— Нямат. А сега се съблечи и се изкъпи и внимавай да измиеш добре косата си.
Шарлот скръсти ръце.
— Можеш да вървиш по дяволите.
Ахмед въздъхна раздразнено и гневно, а след това с бързо като живак движение зашлеви толкова силна плесница на Шарлот, че тя се олюля назад. Ръката й автоматично посегна към пистолета в джоба, но съжали само миг след това.
Преди да може да извади оръжието, за да се защити, Ахмед бе предугадил наличието му, изтръгна го и повторно й удари шамар с опакото на ръката си. Тя отново съзря лудост в абаносово черните му очи.
— Тук не е Америка — гласът му се изопна докато говореше, като пренавита струна на инструмент. — Нито пък е Англия. Тук жените не говорят нагло на висшестоящите.
Шарлот се въздържа от коментар, тъй като нещата, които искаше да каже, щяха да й навлекат в най- добрия случай още един шамар, а в най-лошия смърт. Не се придвижи към ваната обаче, нито свали поглед от Ахмед.
Бъдещият султан повдигна вежда.
— Защо се колебаеш? — гласът му, макар и тих бе смъртоносен.
— Не искам ти — спря за момент и посочи слугата все още треперещ от страх — или той… да ме гледате докато се събличам.
Ахмед се изсмя, после вдигна рамене. Снизхождението му наистина я изненада. Той каза нещо на слугата и бедният човек напусна стаята. Самият той само се обърна с гръб, все още стискаше пистолета в ръката си.
— И да не си се опитала да избягаш. Ако направиш само едно движение към една от вратите, ще те убия за неподчинение — но не преди да съм те наказал както трябва.
Шарлот не се съмняваше в сериозността му. Бавно съблече скъсаната роба, след това шемизетата под нея и влезе гола в пълната вана. Мозъкът й трескаво работеше, докато измиваше мръсотията от тунела, паяжините, потта и вонящата миризма на затвора. Не бе стигнала до никакво решение, когато Ахмед се обърна и й подаде стара кърпа, за да подсуши косата и тялото си.
Гледаше го гневно, диво, горда дори в голотата си. Дълбоко в сърцето си обаче изпращаше безумни, безмълвни молитви за помощ. Недопустимото скоро щеше да се случи, един жесток мъж се готвеше насилствено да сложи ръце върху нея, да я изнасили и вероятно убие. Ако трябваше само себе си да защитава, сигурно би се предала, но тя носеше дете. Не можеше да понесе мисълта, че техният син или дъщеря не ще има шанса да живее и порасне, да почувства докосването на слънцето и дъжда.
— Не искаш ли да ти потанцувам? — изтананика тя думите. Шарлот не разбра как въпросът излезе от устата й. Не хитруваше, защото страхът й бе голям. — Както жените от харема танцуват за Халиф?
Настъпи напрегнат интервал, в който Ахмед размисляше. Беше сигурен, че ще умре през този ден, което означаваше, че ще загуби малко или нищо. Може би някъде в далечните кътчета на изтощеното му съзнание беше желанието да опита от този последен триумф над брат си.
— Много добре — каза дрезгаво той. Отиде до сандъка до стената под гоблена изобразяващ древна батална сцена срещу английските кръстоносци и извади тюлени бледолилави шалвари заедно с изящно украсено със синци елече. — Ще танцуваш.
Шарлот се изненада, че ръката й не трепереше, когато се пресегна да вземе дрехите. Никога не бе изпитвала такъв ужасен страх, дори и по време на битката на кораба на Патрик, когато пиратът я бе притиснал до стената на склада.
Обърна се, за да облече прозрачните шалвари с колан от бродиран брокат и елечето от дантели, които едва покриваха гърдите й.
Косата й, току-що измита, но невчесана, падаше на гърба й на усукани масури.
Ахмед изчака момент, за да й се полюбува, после извика обратно слугата с крясък и плясване с ръце.
Скоро слугата отново свиреше, а Шарлот затанцува бавно като същество, попаднало под магията на нощта. Бе разбрала, че изгревът е настъпил по проникналите през високите прозорци на двореца пурпурни лъчи, които блестяха по златцата и сребърна сърма на дрехите й.
