоволствие при мисълта за това.
— Как? — настоя Шарлот, сега вече гледаше Алев.
Алев въздъхна, отмести поглед за миг.
— Ще зависи от това, което Султана Валиде намери за подобаващо.
Шарлот реши да не задава повече въпроси за момента, защото въображението й вече лудо работеше. Може би ще бъде сварена в петрол или опечена в доспехи, както са постъпвали с английските рицари през кръстоносните походи.
