— Просто ще трябва да сме бдителни — накрая каза той.
Търсеща женска компания, въпреки че някои от членовете на харема не бяха много дружелюбни, Шарлот се отправи към онази част от двореца, където само жени и евнуси, а и самият Халиф бяха допускани.
Щом влезе в харема обаче, Шарлот се озова заобиколена от султанските жени. Всички горяха от желание да научат как е Халиф, макар че много от тях явно ненавиждаха и ревнуваха Шарлот заради привилегированото й положение.
Алев превеждаше, след това бързо насочи посетителката в уединения двор, където растеше големия бряст.
Шарлот докосна нежно грапавата кора, спомни си своето смело бягство. Разбира се, някой бе нарекъл това начинание неуспех, но поне се бе опитала да намери свободата, вместо да стои и оплаква съдбата си.
С изненадваща сила Алев сграбчи ръката й.
— Говори се, че сега ти си любимката на Халиф, че не живееш повече в харема, защото споделяш леглото му. Истина ли е?
Ярост прониза сърцето на Шарлот и се разпръсна по цялото й тяло като отрова.
— Омъжена съм за капитан Тревърън — подчерта тя — вярна съпруга съм. Отседнала съм в стаята, в която бяхме с Патрик.
Алев премигна, след това от благоприличие се смути. След миг само обаче тя изостави неудобството и продължи.
— Ще предадеш ли съобщение на султана от мое име? Би ли му казала, че синовете му са силни и здрави, и че го моля да отида в покоите му, за да се уверя, че се възстановява?
Яростта на Шарлот се посмекчи. Ако Патрик беше този, който бе така тежко ранен, тя не би желала да бъде държана настрана от него.
— Ще му предам посланието ти, но Рашид не разрешава на никого да влиза при Халиф, освен на Патрик и мен. Изглежда е взел твърдо решение по въпроса.
Сините очи на Алев блеснаха. Беше разярена.
— За какво се мисли Рашид. Той е евнух, един роб, а аз съм любимка — скоро ще стана кадъна — майка на двама от синовете на султана! Халиф ще ми разреши да го посетя в покоите му, ако го попиташ лично.
Шарлот просто кимна, но отмести поглед, защото знаеше, че молбата на Алев ще бъде отхвърлена. Само можеше да й съчувства.
През следобеда Шарлот се окъпа в ароматизирана вода, облече чиста роба, дадена й от Алев, хапна шоколад и бонбони заедно с другите жени. Една от държанките свиреше прекрасна мелодия на арфа, а другата пееше в акомпанимент една тъжна, натрапчива песен.
Песента беше отчаяна, за заловено диво същество. Шарлот слушаше, а сърцето й се свиваше от болка.
13
На третата утрин, когато Шарлот седеше при Халиф, рев на стрелящи оръдия отекна из целия дворец. Войниците и слугите се втурнаха към изхода извън двореца, но въпреки че бе много обезпокоена, Шарлот не счете за наложително да побегне след тях, за да разбере какво става. Загадъчният кораб все още бе на котва в пристанището и явно най-после капитанът му бе проявил враждебността си.
Халиф не реагира така спокойно. В действителност той се изправи така рязко, че едва не свали коприните, обхващащи долната част на тялото му.
— Рашид! — изкрещя той. — Дай ми меча!
От първия залп на оръдието Рашид се изправи на входа, като че ли бранеше Гибралтар, ножът му бе готов. При думите на султана той се обърна, протест напираше в очите му, но накрая не се осмели да противоречи на господаря си.
С яростна неохота, видима чрез всяко негово движение, Рашид намери поисканото оръжие и го занесе на Халиф.
Шарлот не беше толкова смирена.
— Луд ли сте? — настоя пред султана тя, докато той поемаше медната дръжка на меча, но в същото време се олюля от слабост. — Легнете обратно в леглото и оставете на хората си да защитават двореца!
Халиф беше съвсем гол, само с парче на слабините, но или не осъзнаваше този факт, или това не го интересуваше. Черните му очи блеснаха от раздразнение. Гневно погледна Шарлот.
— Достатъчно! — изкрещя той. — Няма жена да ме командва!
Рашид се опита да се намеси, въпреки че отношението му към женския пол не бе по-различно от това на султана. Очевидно безпокоеше се за сигурността и доброто състояние на султана.
— Ваше превъзходителство…
За да не бъде оставена настрана, Шарлот размаха пръст пред лицето на Халиф.
— Няма изобщо да стигнете до двора, а да не говорим за плажа. Много сте слаб от раните.
Цветът на лицето на султана бе станал сив, лъщеше от пот само при усилието да стане от леглото и поеме меча.
— Тишина! — извика той, отново се олюля, след това запремига, като че ли погледът му се замъгли.
Шарлот скръсти ръце и зае непреклонна стойка.
— Не ми повишавайте тон — каза тя. — Няма да се примиря. — С ъгъла на окото си видя Рашид да я гледа втренчено с онемяло учудване, а оръдията продължаваха да гърмят в тягостната горещина на утрото.
— Заведи я в харема — каза Халиф на слугата, кипнал от яд. Присегна се за робата, която стоеше на пейката до леглото и едва не се строполи.
Рашид се поколеба, после се притече на помощ на султана.
— Върви — дал съм ти заповед! — изкрещя Халиф, очевидно полагаше огромни усилия да се задържи на крака. Ако не искаш да отидеш при брат ми и неговите хора в тъмницата, ще правиш каквото ти казвам!
Евнухът погледна гневно Шарлот, грабна я за ръката и я поведе към коридора.
— Не мога да го оставя без охрана. Направи това, което султанът иска. Иди в харема. Там ще бъдеш в по-голяма безопасност.
Нещо удари външната стена на двореца с разтърсващ удар. Шарлот преглътна отказа, който бе приготвила мислено. Харемът ни най-малко не бе мястото, в което искаше да бъде, особено ако нападателите успееха да срутят стените, но всяко оспорване би пропиляло ценно време.
Вежливо поклати глава и се отправи в указаната посока. Веднага щом се намери извън зрителното поле на Рашид обаче, тя се обърна обратно и забърза към гледащата към морето част на двореца.
Остатъци от пожар горяха с оранжева светлина от планшира на кораба, докато хората на Халиф отвръщаха на атаката със своите оръдия. Докато Шарлот стоеше и наблюдаваше от прозореца, десет пъти по-висок от нея, лодки се спускаха в тюркоазните води, клатушкащи се, крехки като листа върху бурно езеро.
В следващия момент корабът на нашествениците се олюля силно, кърмата му се наклони и започна да потъва.
Сякаш всичко ставаше много бавно. Мъжете от балконите и по парапетите на двореца продължаваха да стрелят. Някои от лодките потънаха заедно с пътниците в тях.
Шарлот си спомни за акулите, обитаващи пристанището и затвори за миг очи. Представяше си ги да кръжат под лодката, чакащи, хвърлящи се към повърхността със злокобна грация…
Мъжете в останалите лодки се сражаваха с пистолети, пушки и като по чудо някой от тях успяха да се доберат до брега през дъжда от гюллета и куршуми. Шарлот сметна, че е видяла достатъчно, побягна през двореца към харема.
Алев се спусна към нея, държеше едно от бебетата си. Халиф не беше разрешил на жената да го
