целувки.
Измъчваше се от мисълта, че независимо от всичко, което Девън бе сторила, продължава да я желае. Трябваше най-после да признае, че се ожени за нея, за да попречи на някой друг да я притежава. С Девън откри радостта от любовта, но и горчивата болка от предателството, постигна и неописуема еротична наслада. Презираше собствената си уязвимост, когато ставаше въпрос за Девън и ненавиждаше реакцията си към умоляващите й сини очи и лъжовни устни. Изведнъж споменът за мъката и разрушенията, които Девън причини с посещението си на Рай, накараха дивите прегръдки на Диабло да секнат. Изсумтявайки неодобрително на себе си, той скочи на крака.
— По дяволите, ти и проклетата ти кожа! Действаш ми като опиум! Сладките ти целувки и тялото ти на богиня са в състояние да трогнат и статуя, а аз не съм от камък. Да не мислиш, че мога да забравя и да ти простя така лесно?
— Няма какво да ми прощаваш, Кит, защото не съм сторила нищо, което да се нуждае от прошка. — Името съвсем естествено се отрони от устните й и тъй като Диабло не възрази, тя го повтори. — Кит, моля те, повярвай ми.
— Да повярвам на жена, която избяга с Льо Ватур? Шегуваш се, нали?
— Татко сигурно може да изясни това недоразумение. Колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че Льо Ватур е издал тайната.
— Значи баща ти е виновен за обстрела на беззащитно село?
Навличайки бързо с гневни движения панталоните, Диабло се извърна, но макар и с гръб Девън знаеше, че очите му са студени и безизразни като лед и тя неволно потрепери.
— Не. О, не. Татко никога не би сторил подобно нещо. — Изведнъж й хрумна една мисъл. Може би не много разумна, но си заслужаваше да опита. — Знаеш ли имената на корабите, които нападнаха Рай?
Девън затаи дъх, докато чакаше отговора. Нали малко след като се върна в Лондон Уинстън отплава с „Делфиний“ на някаква мисия. Бе много тайнствен, не й довери къде е бил. Сега парчетата от загадката започваха да се наместват.
— Тара спомена нещо като „Делфиний“ — сети се Диабло. — Защо? Говори ли ти нещо това име?
Девън рязко си пое дъх. „Делфиний“! Корабът на Уинстън! Без да иска, бе станала косвена виновница за обстрела на Рай. Ако не бе тя, Льо Ватур нямаше да с мерне в Англия.
— „Дел… финий“ — заекна тя. — Това е корабът на Уинстън, но се кълна…
— Кучка такава!
— …О, не съм казала и думичка — довърши Девън сконфузено. — Льо Ватур е. Той те мрази, макар да се опитва да скрие чувствата си. Чака толкова отдавна да отмъсти за смъртта на Черния Барт.
— Има логика — призна Диабло с неохота, — но ще отречеш ли кой заведе Льо Ватур в Англия? Акбар е прав. Създаваш ми само неприятности. Бях прекалено опиянен, за да го чуя. Кокали Господни, Девън, та аз мислех, че съм влюбен в теб!
— А сега? — попита Девън, седнала в леглото с придърпан към брадичката чаршаф.
— Сега към теб изпитвам единствено похот — грубо отвърна Диабло със самопрезрение.
— Тогава обърни и ме отведи в Англия. След като не нося твое дете, не си ми длъжен с нищо. Забрави, че някога съм съществувала.
Койката се огъна, когато Диабло приседна на ръба и се наведе, за да вижда Девън.
— Да те забравя? Как се моля на Бога да можех! Не помниш ли ние сме мъж и жена? Аз пазя своето. А след тази нощ може и да носиш мое дете.
— Докога ще ме държиш, Кит? — предизвикателно попита Девън. — Един ден ще те заловят и ще увиснеш на бесилото или ще загинеш при схватка в морето. Какво ще стане с мен тогава?
Забелязвайки объркването на Диабло, тя продължи:
— Или ще мина в ръцете на екипажа ти? Или пък капитани на други кораби ще хвърлят чоп за мен? Ами ако дойде дете? Как ще оцелеем?
