дъщеря ви и възнамерявам да ви я върна жива и здрава.
— Колко искаш, Льо Ватур? — лорд Харви бе готов да заплати мило и драго за обичаната си дъщеря.
— Вие сте не само мъдър, но и щедър — поласка го Льо Ватур. — Няма да се пазаря с вас. Искам три хиляди лири. В злато. Преминах през доста премеждия, за да доведа дъщеря ви и много се охарчих. — Той си мислеше за Скарлет — тя настояваше за дял от една трета и за екипажа — моряците също чакаха своето.
Лорд Харви зяпна.
— Божичко, човече! Та това е обирджийство! Не държа такава сума в наличност.
— Но може да я набавите без особени трудности — подсказа му Льо Ватур мазно. — Ще ви дам достатъчно време, за да съберете сумата. Дайте ми половината сега, а останалото, когато дъщеря ви дойде при вас. Ако ви е мил живота й, докато не напусна тези враждебни брегове, няма да споменете никому, да не говорим за властите, че съм в Англия.
Влиятелен мъж, а и достатъчно умен, графът никога не вземаше прибързани решения. Ала животът на неговата дъщеря му бе по-скъп от собствения. И той бързо даде единствения възможен при тези обстоятелства отговор:
— Ще получиш парите си, Льо Ватур. Половината сега, другата половина — след освобождаването на Девън. Имаш и тържествената ми дума, че властите няма да узнаят за пристигането ти тук, преди да се измъкнеш.
Льо Ватур не бе глупав. Долови предпазливостта на графа и му се възхити.
— Съгласен съм — отсече пиратът.
Алчният му поглед проследи как графът отвори сейфа преброи хиляда и петстотин лири и установи, че старецът не лъже. Сумата почти изпразни касата.
— Имам едно условие, Льо Ватур — графът държеше торбичката със злато далеч от пирата.
Французинът присви очи подозрително.
— Без номера, мосю — предупреди той многозначително, — или дъщеря ви ще пострада.
— Аз не прибягвам до номера — сряза го лорд Харви. — Животът на дъщеря ми е твърде ценен за мен. Искам само да ми кажеш къде да намеря Диабло. Възнамерявам да го видя изправен пред съда и обесен, заради онова, което стори на дъщеря ми. Шпионите, които изпратих в Насо, донесоха само, че Диабло има тайно убежище някъде из Бахамските острови, но или никой не знае къде се намира, или ги е страх прекалено много от Диабло, за да го издадат. А същевременно всички знаели, че Диабло е бил за кратко в Насо.
— Вярно, че Диабло буди страх и малцина биха го издали — призна Льо Ватур кисело. — Островът на Диабло е добре защитен и практически непревземаем, ако не се знае тайният вход.
— Но ти знаеш къде и как да го открия, нали Льо Ватур? — продължи съобразително графът. — Ще споделиш ли тази информация. Срещу съответната цена?
Не се наложи пиратът да бъде убеждаван дълго. От самото начало бе възнамерявал да предаде Диабло.
— Още петстотин лири и ще разполагате с информацията — подметна той лукаво. — Идвам от острова на Диабло Рай и знам пътя.
— Ще ми помогнеш ли, Льо Ватур? Искам да видя Диабло заловен и наказан. Искам дяволът да бъде обесен за престъпленията си.
Льо Ватур нямаше какво да губи, ако издаде тайната на Диабло. Напротив — щеше само да спечели. Бе крайно време Диабло да заплати, че застана начело на бунта, при който загина Черния Барт, но в случай, че планът на лорд Харви не успее. Льо Ватур не желаеше да се разбере кой е предал Диабло. Ако това стигнеше до ушите на дявола, възмездието щеше да е бързо и най-вероятно — смърт.
Най-накрая Льо Ватур проговори:
— Диабло не ми е приятел. Ще ви кажа неговата тайна, ако се закълнете, че няма да съобщите никому и думичка от нашия разговор. Включително и на дъщеря си — тя ми спаси живота, когато пострадах по време на бурята и не желая да мисли нищо лошо за мен.