Ахмед я наблюдаваше, като че ли вцепенен, сякаш изгубил представа за времето, но Шарлот не беше толкова наивна да мисли, че би могла да отлага до безкрайност неизвестното. След като й бе взел пистолета, разчиташе само на Рашид да я намери, или може би Халиф. И двамата добре познаваха двореца с всичките му скривалища и тайни местенца, а сигурно знаеха за съществуването на тази забутана стая.
— Продължавай! — каза рязко Ахмед, когато слугата спря да свири вероятно от умора.
Сърцето на Шарлот биеше бързо, започна леко да се изпотява, но продължаваше да танцува. Наистина щеше да се върти и усуква докато се строполи, ако това би я спасило.
След време обаче очите на Ахмед станаха по-страшни докато наблюдаваше. Накрая вдигна нагоре ръце и каза:
— Достатъчно — на ужасения слуга: — Остави ни!
Шарлот остана неподвижна, едва си поемаше дъх.
Подготви се за борба, с цялата дивост на котка самка, хранила се с мишки и змии.
Преди Ахмед да се приближи обаче, молитвите й бяха чути. Халиф и — О, скъпи Боже, халюцинираше ли? — Патрик се втурнаха в стаята и двамата размахващи саби.
— Той има пистолет! — изкрещя Шарлот, докато Ахмед посягаше към оръжието.
С едно завъртане на рапирата Халиф изби пистолета от ръката на брат си. Султанът беше обезумял, изглеждаше като свръхчовек, преодолял бе и надвил слабостта си за кратко време.
— Дай му сабята си, Патрик — каза Халиф, а очите му не изпускаха Ахмед. — Не бих искал да се бори срещу мен без оръжие.
Патрик не се поколеба, макар че Шарлот долови неохота във всяко негово движение, изписана и на лицето му. Подхвърли сабята и Ахмед ловко я улови.
Когато двамата братя се изправиха един срещу друг в битка несъмнено до смърт, Патрик отиде при Шарлот и я прегърна. Силата му преля в нея и я укрепи като някакво духовно лекарство.
— Крайно време беше да се върнеш, Патрик — сгълча го докато наблюдаваха Халиф и Ахмед, сражаващи се в грациозна битка. — Както виждаш, не бях в безопасност.
Патрик леко я стисна, но не каза нищо. Наблюдаваше боя със саби. Шарлот знаеше, че е готов да скочи в защита на Халиф, ако се наложи.
Халиф бе боледувал и не бе в обикновената си форма. Борбата изглеждаше равностойна обаче, защото и Ахмед бе отпаднал от прекараните дни в затвора.
Тънките остриета на рапирите звъннаха, а звукът всели ужас, Ахмед рани Халиф по рамото, а Халиф прободе брат си през стомаха, откъдето бликна кръв.
Шарлот потрепери и зарови глава в гърдите на Патрик. Стискаше ризата му с двете си ръце.
Борбата продължаваше сякаш безконечно, но накрая се чу вик на смъртоносна агония, който накара Шарлот да обърне глава и погледне. Ахмед, прободен в сърцето от рапирата на брат си бе мъртъв още преди да падне на пода.
Шарлот нададе стон на ужас и облекчение, успокои се, когато Патрик я остави, за да се притече на помощ на приятеля си. Халиф олюляваше крака докато гледаше Ахмед с окървавена сабя в ръка. Очите му бяха изпълнени със сълзи.
— Този ужасен ден ни преследваше от деца каза мрачно той. — Брат ми не можеше да живее в мир. Дори като дете ме мразеше.
Патрик внимателно взе рапирата от ръката на Халиф.
— Всичко свърши — каза той на приятеля си — Ахмед си отиде и отново ще настъпи мир.
Халиф кимна, но продължаваше да гледа втренчено трупа, лежащ в краката му, на пода. Лицето му бе посивяло от мъка и загуба на кръв.
Шарлот вече се бе възстановила и можеше да мисли за по-практични неща.
— Жените и децата все още са в скривалището. — Налегна я чувство за вина, защото не бе успяла да се върне при Алев и другите с новини и провизии, както бе обещала.
— Рашид ги освободи — каза Халиф и най-после се обърна, с мъка препъвайки се стигна до едно
