Девън се загледа в Льо Ватур и я обхвана ужас. Личеше си, че е пострадал тежко. Заради онова, което се опита да й стори, заслужаваше да го остави да умре, но не можеше… той бе човешко същество, макар и окаяно, а тя бе достатъчно добросърдечна и щеше да му помогне. Не че бе особено веща в лечебните изкуства. Напротив.
— К’во шъ праиш, милейди? — попита неуверено стария пират, взирайки се в кървящия капитан.
— Как се казваш?
— Викат ми Дърдорко, защото се разпраям истории.
— Е, Дърдорко, какво предлагаш? Готова съм да направя каквото мога, но то не е много.
— Малко помагах на доктора, ама и аз не зная кой знае колко. Е, за начало да махнем дървото — предложи Дърдорко. — И да опитаме да спрем кръвта. После да видим как да понаместим ръката.
Стиснала зъби, за да не й прилошее, Девън помогна на Дърдорко да измъкнат голямата треска от крака на Льо Ватур. Промиха отворената рана с огромно количество ром и успяха някак си да понамалят кървенето. За щастие през цялото време капитанът остана в безсъзнание. За късмет кракът не бе счупен. Превързаха раната с чисти бинтове и се захванаха с ръката.
Девън изпрати Дърдорко да търси дъска, за да я използват вместо шина. В това време Девън установи, че счупването е между лакътя и китката. Дърдорко се върна. Наместиха костта и прикрепиха ръката към дъската, а после откриха в лекарската чанта опиева тинктура и изляха солидна доза в устата на Льо Ватур.
Изтощена, Девън се отпусна на стола и затвори очи. Старият пират се зае да измие Льо Ватур и му навлече чиста нощница. Едва тогава тя проумя, че бурята е отслабнала — по някакъв начин бяха успели да се измъкнат. Изненада се да открие, че е все още жива и не наранена, макар „Победа“ вероятно да бе сериозно пострадал.
През следващите няколко дни пиратите бяха прекалено заети, за да обръщат внимание на Девън — имаше толкова много неща за поправка по кораба. Искаше да остане незабелязана, затова предпочете да не излиза от каютата. Прекалено пострадал, за да бъде преместен, Льо Ватур остана в същата каюта и Девън се видя принудена да спи на сламеник. Дърдорко влизаше и излизаше постоянно: носеше храна и полагаше грижи за ранения. Пек идваше всекидневно: да следи как върви оздравяването на Льо Ватур и да получава разпорежданията на дошлия в съзнание капитан.
По някакво чудо или заради обилното количество ром, но раната на Льо Ватур не гнояса и макар, и бавно, но зарастваше. След седмица, подпомогнат от двама снажни пирати, той изкуцука до друга каюта. Бе достатъчно суетен, за да позволи Девън да го вижда тъй безпомощен. Беше ясно обаче, че дясната му ръка никога няма да си възвърне предишната гъвкавост. И все пак имаше за какво да е благодарен. Само че характерът му пречеше и той бе по-скоро огорчен. Съдбата се намеси и го лиши от възможността да осъществи дълго, внимателно и сериозно подготвяния план да обладае Девън. Очевидно трябваше да се откаже от удоволствието да опознае тялото й. Оставаше утехата от наградата на графа.
Никой не се радваше повече от Девън на осакатяването на Льо Ватур. Планът му за съблазняването й пропадна, но твърдо бе решил да получи цялата награда от баща й, затова не позволяваше на екипажа да я закача. Когато се пооправи и вече можеше да се придвижва, макар и мъчително, без чужда помощ, той посети Девън в каютата.
— Е, ma chere, пътуването не мина точно както възнамерявах —подхвана той небрежно. — Имах намерение да се опознаем интимно.
— Не желая да те оскърбявам, но се радвам, че стана така. Ако не беше пострадал, щеше да ме изнасилиш — припомни Девън.
Устните на Льо Ватур се свиха в горчива усмивка.
— Изнасиля е силна дума. От теб се искаше само да не се съпротивляваш.
— Какво искаш, Льо Ватур — смени темата Девън.
