Изражението му, първоначално мрачно, видимо се подобри.
— Не трябва да си тук. Опасно е.
Шарлот повдигна скимтящите бебета нагоре на раменете си и леко се засмя.
— О, Патрик, всичко е опасно. Ако те слушам, ще трябва само да стоя в салона всеки божи ден, да шия и да те очаквам да се завърнеш у дома от някое огромно приключение.
Патрик изкусно преметна крак през седлото, слезе от коня и застана с лице към Шарлот.
— Това наистина ли би било така ужасно? — запита сериозно той.
Болка присви сърцето на Шарлот, непоносимо сладка. Колко силно обичаше този мъж, а как силно желаеше да не е така!
— Да, Патрик — отговори с нежен глас тя. За мен би било все едно, да съм хвърлена в затвор.
Той въздъхна, този неин съпруг, протегна са и взе по-тежкото бебе в ръката си.
— Никога не ще разбера, защо да си в безопасност означава толкова малко за теб — съгласи се той.
Тя протегна ръка и прекара връхчетата на пръстите си по копчетата на ризата му, доволна от едва доловимото потрепване, с което й отговори.
— Ако наистина искаш да ме предпазиш, Патрик — тихо го подразни тя с палав глас — може би ще трябва да престанеш да ме любиш. Понякога наистина мисля, че ще умра от наслада. — Шарлот замълча, наклони се по-близо до него, като съзнаваше, че думите й вече го бяха възбудили, а той нищо не можеше да стори. — Ще ти кажа, капитане, сърцето ми почва лудо да бие и не мога дъх да си поема и разсъдъкът ми заминава нанякъде. Просто не е безопасно!
— Спри — намръщи се той. Докато говореше, вратът му започна да почервенява.
Шарлот се засмя, а Патрик изруга, щом голото бебе направи едно разпростиращо се петно върху предната част на ризата му. Тя все още се смееше, когато той измърмори друга ругатня, тръсна бебето в ръцете й, и закрачи към приливното езеро да се измие.
Когато се върна и застана до нея, Патрик беше гол до кръста. Беше изплакнал ризата и кожата си със солена вода. Дрехата висеше наблизо, на един клон.
Шарлот го погледна, изстрада няколко остри спомени от предишната нощ и почувства стягащо я усещане в дълбините. Отмести очи.
Патрик работеше неуморно както всички цяла сутрин, помагайки да построят новите колиби на височината над старото село. По обяд обаче, след още един тревожен поглед към хоризонта, той нареди на момичетата да се върнат обратно в къщата и им каза да стоят настрана от брега и да се скрият на определеното място веднага щом стигнат в дома. След това взе изсъхналата си риза, метна Шарлот на гърба на коня и се качи зад нея.
— Какво става? — запита тя заинтригувана, почувствала остра бдителност у него.
Конят затанцува неспокойно под тях, докато Патрик говореше не на жена си, а на селяните. Той се обърна към тях на родния им език, а думите му ги разпръсна. Взеха бебетата, малките деца и шумните старици, и изчезнаха в зеленината.
— Гости — каза Патрик, взе малкия телескоп от кожения джоб зад седлото и го насочи към далечната синьо-зелена линия, където небето и морето се сливаха.
Сърцето на Шарлот многократно се преобърна. Тя примижа, без да може да види нищо повече, освен едно петънце да се клати на края на света.
— Това е добра новина, нали? Ако ще имаме компания, искам да кажа. Няма да си толкова мрачен, а сигурно Гидиън ще може да замине за Австралия и да започне да покръства.
— Гидиън? — отекна гласът на Патрик. Повдигна вежди и й подаде скъпия меден телескоп.
Шарлот не предложи отговор, а вместо това присви очи и погледна през стъклото. С известна трудност намери обекта, който го безпокоеше — един бавен зловещ кораб, без да развява обозначителен флаг на мачтата.
— Пирати? — пое дъх тя.
— Раийм — отговори Патрик, сякаш това нищо не значеше.
