можеше да пренебрегне човешкото страдание, когато би могла да се бори с него.
Изпълнена с раздразнение, а така също и със състрадание, Шарлот се отправи към килията. Надигна се грохот от разразилата се навън битка между Рашад и освободените му войници и враговете им.
Някой простена.
Шарлот въздъхна и се отправи към другия край на прохода. Под куката, на която бяха ключовете, имаше кофа с вода и черпак. Приклекна, потопи пръст в кофата, после го докосна с език. Водата беше топла, но достатъчно прясна. Шарлот взе кофата и я внесе в първата килия.
Сънят бягаше от Патрик, а каютата на борда на „Чародейка“ беше твърде малка, за да може да крачи из нея, затова излезе и се качи на палубата. Нощното небе, осеяно със звезди, се отразяваше в мастилено черните води със сребърен блясък.
Патрик сграбчи перилата и безмълвно, за кой ли пореден път, се упрекна задето бе оставил Шарлот в Риц. Прекосяването на пустинята за втори път би било несъмнено изпитание за нея. След това трябваше да се прекоси морето до Испания и винаги съществуващата опасност от пиратско нападение.
Раздялата с Шарлот бе истинска мъка този път, може би защото знаеше, че носи детето му под сърцето си. Положението се влошаваше от това, че по време на раздялата той усети някакво вътрешно чувство, което му подсказваше, че тя, останала в двореца, е в много по-страшна опасност.
Кочран се появи до него и Патрик се стресна.
Първият помощник се засмя.
— Е, капитан Тревърън, това съм аз. Тъй като не е твоята вахта, би ли ми казал какво правиш тук на палубата.
Патрик начумерено погледна приятеля си.
— Не трябва да ти обяснявам действията си — отвърна му троснато.
Кочран въздъхна и се облегна на перилата, сякаш вдишваше морето в душата си, както вдишваше въздух с дробовете си.
— Това, че не трябва, не трябва. Не се тормози, Патрик. Ще стигнем в пристанището на Халиф преди изгрев слънце и ще намериш г-жа Тревърън здрава и дръзка както винаги.
Неволно потреперване пролазваше по гръбнака на Патрик.
— Нещо не е наред — мрачно наблюдаваше звездната светлина да трепти по водата. — Не трябваше да я изпускам от очи дори и за миг!
— Това последното, може би, е вярно — съгласи се Кочран. — Твоята госпожа наистина има склонност да се замесва в бъркотии, ако не я надзираваш. Но тя е така упорита и силна като мъж и аз предполагам, че е в състояние да се грижи за себе си и за половината дворец без много усилие.
— Надявам се, Боже в небесата, надявам се. — Все още се чувстваше неловко, а нероденият му син или дъщеря беше толкова малък, толкова уязвим.
Кочран удари Патрик по гърба и се оттегли, без да каже дума.
Шарлот нямаше какво друго да прави за ранените защитници на Халиф. Беше дала вода на онези, които можеха да отпият от черпака, шепнейки им успокоителни думи, които бе сигурна, че не разбират. Бе държала ръцете им, а на безнадеждните бе казала, че е естествено да умрат.
Вероятно бе прекарала в килиите около два часа, когато чу вратата да се отваря в другия край на коридора. И през ум не й мина, че посетителят може да е някой друг, а не Рашид, идващ да й каже, че дворецът е отвоюван обратно. Пристъпи навън от килията. Чувстваше се изморена до дъното на душата си. Видя неясна фигура в арабски дрехи. Би се заклела, че сърцето й спря.
Мъжът вдигна фенера, а Шарлот видя прекален красивото лице с всички отпечатъци на поквара и слабост. Ахмед се засмя.
— Едва ли ще доживея да дочакам нощта — каза той и лудост блесна в абаносово черните му очи. — След всичко това, Аллах се е погрижил да направи последния ми ден приятен.
Шарлот отстъпи крачка назад.
— Стой далече от мен — предупреди го тя.
Ахмед се пресегна и преди тя да успее да избяга я сграбчи за китката.