В първия момент лорд Харви се сепна, когато си представи как Девън се притичва на помощ на такъв жалък човек като Льо Ватур, но тутакси се сети колко нежност и грижовно състрадание изпитва дъщеря му към всяко живо същество.
— Давам дума, че няма да спомена пред Девън, но не обещавам, че няма да го споделя с годеника й, който желае Диабло да си получи заслуженото не по-малко от мен.
Льо Ватур премисли думите на графа, преди да каже:
— Вие сте човек на честта. Приемам условието. Дайте ми писалка и хартия и ще начертая карта.
След четвърт час Льо Ватур тръгна към кораба си, а лорд Харви — към банката, за да изтегли парите, които дължеше на пирата. Бяха се уговорили да се срещнат на кея на лондонското пристанище, където „Победа“ стоеше на котва.
Облегната на перилата на „Победа“ Девън чакаше. Сърцето й заби лудо, когато затворена карета с герба на рода Чатам спря на кея. Вратата се отвори и любимото лице на баща й се обърна към палубата, за да я открие. Тя се втурна към пасарела, но Пек я спря очакваше допълнителни заповеди от Льо Ватур.
— Още не, ma chere — предупреди Льо Ватур. — Баща ти и аз имаме да уредим една работа: тогава ще те освободя.
Преди около час пиратът се бе върнал и осведоми Девън, че скоро ще си тръгне. Тя реши, че всичко е уредено. Нямаше повече сили да стои на този отвратителен кораб. Изпадна във възторг, когато Льо Ватур й разреши да излезе на палубата — там графът щеше да я забележи лесно. И сега, зърнала скъпото лице, остаряло значително през последните няколко седмици, тя разбра, че решението й да напусне Диабло е правилно, макар сърцето й да бе разбито завинаги. Тя наблюдаваше внимателно как Льо Ватур закуцука по пасарела. Ръката му продължаваше да е превързана, но той се възстановяваше добре.
Лорд Харви слезе от каретата преди лакеят да свари да се притече на помощ, а очите му не се откъсваха от крехката фигура на Девън.
— Носите ли златото? — попита Льо Ватур, застанал пред възпълния граф.
— Да. Всичкото. Освободи Девън.
Кимвайки, пиратът се обърна и даде знак на Пек, който разреши на Девън да тръгне по пасарела. Тя хукна и скоро бе в обятията на баща си. Едва тогава графът пусна торбичката със злато в ръката на Льо Ватур. Лорд Харви вдигна дъщеря си и я настани в каляската, където избухна в ридания върху широките му гърди. Кочияшът рязко потегли, а Льо Ватур остана на кея да брои щастлив парите.
— Хайде, хайде, скъпа — утешаваше я графът несръчно. — Всичко вече е наред. Ти си в безопасност.
Лорд Харви нямаше откъде да знае, че думите му ще предизвикат нов изблик на сълзи — те напомняха на Девън всички онези случаи, когато Диабло я бе наричал „скъпа“: понякога гальовно, друг път шеговито, но винаги с любов.
— Ужасно ли беше, мила моя? — попита графът, когато сълзите на Девън понамаляха.
— Не, татко. Наистина не изцяло. Диабло не ме е наранил. Напротив, отнесе се дори внимателно с мен, макар да имаше достатъчно поводи да е груб. Аз… Аз стрелях по него още в деня, когато ме качи на кораба. Раната не се оказа опасна, но за известно време го обездвижи.
Червендалестото лице на лорд Харви застина от смайване.
— Боже милостиви, момиче! Стреляла си по Диабло и си останала жива, за да го разправяш! Този мъж е безмилостен убиец и е цяло чудо, че не е заповядал да те унищожат на часа.
— Диабло… не е такъв — започна да обяснява Девън плахо, опитвайки се да опише мъжа, когото бе обикнала.
Лорд Харви погледна Девън с присвити очи.
— Да не би разбойникът да те е омагьосал, дъще? Той е погубил стотици души, откраднал е стока за хиляди лири и е потопил безчет кораби. Един дявол знае колко жени е изнасилил. Този мъж е лишен от всякаква чест. Даде дума да те върне, а не изпълни обещанието си и само потвърди, че няма морал, нищо,
