насочи право към рифа, сякаш щяха да връхлетят на скалите. Уинстън се вкопчи здраво в перилата очакваше удара и разтърсването преди корпусът да се разцепи. Но Блок бе опитен мореплавател и внимателно бе наблюдавал излизането на Диабло. Единствено се опасяваше да не би газенето на „Мери Джейн“ да се окаже прекалено голямо и да осуети преминаването през процепа. Промъкнаха се на сантиметри. И за изненада на Уинстън в следващия миг бяха от вътрешната страна на рифа.
Много по-трудно откриха ръкава, но Уинстън приложи успешно всичките си предишни знания за тайните на Рай. Отне им обаче близо цял ден, за да намерят входа към вътрешния залив. Вместо да чакат утрото, тръгнаха на свечеряване и пуснаха котва недалеч от брега.
— Да дам ли заповед за зареждане на оръдията? — попита Блок притеснен. Очевидно никой от пиратите не бе останал на острова, а Блок не обичаше безсмислените убийства.
— Не — реши накрая Уинстън. — Възнамерявам да прибера Девън и да се върна веднага. — Припомни си негодуването на лорд Харви за обстрела при предишното посещение. Обеща този път да не взима невинни животи, освен в краен случай. — Веднага ще отплавам за брега с лодка.
Девън се протегна мързеливо, обхватна от безмерна наслада — залезът над спокойните води бе забележителен. Гледката бе възхитителна, не й се прибираше. А и къщата изглеждаше точкова студена и самотна, след като сутринта Диабло пое с Карлота и Марлена за Насо. Нямаше представа кога ще се върне, но очевидно не и преди да получи откупа. Колко приятно беше да я няма капризната своенравна жена с безконечните й хленчения и оплаквания.
Девън очакваше трепетно завръщането на Диабло и по още една причина. Съвсем сериозно й бе обещал да се откаже от пиратството и да й разкрие подробно плановете си за бъдещето им. Нима най-после бе проумял, че единствения начин за съвместното им бъдеще е да се откаже от сегашните си начинания и да заживее според закона?
Толкова бяха щастливи през тези няколко седмици, помисли си Девън замечтано. Диабло недвусмислено й показа, че отново е спечелила доверието му. Тя се надяваше истината за подлото нападение срещу Рай да излезе наяве един ден и тогава нищо нямаше да помрачава блаженството им.
Неочаквано от селището дотича Тара подплашена, останала без дъх.
— В залива има непознат кораб!
— Сигурна ли си, че не е „Танцуващия дявол“?
— Напълно. Ще разпозная „Танцуващия дявол“ навсякъде. Не, корабът е английски.
— От флота ли е? — попита Девън уплашено. — Как…
— Не, не е плавателен съд на флота. Не мога да си представя как са открили пътя. Имаха намерение да слязат на брега, когато тръгнах. Тичах дотук през цялото време. Какво ще правим?
Девън силно прехапа долната си уста, а умът й работеше трескаво.
— Ще отида да разбера кои са. Щом корабът е само един, може и да не ни мислят злото.
Тара потрепери, припомняйки си последното посещение на чужди кораби в залива.
— Не, не отивайте. Очевидно намеренията им не са чисти. Елате с мен. Знам къде да се скрием. Диабло очаква от мен да ви опазя.
— Ти прави каквото щеш, но аз отивам да разбера кои са — не отстъпи Девън.
На Девън и през ум не й минаваше да се крие. Защо ще й сторят зло англичаните? Смяташе за добър знак, че не обстрелват селището и сметна за свой дълг да ги посрещне. Може Диабло да ги е изпратил.
Пристигна задъхана и развълнувана точно в момента, когато две лодки достигнаха сушата и неколцина въоръжени мъже скочиха на брега. Размахваха всевъзможни оръжия и Девън се изплаши не на шега. Ами ако Тара е права? Ако тези чужденци идват с лоши намерения? Докато мъжете се суетяха Девън взе решение. Хукна обратно към вътрешността на острова с надеждата да се скрие в гората зад плажа.
— Ето я! Не я оставяйте да се измъкне!
Макар гласът да й се стори познат, Девън не спря. Поколеба се обаче, когато някой я повика по име.
