мен.
Очите на Нора се уголемиха от интерес, тя плесна картите си на масата и се подпря напред.
— Дразниш ли ни, Шарлот Тревърън?
— Нали? — попита колебливо Дебора.
— Търсят тебе? — настоятелно попита Джейн, като направи жест към външния свят, за да обозначи приближаващата се беда.
Шарлот кимна, преглътна и разказа неуверено перипетиите си от момента, в който бе отвлечена на пазара в Риц, до неотдавнашното й пристигане с обречения кораб „Чародейка“ до бреговете на острова.
— Изумително! — извика Стела, когато разказът свърши. — Това е така прекрасно!
— Сключвала си брак с Патрик два пъти! — размишляваше Дебора. — О, та това е най-романтичното нещо, което някога съм чувала.
Винаги прагматичната Джейн изсумтя неподобаващо за една дама и каза:
— Романтично? Сигурно се шегуваш. Развел се е с Шарлот в пристъп на засегнато честолюбие и то просто само с плясване на ръце и изричане на няколко глупави думи! Според мен нашият Патрик има нужда от някой и друг урок по добро държание.
Шарлот се усмихна, но не каза нищо. Мислеше усилено.
Джейн беше луда глава и като Шарлот беше родена да действа, а не да стои със скръстени ръце, да наблюдава, да чака и да се пази да не оцапа дрехите си. В изблик на вдъхновено прозрение Шарлот разбра, че Гидиън трябва да се ожени именно за това енергично, упорито, червенокосо момиче при условие, че Джейн го иска за съпруг. Тя притежаваше нужния дух за живот в Австралийските места, силата, решимостта и вродената сърдечност и благост, нужни на жената на един духовник.
— Защо си ме зяпнала така? — попита бъдещата мисионерка.
— Сватосвах те наум — призна Шарлот.
Нора са усмихна замечтано и леко въздъхна.
— Тя си пада по Били Пайпър — обяви Дебора с надут шепот и посочи към Нора с махване на ръката. — Той й бе специален пациент, когато всички бяха се разболели от треската.
Шарлот не беше изиграла дори и една ръка на карти, а вече се чувстваше затворена, неспокойна. Искаше да излезе, да бъде част от подготовката, да защитава острова и всичките му жители. Стана от стола и започна да крачи със скръстени ръце.
Другите без особена трудност проследиха мислите й, което съвсем не бе чудно, тъй като приближаването на пиратския кораб естествено присъстваше в съзнанието на всички.
— Мислиш ли, че ще има кръвопролитие? — уплашено попита Дебора, скръстила пръсти в скута си.
— Разбира се, че ще има — властно каза Джейн, но въпреки че очите й блестяха от вълнение, цветът й бе по-блед от обикновено. Луничките й изпъкваха при контраста. Те ще стрелят по нас, ние по тях, а ние жените или ще се грижим за ранените, или ще свършим с насилствено отвличане като трофеи.
Дебора посивя и нададе лек, жалък, изпълнен с ужас вик, а Нора веднага се наведе и обхвана с ръка раменете на момичето.
— Шт! — сгълча тя, като се намръщи на Джейн. — До смърт изплаши бедното дете!
Джейн повдигна рамене.
— Ще е по-добре да застанем с лице към действителността. Ако Патрик и другите не могат да удържат нападателите, мили мои, ние всички можем с целувка да се разделим с девичеството си.
Дебора нададе отчаян вой.
— Още една дума — предупреди Нора, като размахваше юмрук към Джейн — и ще ти посиня поне едното око!
— Спрете! — бързо се възпротиви Шарлот, вдигнала и двете си ръце с молба за мир. — Моля ви. Всички сме в ужасна беда. Не трябва да се настройваме един срещу друг — въздъхна и добави — Патрик ще ни защити.
След това, макар да се опитваха да се концентрират върху играта на карти, стаята пулсираше от напрежение. Часовете пълзяха със скоростта на охранени кафяви охлюви.
