Уинстън да я доведе до същото състояние? Дълбоко в себе си се съмняваше.
Разсъжденията на Девън бяха прекъснати в момента, когато забеляза, че корабът се е насочил към острова и се носи от бързия бриз. Тя затаи дъх, очаквайки да чуе как коралът стърже по корпуса. Но Диабло се справяше с елегантния кораб така умело, както и с жените, и мина на сантиметри от рифа. Въздъхна облекчено, ала отново затаи дъх! Та те продължаваха с пълен напред и не бе чула заповед да се съберат платната. При тази скорост всеки момент щяха да се забият в сърфа и да заседнат в мекия бял пясък.
Приготвяйки се за удара, Девън отчаяно погледна към Диабло. За голяма нейна изненада той изглеждаше напълно спокоен, сякаш разбиването на кораби е незначително нещо. Брегът се приближаваше с обезпокоителна бързина и Девън затвори очи, вкопчена в парапета с цялата си крехка сила, но очакваното разтърсване се бавеше и тя внимателно вдигна клепки.
С изненада видя как навлизат в скрит от растителността ръкав, чиято ширина сякаш бе поръчана, за да мине „Танцуващия дявол“. Гъстите храсти прикриваха устието от погледа на всеки непосветен. Който не знае точното му място, няма как да го забележи. Известно време плаваха бавно и навлязоха в широка лагуна, заобиколена от бял пясък. Не повярва на очите си: в лагуната не само бе изграден док, но спретнати редички от къщурки и складове се препичаха лениво на горещото следобедно слънце. Забеляза, че от къщите излизат хора и се трупат на плажа, за да ги посрещнат. Повечето бяха жени и стари мъже, но се виждаха и деца, които се навъртаха около майките си.
Девън наблюдавайте как Диабло следи прибирането на платната.
— Свийте още! — подвикна той на Акбар и командата бе препредадена на моряците по палубата и горе на мачтата. — Скъсете основното платно. Бакборд към брега! Готови за котва!
С лекота Диабло насочи „Танцуващия дявол“ към пристана. Девън чу развиването на веригата на котвата, а после — плясъкът, когато голямата желязна кука цопна във водата към дъното на лагуната. Диабло дойде до перилата при Девън.
— Защо не ме предупреди — посрещна го ядосано тя. — Уплаших се, че ще се врежем в брега.
— Толкова малко ли ми вярваш? — подразни я Диабло с усмивка и Девън едва успя да откъсне очи от пленителната трапчинка.
— Изобщо не ти вярвам! — сопна се тя. — Трябваше да се досетя, че ще избереш недостъпно място за своя дом. Знае ли някой твоята тайна?
— На пръсти се броят — осведоми я Диабло. — Само онези, на които имам пълно доверие.
— Аз я знам — прошепна Девън потресена. Очите й се разшириха, когато си даде сметка какво всъщност значи това. Или Диабло й имаше пълно доверие, или не възнамеряваше да я пусне никога. А можеше да означава, че възнамерява да я убие, когато приключи с нея.
Дълбока бръчка проряза челото на Диабло. Девън бе отгатнала съвсем правилно, той не бе обмислил докрай последствията от нейното идване на Рай. Постъпката можеше да се окаже глупава и да изложи живота на десетки хора — предимно жени и деца — на нейната милост. Сега всъщност не само той бе уязвим, но се надяваше да не съжалява за стореното.
Скоро спуснаха пасарела и Диабло помогна на твърде разколебаната Девън да стъпи на пристана и да премине през блъскащата се, радостна тълпа, струпана да посрещне близките си. Само моряците, които имаха жени на Рай, бяха на борда на „Танцуващия дявол“ и Акбар — впрочем той рядко се отделяше от Диабло. Свободните от задължения и необвързаните бяха останали в Насо, за да пият и да задирят жени, докато корабът бъде отремонтиран. Едва тогава щяха да се върнат в Насо, да приберат останалия там екипаж и отново да се впуснат в пиратство.
Любопитни погледи проследиха Девън по плажа. Едни извикваха по някой поздрав към главатаря си и го приветстваха със завръщането след премеждието в английския затвор, други, ръгайки се в ребрата от възбуда, правеха похотливи догадки относно взаимоотношенията между Девън и привлекателния пират. Докато подминат тълпата, бузите на Девън поруменяха. Най-силно я измъчваше многократно дочутата реплика „жената на дявола“.