— Девън, не бягай! Аз съм Уинстън.
Закова се на място.
— Уинстън? — Извърна се бавно и изчака бившият й годеник да се приближи. — Какво правиш тук?
— Баща ти ме изпрати да те прибера. Побъркал се е от тревога по теб.
— Как намери пътя през рифа?
— Не е важно. Важното е, че те открих и ще те отведа у дома. Ще се венчаем веднага.
— Няма да тръгна! — възпротиви се Девън, отстъпвайки назад. — Не намерихте ли бележката ми? Дойдох с Диабло доброволно. Аз съм… негова жена.
— Очевидно този мъж те е омагьосал — констатира Уинстън с отвращение, — но ти не се безпокой, мила. Не ти се сърдя. Сватбата ни ще се състои точно както възнамерявахме.
— Не! Няма да тръгна! — повтори тя решително.
Уинстън присви очи. Отлично съзнаваше, че Диабло спи с Девън и то вероятно от самото начало. Не това го вълнуваше, а опасността да загуби състоянието, което Девън щеше да му осигури с щедрата си зестра.
— Не рискувах живота си, за да си тръгна с празни ръце — натърти Уинстън.
Преди Девън да схване намеренията му, той я сграбчи през кръста и я помъкна към плажа.
— Пусни ме! — изпищя тя, макар да си даваше сметка, че няма кой да й се притече на помощ.
— Престани да се противиш, Девън. Нищо няма да постигнеш.
— Не мога да тръгна. Какво ще си помисли Диабло?
— Да мисли каквото ще.
Беше като повторение на кошмарен сън. Само дето този път Девън не напускаше острова по свое желание. Но Диабло не го знае и няма как да го узнае, ще реши, че го е изоставила както миналия път. Ако не получи обяснение, крехката им любов, разцъфтяла през последните седмици, ще увехне и ще умре. Тази мисъл я настърви да се съпротивлява.
Уинстън изпсува.
— Ако не дойдеш тихо и кротко, ще заповядам на капитан Блок да обстреля острова. Какво ще си помисли любовникът ти, когато се върне и види развалините?
Съпротивата на Девън секна на часа.
— Не! Умолявам те, Уини, това са невинни хора. Ще дойда доброволно, ако обещаеш да не посягаш на селището.
— Сега вече проявяваш разум, мила. Не виждам причини да нападам жени и деца.
Той я хвана за ръка и я поведе към плажа.
— Веднъж вече го стори — обвини го Девън. — Знам, че ти нападна с твоя „Делфиний“ Рай, унищожи селището и уби десетки хора, когато Диабло не беше тук, за да ги защити.
— Не знам къде си чула тази история — отрече Уинстън, но не смееше да погледне Девън в очите. Колкото по-малко знаеше тя за онзи провал толкова по-добре.
Девън щеше да продължи да дълбае в темата, но вече бяха стигнали брега и Уинстън я взе на ръце, за да я качи в лодката, охранявана от две дузини мъже. Веднага щом тя бе настанена, те грабнаха греблата и с бясно темпо се отправиха към „Мери Джейн“.
Изпълнена с гняв, Тара наблюдаваше как Девън спокойно последва англичанина до кораба, не беше видяла яростната съпротивата на Девън, стана свидетел единствено на кротостта, с която напусна острова. Сърцето й се късаше, защото Девън бе успяла по някакъв начин най-после да спечели доверието на Тара. Индианката жалеше най-вече Диабло — знаеше, че той обича Девън с цялото си сърце. Как е възможно Девън да излъже Диабло с такава лекота? Няма ли чувства? Съвест?
Няколко часа по-късно с натежало от скръб сърце и мокро от сълзи лице Девън наблюдаваше как „Мери Джейн“ внимателно преминава рифа и поема курс към Англия.
След броени дни Диабло се завърна триумфално на Рай. Дон Есперез толкова силно желаеше да получи дъщеря си обратно, че откупът пристигна съвсем навреме и бе предаден лично от възрастния годеник на Карлота. При срещата им Диабло разбра отчасти отчаянието на Карлота — дон Фернандо очевидно бе по- възрастен от бъдещия си тъст. Строгите му мрачни черти и надутото изражение гарантираха края на