Шарлот неволно потрепери. Тя много добре си спомняше, че когато бе отвлечена от сука в онзи ужасен ден през юни, тя бе предназначена за подарък на пирата. Вместо това, разбира се, хората на Раийм я бяха загубили като залог на хазарт и накрая се бе озовала в кабината на Патрик Тревърън в един чувал от зебло.
— Трябва да е много отмъстителен човек — отбеляза тя с известна надменност в гласа, докато Патрик водеше коня извън селото и обратно надолу по плажа. — Не мога да си представя, как можа ти да изминеш целия този път само за една обикновена жена.
Патрик се засмя, гласът му потрепери тихо до ухото й.
— Ти не си обикновена жена, богиньо. Бих пътувал много по-далеч, само за да те взема. В това отношение поне не бих винил Раийм.
Въпреки опасността и общата сериозност на обстоятелствата, Шарлот почувства прилив на удовлетворение от думите на Патрик. През по-голяма част от времето той създаваше впечатление, че бърза да се отърве от нея, а сега фактът, че я дени толкова, дори бе готов да преплува моретата, за да я търси, беше ободряващ.
Беше романтично, като сцена от някоя от нейните мечти, да препуска по пясъка на кон в прегръдката на силния мъж, когото обича. Когато пристигнаха в конюшнята, Патрик беше вече много делови.
Прехвърли се през седлото, повдигна Шарлот и й каза със стегнат тон:
— Влез вътре и заеми мястото си при другите. Джакоба ще ти каже къде да отидеш.
— Бих ти предложила няколко места, където ти би могъл да отидеш — мило отвърна Шарлот — в пламъците, например.
— Шарлот — намръщи се Патрик, разкопча ремъка, издърпа седлото от треперещия гръб на коня. — Нямам нито време, нито търпение за пакостите ти. — Постави седлото на перилото на яслата и посочи къщата на Шарлот, като леко я тупна отзад, за да се раздвижи. — Върви — предупреди я той.
Тя въздъхна, искаше й се да е по-голяма и по-силна, за да може да предизвика Патрик на юмручен бой и да му разкървави носа, но тъй като това не можеше да стане, подчини се на заповедта му. Джакоба я чакаше вътре и веднага я поведе бързо през един коридор, водещ към тайна част от къщата, която Шарлот не бе посещавала досега.
Когато стигнаха края на коридора, Джакоба измести един шкаф. Показа се врата, която безшумно се отвори. Пантите бяха така добре смазани, забеляза Шарлот, че светеха в мрака.
Срещу прага се откри изненадващо приятна стая, снабдена с римски дивани, столове, свещници, обилна храна и книги. Нора, Дебора и Джейн седяха около масата, вглъбени в игра на карти. Цялата обстановка й напомняше за харема на Халиф. И на двете места имаше много удобства, бяха нещо повече от луксозни затвори.
— Ще играеш ли с нас, Шарлот? — нетърпеливо я попита Дебора, отмествайки се настрана, като направи място за новодошлата да придърпа стол до нея. Играем покер — сниши глас, сякаш си признаваше някакво прекрасно провинение. — Играем на вързано и вече загубих всичките си панделки в косите. Освен това ще трябва много да внимаваш, защото мисля, че Нора и Джейн лъжат.
Шарлот намери стол и се присъедини към кръга. Вместо да се обидят от обвинението, Нора и Джейн се развеселиха.
— Никога не си понасяла, когато губиш — каза Нора на по-малкото момиче.
Джейн бе седнала с подвит крак на стола, погълната от картите си.
— Нека не се караме, дами — замислено каза тя. — Може да стоим затворени в това място с дни.
Шарлот се изчерви. По много причини за всичко това вината беше нейна, за опасността, надвиснала над острова, за това, че тя и другите трябваше да се крият в стаи — скривалища. Тя започна всичко това с авантюрата си в сука през онзи ден, въпреки че й бяха казали да не излиза.
— Съжалявам — каза тя.
Четирите момичета я погледнаха озадачени и изненадани.
— Съжаляваш? — отекна гласът на Нора. — За какво?
— Всички ви изложих на опасност — призна Шарлот ужасена. — Онези пирати идват тук заради