— Ако бях в състояние, щях да ти покажа, но както вървят нещата, ще стигнем Англия, преди да се възстановя напълно, за да ти отдам дължимото — оплака се той с горчивина. — След четири-пет дни ще бъдем при устието на Темза.
У дома, развълнува се Девън. Дали щеше да успее да се върне към предишния си начин на живот, след като вече опозна и обикна Диабло? Нямаше да е лесно да застане до Уинстън, след като доброволно сподели леглото на Диабло. А още по-трудно, мислеше си мрачно тя, ще бъде да се омъжи за годеника си, ако той все още я иска. Срещата с баща й, изглежда, бе единственият светъл лъч в нерадостното й бъдеще. Просто ще трябва да се научи да живее без красивия пират, когото обикна. Изведнъж обезпокоителна мисъл обсеби съзнанието й.
— Как ще влезеш в лондонското пристанище? Рискът не е ли прекалено голям? Няма ли да те арестуват?
— На мачтата ми ще се вее британското знаме — отвърна Льо Ватур лукаво. — Номерът би трябвало да мине, стига да сме достатъчно внимателни да не събудим подозрения. Възнамерявам да стигна до Лондон и да се измъкна оттам, преди властите да разберат, че съм се мяркал наоколо. Къде ще открия баща ти?
— Вероятно в Чатам Хаус, градската ни къща в Лондон — отвърна Девън замислено. — Татко не обича да стои много-много в провинцията откакто мама почина.
— Чудесно, ma chere — ухили се Льо Ватур, без да си дава труд да скрие алчността си.
По пътя към лондонското пристанище „Победа“ не се натъкна на никакви неприятности. Девън с раздразнение научи, че няма да бъде пусната на брега веднага — трябвало да изчака Льо Ватур да се срещне с баща й и да прибере наградата. Не й оставаше нищо друго, освен да снове из каютата, докато пиратът уреди въпроса на сушата. Преди да тръгне, той остави пазач пред вратата, за да предотврати евентуалното й бягство.
Девън съжаляваше единствено за раздялата с медальона — носеше го постоянно на шията си, защото в него бе скътана снимка на майка й. Пиратът обаче й поиска нещо за доказателство пред баща й и медальонът се окача единственото, което успя да предложи на Льо Ватур.
Глава десета
— Казваш, че дъщеря ми е на твоя кораб здрава и читава — недоверчиво повтори графът на Милфорд.
— Mais oui — потвърди Льо Ватур угоднически. — Лейди Девън сама ще ви разкаже как рискувах живота си и крайника си, за да я измъкна от бърлогата на дявола.
— О, кръв Господна! Човече, къде е тя? Защо не е с теб? Или всичко е измама? — лицето му силно почервеня и свирепа бръчка проряза челото му. — Отвличането на дъщеря ми ме хвърли в ужасни мъки. Кой си ти?
— Наричат ме Льо Ватур.
— Льо Ватур! — повтори графът, разпознал името на часа. — Проклет пират! Заедно с Диабло сте се наговорили да ми измъкнете парите, номерът няма да мине, Льо Ватур. Махай се оттук, преди да съм извикал властите. За главата ти е обявена награда.
— Mon ami, вие имате погрешна представа за мен.
— Не съм ти приятел, Льо Ватур. Ти просто лъжеш. Годеникът на Девън и аз не стояхме със скръстени ръце през изминалите седмици, но дори кралският флот не успя да хване дирите на онзи негодник Диабло и вече изгубихме надежда да я видим отново някога. Обещанието на онзи мерзавец да върне дъщеря ми се оказа празни приказки.
— Познавате ли това? — попита Льо Ватур, като разклати пред носа на лорд Харви медальона на Девън, прикрепен на тънка златна верижка.
— От къде го взе?
Изтерзаният благородник сграбчи медальона от ръката на Льо Ватур и започна да го оглежда внимателно, преди да го отвори. Щом съзря снимката на покойната си съпруга, разбра, че пиратът говори истината. Девън никога не би се разделила със скъпия си спомен, освен при необичайни обстоятелства.
— Сега вече вярвате ли ми? — осведоми се Льо Ватур иронично. — Не съм причинил никаква болка на
