знай, че дните ти са преброени.
Льо Ватур се изсмя злорадо.
— Не ме е страх ни от мъж, ни от дявол.
Той взе чантата на Девън, сграбчи я за ръката и я повлече през вратата.
— Девън! Не тръгвай! Не осъзнаваш какво правиш — молеше я Кайл с последни сили.
— Не мога да го оставя така — дръпна се Девън, стараейки се да се отскубне.
Но Льо Ватур не се предаваше лесно. Той желаеше Девън толкова силно, колкото и паричната награда от баща й. Теглеше я, дърпаше я, блъскаше я и най-сетне я довлече до селото — опитите й за съпротива останаха напразни.
„Победа“ бе единственият кораб на котва в закътания залив. На плажа безпомощните селяни наблюдаваха неподвижни как Льо Ватур почти насила натовари жената на дявола в чакащата лодка. Само след минути доплуваха до кораба и Девън бе качена безцеремонно на борда. „Победа“ направи бърза маневра и Льо Ватур поведе кораба по тесния ръкав към предателския риф, който защитаваше острова.
Веднъж навлезли в открити води, Льо Ватур предаде руля на своя помощник и се присъедини към Девън, която с отчаяние наблюдаваше как Рай изчезва зад хоризонта. Макар и за кратко, но островът наистина се бе превърнал в рай за нея.
— Не се безпокой, ma chere — опита се да я успокои той. — След две-три седмици, зависи от вятъра, ще бъдеш отново при семейството си, а аз ще съм по-богат. За мен ще е удоволствие да превърна пътуването в приятно занимание. Ела. Ще ти покажа каютата.
Похотливата усмивка на Льо Ватур вбесяваше Девън, но тя бе твърдо решена да не обръща внимание на недвусмислените му намеци, да не остава насаме с нечестивия пират и да не попада в компрометиращи ситуации.
За голямо разочарование на Девън посочената й каюта бе очевидно капитанската. Тя бе сигурна. Богато мебелираната с куп скъпи предмети и определено мъжка, можеше да е единствено на Льо Ватур. Той се върна на капитанския мостик — трябваше да зададе курса и да се разпореди за пътуването — и Девън успя да проучи внимателно помещението.
Лишена от житейска опитност, тя се надяваше Льо Ватур да се настани на друго място смяташе, че откупът е от първостепенно значение за него. В такъв случай щеше да е защитена от неговата похотливост. До момента той не бе дал повод да се усъмни в намеренията му и сега усети, че отчаяно се вкопчва за тази надежда.
Веднага след вечеря Девън се оттегли. Не откри ключалка на вратата и реши още на следващия ден да настоява да поставят такава. Преди да заспи се помоли Кайл да се възстанови бързо и потъна в копнеж по Диабло, мъжът, когото обичаше повече от живота си, но не й бе съдено да го има.
Льо Ватур дълго се суети пред вратата на Девън, а слабините му изгаряха от желание да притежават красивата руса богиня в леглото му. Все пак прецени, че е глупаво да се ръководи от страстите си и най- накрая се отдалечи. Времето бе на негова страна. Първо ще се опита да съблазни Девън и ако не успее, едва тогава ще прибегне до сила, за да я обладае. Беше видял как се любят с Диабло като две диви животни. Льо Ватур бе твърдо решен да предизвика желанието й, да я накара да копнее за него така, както за любовника — дявол.
Следващите няколко дни минаха доста приятно въпреки отчаянието на Девън. Самата мисъл никога повече да не види Диабло разваляше настроението й. Напоследък започна да мисли за него като за Кит — това име му подхождаше повече — а не като за Диабло. Той съвсем не приличаше на дявола, както разказваха хората. Веднъж Кайл й довери, че Кит никога не е убивал безпричинно. Нападал предимно търговци, стрелял, за да ги изплаши до смърт и така ги принуждавал да се предадат, често пленявал кораби, без дори да води битка. Само ако кораби на флота преследвали „Танцуващия дявол“ се завързвала битка и тогава можело да пострадат или загинат хора. А и към пленниците на Диабло никой не се отнасял зле. За някои искали откуп, но обикновено оставяли пасажерите, лишени от скъпоценности и багаж, да продължат пътя си.
