посети, когато Шарлот бе предала настоятелната й молба. Може би защото не би искал да го видят в състояние на отпадналост.
— Какво става? — извика тя, сякаш с упрек, а лицето й бе побеляло от страх. Другите жени я наобиколиха.
Шарлот се опита да успокои Алев, като я хвана за раменете. Пакиз, младата прислужница стоеше наблизо, носеше второто близначе на Алев.
— Атакуват в момента, но хората на султана потопиха кораба на пиратите. Битката всеки момент ще приключи, сигурна съм.
Макар Алев да бе превела думите на Шарлот на другите, тя не изгледаше много сигурна в това, другите също. Точно тогава друг опустошителен гръм разтърси древните стени. Жените се разбягаха във всички посоки и пищяха.
— Динамит? — разсъждаваше на глас Шарлот, а Алев я грабна за ръката и я задърпа към вътрешната част на хамама.
— Ела! — извика тя обзета от паника. — Врагът сигурно е превзел вътрешния двор — трябва да се скрием! — Обърна се и каза същото и на другите, но на роден език. Една по-възрастна жена, която имаше свой апартамент и рядко се виждаше в харема, опря двете си ръце върху една от вътрешните стени и я бутна, при което се откри отвор.
Шарлот и останалите минаха през процепа и панела отново се затвори с ужасен стържещ звук. Бяха в каменна кабина, лъчи от прашна светлина се спускаха от тесните отвори на покрива, два етажа над тях.
— Очарователно! — каза Шарлот. Беше чела за тайни стаи, но никога не бе видяла такава, дори когато обикаляше замъците в Англия и Шотландия.
Алев я смъмри с поглед и потупа вързопа на гърба си, без да каже нещо.
Шарлот продължи невъзмутимо:
— Това трябва да е на мястото, където Султана Валиде е скрила принцовете, когато Ахмед е превзел двореца — разсъждаваше тя.
Приятелката й кимна и потрепери при спомена.
Наоколо бебета и малки деца плачеха, а изнервените им майки напразно се опитваха да ги успокоят. Шарлот взе внимателно малкия принц от ръцете на Алев и го подържа, докато приятелката й се опитваше да запази присъствие на духа.
— Някой друг в двореца знае ли за тази стая? — попита Шарлот, а гласа й се издигна високо над суетенето и виковете. Стори й се невъзможно някой да чуе шума, тъй като стените бяха много дебели, въпреки това й се искаше да млъкнат за малко.
Алев изглеждаше мрачна, зачупи пръсти и кимна.
— Рашид знае. Моли се да успее да се скрие някъде, ако нашествениците успеят да превземат двореца.
— Никога няма да им каже къде да ни намерят. — Бебето, което носеше се, поуспокои малко, но продължаваше да го потупва по гръбчето.
— Права си — съгласи се Алев. — Но ще убият Рашид заради мълчанието му.
Шарлот пребледня. С Рашид не бяха приятели, но не бяха и врагове. Стана й лошо, като си помисли за затрудненията, с които може да се сблъска.
— Принцовете са били скрити тук, когато Ахмед свали от власт Халиф. Защо бъдещият султан не се е опитал да застави Рашид да му покаже как да влезе?
Усмивката на Алев беше вяла, а Шарлот забеляза онези бледи сенки формиращи се под очите й. Или вероятно това беше просто светлинен трик.
— Ахмед бе полудял от властта. Беше прекалено ангажиран в ролята си на султан, за да си спомни, че харемът се наблюдава от евнух. — Изглеждаше тъжна, взе обратно детето си от Шарлот и така силно го притисна, че то отново започна да хленчи. — О, Шарлот, какво ще стане, ако някой освободи Ахмед в цялото това объркване? Кой пази Халиф?
Не й даваше сърце да каже на Алев за страшната решимост на султана да защитава дома и семейството си. Само каза:
— Рашид беше при него.
Мина час, някои от жените и децата седнаха на пода, облегнати на каменните стени. Алев нахрани детето, което държеше, вече бе нахранила братчето му, и го намести в скута си да спи. Пакиз все още държеше другото дете.
Въздухът в скривалището стана горещ, плътен, дишаше се тежко. Шарлот имаше нужда от въздух, а и мускулите й започнаха да се схващат. Мислеше си за Патрик и за твърдоглавата му решимост да я „защитава“, изхили се почти истерично на цялата ирония на нещата.
Алев, както и още някои от жените я погледнаха странно.
Шарлот сметна, че е нужно да им обясни, че не губи разсъдъка си.
— Просто си мислех — започна в защита — колко е смешно, че Патрик настояваше да ме остави тук в Риц, за да бъда в безопасност.
Явно беше обаче, че приятелката й не я разбра.
Мина още един час и още един, светлината, идваща от покрива, започна да се губи. Накрая падна здрач. Няколко свещи бяха извадени от джобове и торбички и запалени, децата започнаха да се суетят.
Шарлот не можеше повече да чака. Стана. Изтърси праха от робата си и възвести:
— Трябва да вземем нещата с ръцете си.
Алев стана, след като бе тикнала спящото дете в ръцете на една от жените.
— Какво имаш предвид? — отвърна рязко и сложи ръце на кръста. — Няма по-добро скривалище — дори турците не са открили тази стая, когато са нахлули в Риц през царуването на дядото на Халиф!
Шарлот бе изненадана от странния старомоден поток на речта на Алев. Въпреки че приятелката й бе родена и възпитана в Англия, тя явно бе приела културата на Риц, и я бе направила своя.
— Нужна ни е храна и вода. А освен това не бяха останали толкова много пирати, след като султанските войни потопиха кораба и останалите няколко лодки. Възможно е нещата да са поели нормален ход, а Рашид и останалите да са забравили, че се скрием.
Алев и отвърна разтревожено:
— Твърде възможно е да грешите, г-жо Тревърън. Самото напускане на скривалището може да ни изложи на врага.
Шарлот въздъхна и се огледа в изпълнената със сенки кабина.
— Сигурно има друг изход, освен отварянето на стената. Трябва да разберем какво става вън, а аз мога също да донеса вода и храна.
На бърз приглушен арабски Алев се консултира с по-възрастната жена, която бе стояла настрани от другите още от самото начало, гледаше високомерно, сдържано. Накрая жената или кадъната неохотно посочи място на пода, където камъните бяха счупени. При проучването Шарлот беше изненадана, но доволна да открие греда, която бе покрита с мека скала. Под тях имаше тесен тунел, губещ се някъде в тъмнината.
— Накъде води? — попита тя, като вътрешно се подготвяше за предстоящото разузнаване.
Последваха допълнителни консултации, тогава Алев отговори с потреперване.
— До галерията зад затвора. — Бе потъмняла в тъмнината като смъртта. — О, Шарлот, не го прави, моля те — просто остани заедно с нас и чакай.
Шарлот погледна тунела и се сети за различните видове гадини, които сигурно живееха в него. За момент решимостта й отслабна. Когато претегли опасността от непознатото към перспективата да стои пасивно и да чака някой да дойде и ги спаси всички, спря да се колебае.
— Ще се върна колкото се може по-бързо. — Легна по корем и се вгледа вътре в дупката. Най-добре щеше да бъде ако пропълзи с главата напред, реши тя и бавно запълзя по пътя си към свободата. Погледна Алев право в очите. — Ако в двореца няма врагове, Рашид или аз ще дойдем и ще отворим тайната стена. В противен случай ще се върна през тунела. Каквото и да се случи обаче, на никого, освен на евнуха, не ще кажа къде сте.
