Но какво означава завинаги, щом е свързано с Диабло. Палачът щеше да го преследва постоянно. Да свърже живота си с него, означаваше изпълнено с несигурност и опасности бъдеще. Щеше да доведе до мъка, раздяла и неизбежно да завърши със смърт. Само при мисълта, че не знае къде и кога ще го застигне смъртта, Девън изпитваше такава болка, че предпочиташе, заради себе си, да го напусне, но докато е още при него, не виждаше защо да не се наслади на ласките му. Един ден, съвсем скоро, ще остане само бегъл спомен от мъжа, в когото, тя с лекота би се влюбила.
— Знаеш ли какво ми се иска, Диабло? — попита тя импулсивно.
— Ако е във възможностите ми, имаш го — последва решителният му отговор. — Само не искай да те пусна. Не… Не мога.
— Да се любим тук, под звездите и луната, хладната трева ще ни служи за постеля.
Нежните й слова го възбудиха начаса. Когато най-после проговори, откри, колко му е трудно от вълнение да произнася думите.
— Желанието ти да те любя е повече от всичко, което някога съм се надявал да чуя от теб.
Обърна я в прегръдката си и устните му се впиха в нейните с изгаряща страст — тя се плъзна по всички фибри на тялото й.
С копнеж да усети кожата му, Девън плъзна ръка под ризата и остана възхитена от ефекта. Стегнатата плът и потреперващите под пръстите й мускули бяха като обвити в коприна стомана и Диабло простена от възбуда.
Вкусвайки сладостта на целувката й, той бавно я отпусна на земята и съблече ризата си. Девън забрави и място, и време, докато се гушеше към гърдите му, а устните й търсеха дребните зърна на плоските му мъжки гърди. Тя ги покри с целувки и жадно ги засмука.
— Кокали Господни! Скъпа, ще ми се да знам на какао се дължи този изблик на неутолима страст. Дано е заради моята привлекателност, но нещо ми подсказва, че не е само това.
— Не се опитай да разгадаеш мотивите, Диабло — измърка Девън прелъстително. — Отпусни се и се наслади на тази нощ.
— И всички предстоящи нощи— бързо добави той, а трапчинката заигра в крайчето на устата му. — Обожавам те, скъпа.
Девън знаеше, че думите му, изречени в мигове на раздираща страст, не означават кой знае колко, но допринасяха за вълшебството на момента. Момент, който можеше никога да не се повтори. С бързи и умели движения Диабло я разсъблече и голото й тяло заблестя като нежен алабастър на лунната светлина. В следващия миг изпита ужасна потребност от нея, не бе в състояние да чака повече. Нямаше време нито да свали панталоните си, нито за нежни слова и целувки: искаше да я обладае веднага, тук, сега, завинаги. С треперещи пръсти разкопча панталоните и освободи органа на своята мъжественост готов и настойчиво дирещ наградата си.
— Скъпа, съжалявам. Невъзможно ми е да се въздържам повече.
Набъбналият му член щръкна гордо, когато той се надвеси над нея. Коленичи между краката и върху меката трева, и покри с целувки нежния й като кадифе корем, а после всяка гърда поотделно. С отработена вещина твърдото му мъжко тяло се плъзна в разтапящо сладката й топлина. Той се зарови дълбоко, невероятно дълбоко, в нейната топлина — тя го чакаше и изтръгна стон, дошъл сякаш от дълбините на душата й. Оказа се, че е не по-малко готова и го желае със страст като неговата.
Все така жаден да я притежава, ненаситен в търсенето си, той навлизаше отново и отново в нея, крехката фигура на Девън го следваше в ритъма на неговата страст и потръпващото й тяло се надигна, за да посрещне неговото. Положи усилия да се позабави — стараеше се да й достави върховно удоволствие. Необяснимо и искрено желание го тласкаше да постъпи именно така, в същото време един скрит вътрешен глас му нашепваше, че тази история неизбежно ще свърши скоро. Беше твърде хубаво, за да просъществува. Неговата едностранна любов нямаше да осигури трайно щастие. Бъдещият му живот бе прекалено несигурен. Нямаше право да обича Девън.