Името Кит не подсказваше на Девън много за произхода на Диабло. Първоначално реши, че е испанец, но не откри акцент в речта му. Говореше безупречен английски — и то не езика на улицата, а на образован човек. Този мъж бе определено загадка, изпълнена с противоречия. Внимателен, нежен, грижовен, любещ. Арогантен, надменен пират, известен с безскрупулни дела, повечето свободно разкрасени, докато се предаваха от уста на уста. Кой е той всъщност? Не й е съдено да узнае, защото пътищата им никога повече няма да се пресекат.
На четвъртия ден Девън се събуди и видя заоблачено небе и силни ветрове.
— Май се задава буря — подхвърли тя на Льо Ватур, когато той се присъедини към нея на палубата.
— Съмнявам се. Малко ще ни поразклати, но нищо сериозно. Най-вероятно да се окажат по-силнички летни ветрове.
Льо Ватур наистина смяташе, че не предстои нещо сериозно и избра тази вечер, за да съблазни Девън. Всеки изминат ден представляваше сериозно изпитание за търпението му. Според него бе проявил смайваща толерантност — да не забравяме галския му темперамент. Повече не можеше да се сдържа, искаше да се наслади на момичето.
Девън остана скептична към уверенията на Льо Ватур, на глас обаче каза:
— Да предположим, че си прав. А колкото до ключалката на вратата, още не е поставена.
Французинът бе пренебрегнал многобройните й напомняния.
— Ма chere — подхвана Льо Ватур, добре изпълнявайки ролята на загрижен, — била ли си обезпокоявана, откакто стъпи на кораба? Някои от моите моряците да те е закачил?
Макар и с неохота Девън трябваше да признае, че Льо Ватур командваше кораба и екипажа с железен юмрук, бързо раздаваше жестоки наказания при провинение — през последните дни често дочуваше свистенето на камшика, стоновете, писъците и виковете, изтръгнати от ужасни болки. Бе успяла да се въздържа и не споделяше какво мнение има за отношението му към моряците.
— Не, никой не ме е безпокоил досега.
— И за в бъдеще ще бъде така — увери я той нагло. — Хората ми знаят, че изисквам безпрекословно подчинение, но стига сме обсъждали тази тема. Наредих на готвача да приготви специална вечеря. Малък знак да отпразнуваме нашия съюз.
— Трудно може да се нарече съюз — възрази Девън.
— А ти как би го нарекла, ma chere? Според мен той се оказа изгоден и за двама ни. Ти получаваш свободата си, а аз… което искам — завърши тайнствено Льо Ватур. — Та за вечерята…
Няма как да откажа, разсъждаваше Девън. Да разгневи Льо Ватур бе последното нещо, което можеше да си позволи. Доброволно се бе поставила в уязвимо положение и вече съжаляваше. Не бе желала никой да пострада и често се молеше Кайл вече да се е възстановил от раната. Стараеше се да не мисли за Диабло. Стореше ли го, болката бе непоносима.
— Разбира се — прие Девън неохотно. — Благодарна съм ти, независимо, че никак не одобрявам суровите ти действия спрямо Кайл. Постъпката бе безсмислена и можеше да причини смъртта му.
— Наложи се да постъпя така, за да не ни попречат да избягаме. Сигурен съм, че ще оживее. И така, ma chere, до довечера.
С галантен жест, напълно необичаен за занаята му, Льо Ватур поднесе ръката на Девън към устните си, после се обърна и се отдалечи с пружинираща походка.
Смутена, Девън крачеше из каютата, напълно съзнавайки сериозната грешка да се постави в ръцете на Льо Ватур. Не бе я докоснал, но черните му очи я изяждаха при всяка среща и тя ненавиждаше погледа му, който се задържаше много по-дълго от необходимото върху бюста й. Кайл се оказа прав — този мъж не заслужава доверие. Е, помисли си тя, поне е наясно какво може да очаква и бе готова да се справи.
Не след дълго се появи Льо Ватур, придружен от двама моряци, носещи разнообразни блюда с изкусителни ухания. Пиратът се бе издокарал като денди — син кадифен жакет, бяла риза, богато украсена с дантели. Посочи на мъжете къде да поставят ястията и напитките и с небрежен жест ги отпрати.