— Колко жалко, не ще има време да те обуча както трябва. Все пак буйната ти природа ще предложи прелестно предизвикателство. Ела с мен и ще ти покажа за какво е създадена жената.
Шарлот се съпротивляваше, като се хвана с една ръка за едно от железата на килията, но Ахмед беше по-силен. Изскубна я и я забута пред себе си към външната врата.
14
Ахмед бе сграбчил Шарлот за косата и я буташе грубо пред себе си. Тъй като се движеха през проходи, рядко използвани, не срещнаха никой от хората на Халиф, и спасението изглеждаше невъзможно.
Шарлот обаче не се отчайваше, защото все още разчиташе на пистолета, даден й от Рашид, скрит в джоба на робата. Ако нещата стигнеха до такава бедствена точка, тя би застреляла Ахмед без колебание, точно както преди години баща й и чичо й застрелваха полудели кучета и заразени плъхове по време на епидемията от бяс.
Накрая, след като бяха прекосили лабиринт от проходи, прашни, дълго неизползвани стаи, Ахмед блъсна Шарлот през сводестия вход на голяма стая.
Стаята бе чиста, ароматизиран дим се носеше от няколко мангала. Слуга свиреше тихо на инструмент, приличащ на лира, очите му бяха сведени надолу, а кафявото му тяло трепереше от напрежение. В центъра на пространството бе разположено голямо легло, отрупано с разноцветни възглавници, а по стените висяха избелели гоблени, които трябваше да са били там от няколко века.
Ако не беше поставена в такива злощастни обстоятелства, Шарлот с удоволствие би разгледала двореца. Но в момента бе принудена да държи ума и вниманието си нащрек.
— Никой няма да се сети да ни потърси тук — каза Ахмед с мазна усмивка, дръпна злобно косата й, преди да я хвърли в центъра на стаята. — Поне за известно време. — Черните му, нагли очи плъзнаха поглед по покритата с мръсни петна Шарлот. — Приличаш на уличен хлапак — упрекна я той. — Трябва да бъдеш изкъпана преди времето ни за любов.
— Време за любов? — подигра се Шарлот, звучеше по-смела от колкото всъщност се чувстваше. — Ако е останало нещо в стомаха ми сигурно ще го повърна.
Ахмед се разсмя.
— А, Шарлот, мила Шарлот. Ти наистина си избухлива, както казват западняците. Това ме плаши. — Изрекъл това той плесна ръце и бързо каза нещо на арабски на слугата.
— Надявам се, това не означава, че сме женени или нещо такова — каза напрегнато Шарлот, имаща предвид жеста на пляскането на ръце. — Имам си съпруг вече — не че този факт би обезпокоил пор като теб.
— Пор! — отекна гласът на Ахмед, замислено потри брада. Беше изпит от престоя в затвора, очите му светеха, като че ли от треската вътре в душата му. — Несъмнено, това е обида.
— Дяволски прав си, обида е — отвърна Шарлот, получила прилив на ненужна храброст.
Ахмед гневно я погледна, показващ цялата си омраза.
— Наглостта ви ми дотяга, г-жо Тревърън. Или спрете да говорите, или ще си изпросите камшика.
Шарлот не би искала да покаже какъвто и да е страх, но почувства как побледнява, а от изражението на Ахмед разбра, че той бе усетил уплахата й.
— Пусни ме — изрече с достойнство след дълго мълчание. — Нищо не съм ти сторила.
Коварният брат на султана обърна очи очевидно в усилие да запази търпение.
— Не е въпрос на отмъщение. Искам те и следователно имам право на това.
Докато говореха, слугата безшумно бе изпълнил украсената медна вана със затоплена от слънцето вода, съхранявана във високи урни. Когато Ахмед кимна, той се върна обратно и започна да свири на лирата.
— А моите чувства нямат ли каквото и да е значение? — запита предизвикателно Шарлот. Имаше нужда да предизвика самодоволната варварщина и предразсъдъци на Ахмед, макар и да знаеше, че това не ще помогне.