Ала всички тези мисли отлетяха безследно — Девън застина и нададе сподавен вик. Едва когато тялото й потрепери за последен път, Диабло даде воля на собствената си неутолима страст. Девън остана сгушена доволно в прегръдката му, а Англия и Уинстън въобще не фигурираха в мислите й.
Милваше гладката й кожа, усещаше дивото биене на сърцето си и нещо го гласна да сподели със затаен дъх:
— Никога не съм мислил, че ще намеря жена, която да обичам, скъпа. И изведнъж ти се появи в живота ми. Да можеше…
— Да можеше какво? — попита Девън, без да смее да смее да поеме дъх от вълнение. Ако каже, че я обича, никога няма да събере кураж да го напусне.
— Няма значение. Времето няма да се върне назад. Прекалено много години са минали. А и продължавам да изпитвам нужда да те любя, но този път по-спокойно и в леглото.
Вдигна я на ръце и се отправи бавно към къщата.
— Диабло, чакай! Дрехите! Какво ще си помисли Тара?
— Нищо няма да си помисли. Не е тук. Ще прекара нощта в селото при овдовялата си майка.
Успокоена, Девън се сгуши в силните му ръце и не усети алчните похотливи очи, които ги проследиха.
Без да подозират Льо Ватур бе наблюдавал техния екстаз. Докато траеше дивото им отдаване, той гореше от копнеж да притежава възхитителната блондинка. Девън бе млада и неопетнена, Льо Ватур щеше да й обещае всичко, но да я има в леглото си.
Макар външно да не се издаваше, Льо Ватур мразеше Диабло. Бе чакал години, за да спечели благоразположението му, само и само да отмъсти за смъртта на Черния Барт — човек, отнесъл се към Льо Ватур по-бащински отколкото родния. Преди години Диабло оглави бунта и отне кораба на Черния Барт, обяви го за свой и го прекръсти „Танцуващия дявол“. Сега, най-после, Диабло ще узнае смисъла на думата предателство. Лейди Девън не подозира, но тя именно ще бъде инструмента за провала на любовника си.
Льо Ватур тихичко се изсмя. Графът на Милфорд ще плати скъпо и прескъпо, за да получи дъщеря си обратно, независимо колко мъже са я обладавали. Веднъж само тя да стъпи на кораба му, той ще се възползва от всичко: от изкусителното тяло на Девън и от парите на баща й. Това, че лъжеше както му дойде, за да постигне целите си, ни най-малко не тревожеше Льо Ватур. Предстоящото отмъщение бе още по-сладко, защото Диабло изглеждаше истински увлечен по прелестната лейди Девън. Дали щеше да изпитва същото, когато милейди го предаде?
— Девън, какво те тревожи? — попита Диабло, вдигайки намръщено поглед от вечерята. — Почти хапка не си сложила в устата си през последните два дни. Болна ли си?
Девън се сепна от думите му.
— Какво? — извини се тя притеснено. — А, не. Не съм болна. Просто разсеяна.
Всъщност тя бе много повече от разсеяна. Два дни бяха минали откакто говори с Льо Ватур за бягството й от Рай и очакването опъваше нервите й. Всеки ден, прекаран с Диабло, всеки път, когато той я любеше нежно, забиваше кама в сърцето й — знаеше, че скоро ще го напусне завинаги. Беше неизбежно като живота и смъртта, че ще се разделят, не бяха един за друг, независимо какво й нашепваше сърцето. Любовта е капризно чувство: обзема те, когато най-малко я очакваш и те напуска, оставяйки те сломен, когато разбереш, че не може да се осъществи, мислеше Девън.
— Знам как да подобря настроението ти — подметна Диабло, усмихвайки се ехидно. — Май никога няма да ми омръзне да…
Думите му секнаха — глъчка от оживени гласове наруши уединеното им хранене. Тара се втурна в стаята.
— Какво има, Тара? — попита Диабло навъсено, раздразнен от шума. Според него споровете между прислугата трябваше да се разрешават от икономката. Той ненавиждаше кавгите.
— Ами…
— Ха, Диабло! Така ли се посреща приятел?
В стаята влезе Скарлет и хладно огледа интимната обстановка.
— Скарлет, какво, по дяволите, правиш тук? — скочи на крака Диабло с потъмняло от гняв лице. —