Девън изучаваше внимателно всичко наоколо и се отиваше да го запомни — можеше да й се наложи да го използва по-късно, забеляза, че Диабло първо я поведе по сенчеста пътечка между складовете и грубо скованите къщурки на селото, а после поеха нагоре по малко възвишение. Докато се изкачи на върха, остана без дъх и усети, че е потна. Нямаше шапка, за да се предпазва от слънцето и златистите й коси бяха полепнали по врата и скулите й. Представляваше такава очарователна гледка, че Диабло трудно се съсредоточаваше.
Кокали Господни! Как я желаеше! Едничкия път, когато я люби само разпали страстта му към прелестна дива котка. Сегашните чувства му подсказваха, че и сто пъти няма да му се сторят достатъчно. Какво, по дяволите, — не преставаше да се удивлява той, — го накара да доведе Девън на Рай? Последиците можеха да се окажат дълготрайни и унищожителни. Макар да не искаше да признае, но младата жена го впечатли още от самото начало. Знаеше, че трябва да я освободи, както бе обещал, но след като бурята провали намереният му, сметна за най-естествено да доведе Девън на своя остров. Имаше само един начин да престане да мисли за нея и той бе да се насити на сладката й плът.
На върха на хълма Девън рязко спря. Скрита от плажа над множество високи дървета, достатъчни да засенчат неуморното слънце, стоеше импозантна къща. Девън не очакваше да открие такава великолепна постройка сред като видя грубите строежи на брега.
Изцяло от дърво, двуетажната къща бе опасана от просторна веранда, поддържана от изящни колони на фасадата, отворените й прозорци осигуряваха достъп на нежния хладен морски бриз. Меката патина на външните стени, чистите линии и смелостта на този дом очароваха Девън.
— Знам, че си привикнала на други неща — обади се Диабло напрегнато, по необяснима причина — искаше Девън да хареса дома му толкова, колкото го харесваше и той, — но ще откриеш, че има удобства и разполага с достатъчно прислуга. Нищо няма да ти липсва, докато си моя гостенка.
— Тя… Не очаквах подобно нещо — призна Девън свенливо. — Всъщност къщата е изключително хубава. Ти… ти имаш ли роби? — Сбръчка нос, тъй като не одобряваше робството. — Вероятно ти трябват доста хора, за да се справиш с поддържането на острова. Отглеждаш ли култури? Или животни?
— Отглеждам захарна тръстика — обясни Диабло и се усмихна, приятно изненадан от нейния интерес. — Наемам от съседите острови индианци от племето Арауак — те прибират реколтата и обслужват къщата. Нямам роби. Доверявам се на индианците и има резултат. На острова също така се дестилира ром и го продавам в американските колонии.
Отговорите на Диабло отново изненадаха Девън. Тя си го представяше по-скоро като свиреп и безмилостен към робите си господар. Защо разрушаваше всичките й представи за него и я кара да го вижда като нормално човешко същество, а не като безскрупулен обирджия?
— Хайде да вървим, скъпа. Сигурен съм, че Тара ни чака със студено питие.
— Тара? — полюбопитствува Девън. — Коя е Тара?
Още една от жените на Диабло? Вероятно ги има с дузини по земното кълбо.
Сякаш по поръчка точно в този момент висока слаба жена изникна на входната врата. Широка, радостна усмивка се появи на плътните й устни. Гладка, загоряла кожа се опъваше по високите скули и около тъмните като нощта очи. Деликатно оформените вежди и придаваха такава крехка красота, че Девън бе впечатлена. Дългата й коса бе абаносово черна, носеше я дръпната назад, увенчана с венец от свежи цветя. Пъстра саронга обвиваше гъвкавата й жилава фигура и макар загорелите крака и изящните глезени да се виждаха, дрехата не бе натрапливо разголена. Девън реши, че жената е доста красива, независимо че не бе в първа младост. Извеждаше към трийсетте. Незнайно защо, но мисълта, че тази привлекателна жена може да е любовница на Диабло, разгневи Девън чувство, с което не бе подготвена да се справи.
— Ето я и Тара — каза Диабло, бързо се приближи към туземката и за ужас на Девън я взе в обятията си. Звънкият й смях накара Девън да стисне зъби.
Тара се измъкна от прегръдката на Диабло и игриво го цапна.
— Добре дошъл у дома — поздрави тя с очарователна усмивка. Вестта за затварянето ти ме накара да си помисля, че никога вече няма да те видя, но дълбоко в сърцето си вярвах на твоята изобретателност да се спасиш от палача.
— О, ти си знаела повече от мен, моя прекрасна Тара. Наистина бях тръгнал към ада да се срещна с дявола, но в последния момент една красива дама ми спаси живота.
Той протегна дългата си ръка и привлече Девън към себе си.