За свое дълбоко съжаление Диабло не можеше да отговори на нито един от тези болезнени въпроси.
Глава четиринадесета
Сънят не споходи Диабло след предизвикателните въпроси на Девън. Болеше го да признае колко е права. Ако умре преждевременно, Девън ще зависи изцяло от благоволението на безскрупулни мъже. Не пожелава такава участ на никоя жена. Колкото и трудно да му бе да признае, все още прекалено много държеше на Девън, за да я изостави в ръцете на пирати и разбойници.
Какви са тогава възможните варианти? — запита се той мрачно. Преди да срещне Девън, се смяташе за непобедим, а пиратството за единствен начин на живот. Всеки ден поднасяше предизвикателно приключение, каквото никоя друга професия не предлага. А и приходите си заслужаваха риска. От пиратството забогатя достатъчно, за да осигури бъдещите се наследници за поколения напред. Именно мечтата за тези потенциални наследници помрачи мислите на Диабло. Искаше ли синовете и дъщерите му да живеят извън отбраното общество, да бъдат не само избягвани, но и преследвани по цял свят? Твърдият му отговор бе — не.
Може би, продължи разсъжденията си Диабло, е време да промени този преследван от закона начин на живот. Защо да не стане плантатор на Рай или да се засели в Америка. Англия и по-голямата част от Европа бяха недостъпни — съществуваше неизменната опасност някой ден да го разпознаят като страшилището на моретата.
Никога досега пред Диабло не бе стоял въпросът да напусне братството, ала и никога досега не бе имал съпруга и вероятността тя да му роди деца. Той държеше на онова, което спомена пред Девън, че брани своето. Мисълта да я върне в Англия, където тя ще се омъжи за човек като Уинстън, заслужаваше порицание. Тогава да се откаже от пиратството — ето нещо, което определено се налага да обмисли, реши Диабло, докато се въртеше върху проснатото на твърдата палуба одеяло. С три жени на борда не оставаха никакви свободни каюти, а той съзнателно не пожела да пренощува при Девън на койката. Направо се плашеше от въздействието й. Сега му трябваше бистра глава, за да ръководи кораба и контролира екипажа.
Косата на Девън потече като гъст мед по гърба й, когато надигна лице към топлата слънчева светлина. В далечината Бахамските острови — същински наниз от скъпоценни камъни, проблясваха по трептящата водна повърхност. С издути от вятъра платна „Танцуващия дявол“ пореше синьо-зелените вълни. Бързото приближаване към познатите места вдъхваше надежда на Девън и същевременно тя се терзаеше за бъдещето си на тези окъпани в слънчева светлина тревисти брегове. Преди два дни Диабло дойде при нея в каютата. Очевидно страстната нощ бе оставила отпечатък и върху него, защото от тогава тя често го улавяше да я наблюдава замислен. Знаеше, че провокиращите й въпроси не му дават мира и сега тя се чудеше дали вече е решил какво ще прави с нея.
— Към онези далечни острови ли сме се отправили? — попита Карлота, беше се промъкнала до перилата, където Девън се радваше на лекия бриз.
— Да — отвърна Девън, разочарована, че пламенната синьорина наруши усамотението й.
— Той е привлекателен дявол, нали? — отбеляза с въздишка Карлота и погледна към Диабло на капитанския мостик. — Очите му… Никога не съм виждала такива очи. Щом ме погледне и забравям, че съм дама. Само да свирне и съм готова да…
— Не се и съмнявам — прекъсна я Девън грубо. Мечтаеше единствено да остане сама. Не я интересуваше колко пъти Диабло ще легне с Карлота. Или поне така си внушаваше.
Черните очи на Карлота блеснаха презрително.
— Какъв ти е Диабло? Не споделяш леглото му, значи не си му любовница. А Кайл е прекалено прехласнат по Марлена, значи не си и негова. Може би си на някой от екипажа?
Гневът на Девън пламна, а сините й очи изпуснаха пламъци към ехидната Карлота. Крайно време бе португалката да научи истината.
— Аз съм съпругата на Диабло.
— Лъжеш! — изкрещя Карлота. Викът й привлече вниманието на всички наоколо. — Ти си само една