В стаята стана тъмно и Шарлот запали свещниците. Женската компания хапна френски шоколад, сандвичи, плодове, и зачака.
Точно след залез-слънце оръдеен огън накара стените на къщата да потреперят. Шарлот копнееше да е в центъра на нещата, където би могла да види какво става със собствените си очи, вместо само да мисли и си представя. Дали Раийм беше пуснал котва близо до далечния край на острова и бе повел хората си през джунглата, или по брега? Или бе заобиколил и влязъл в главното пристанище, и бе открил огън по къщата?
Отдавна отегчена от краченето из стаята, накрая Шарлот отиде до вратата и се опита да я отвори. Беше ядосана, но не изненадана, като разбра, че е затворена. През дългия следобед бе разгледала вече цялата стая за евентуален авариен изход. Шарлот бе принудена да приеме факта, че тя и другите ще останат вътре през цялото време.
Топовете гърмяха, войната между нашествениците и защитниците бе в пълна сила.
Дебора скри лице в ръцете си и започна да плаче с тиха безнадеждност, която късаше сърцето на Шарлот.
— Радваш ли се сега? — попита Нора Джейн с подчертана рязкост в гласа. — Виж какво направи, говорейки за отвличане и други глупости!
Джейн изглеждате натъжена, отвори уста да каже нещо в своя защита, но бе принудена да млъкне, тъй като се чу някакъв стържещ звук в коридора. Явно шкафът, криещ вратата, бе отместван.
Всички затаиха дъх, включително и Шарлот, но беше Гидиън Роулинг, а не някакъв похотлив пират.
Шарлот се хвърли към него, хвана го за жилетката и го погледна в очите.
— Какво става? Патрик в безопасност ли е?
Внимателно и бързо Гидиън хвана ръката й в своята.
— В безопасност е, доколкото може…
Точно тогава Дебора изписка в агония от страх, изправи се на крака, ридаеше.
Естествено, като божи служител, дал клетва да носи мир на хората, Гидиън отиде при нея. Шарлот се поколеба само за миг, след това се възползва от разсеяността му и се измъкна през вратата към тъмния коридор. Къщата ехтеше от ударите на гюллетата. Тя се поколеба, като една част от нея искаше да остане в скривалището. Накрая обаче грижата й за Патрик и непресекващото любопитство, което й беше като личен кръст, надделя.
Макар да се движеше колкото се може по-внимателно, Шарлот се блъсна в някои мебели, докато се придвижваше към предната част на къщата. Беше се посинила, докато стигна до един прозорец в салона, още покрит с дъски срещу снощната буря, гледащ към пристанището. През дъските на прозореца тя видя не един, а три кораба в залива, блестяха червени пламъци по палубите, докато изстрелваха залповете.
Шарлот беше прекалено разгневена, за да чувства страх, тя знаеше, че ще го усети по-късно. Но сега тя искаше, имаше нужда да бъде до Патрик. В живота или в смъртта мястото й беше до съпруга й.
Точно когато се отместваше от прозореца, внезапно се разнесе оглушителен шум и усещане за невъобразим шок, след това й се стори, че е погълната или отнесена от едно масивно същество от светлина и огън.
Някаква необяснима вътрешна сила теглеше Патрик обратно към къщата, докато гледаше от хребета как оръдията заглушаваха острова. Беше посрещнат от полуобезумелия Гидиън на задната врата откъм двора.
— Благодаря на бога, че дойде — извика мисионерът. Патрик бе обзет от едно тревожно усещане, че е бил призован от хребета чрез молитва. — Шарлот е…
Само тези две думи бяха достатъчни, за да го приведат отново в движение и той се хвърли през задната врата, а думите на Гидиън бръмчаха в ушите му като пчели в горещ леген ден.
— Аз съм виновен — Джейн е с нея — плъзна се покрай мен…
Патрик нямаше нужда да бъде насочван към Шарлот. Душата й без думи го зовеше, и неговата бе устремена към нея.
