фриволните прищевки на младата Карлота, но въпреки всичко Диабло бе сигурен в пламенната синьорина щеше да успее да се качи на главата на твърде напредналия в годините си съпруг.
Положението на Карлота се усложни и от факта, че Марлена категорично отказа да се върне с господарката си у дома. Когато дойде време да тръгва, Марлена се вкопчи в Кайл с отчаяни молби да не я отпраща. Терзанието бе ясно изписано по красивото лице на Кайл — той бе започнал да държи твърде много на дребничката камериерка. Накрая предложи да се ожени за нея, а Диабло покани Марлена да се върне с тях на Рай. Знаеше, че Девън ще се зарадва от присъствието на друга жена на острова, а и Кайл щеше да е по-спокоен, ако Марлена е на Рай.
Диабло пое руля и насочи „Танцуващия дявол“ към залива. Със задоволство си помисли, че в малкото селище всичко изглежда спокойно. Умело извъртя кърмата към кея и заповяда да спуснат пасарела. Пръв стъпи на острова — остави Акбар и Кайл да се погрижат за кораба. Нетърпелив да види Девън и да обсъди с нея плановете за бъдещето им, Диабло взе на бегом разстоянието до къщата. Вече бе решил да зареже пиратството и да се посвети на почтени занимания.
Зает с мислите си, Диабло не обърна внимание нито на хората, дошли да го посрещнат на брега, нито на притеснението им. Всички на острова знаеха за чувствата на Диабло към Девън и съвсем точно предвиждаха как ще реагира на нейното бягство. Наблюдаваха с мълчаливо съчувствие припряното му бързане към къщата.
Тара излезе да го посрещне, лицето й бе сериозно, а устните здраво стиснати. Диабло почти не забеляза икономката си, а се загледа зад нея в очакване да зърне Девън, но тя не се появяваше. Погледна въпросително Тара и сърцето му се сви.
— Не! Нали не се повтори същото! — извика той. Отказваше да приеме онова, което четеше по лицето на Тара. — Кажи, че не е вярно!
— Мога да кажа само онова, което знам — отвърна Тара с безкрайно съчувствие. Никак не й бе приятно именно тя да разбие илюзиите на Диабло, но нямаше какво друго да направи. — Съпругата ти замина.
— Как? Защо? Девън не би тръгнала доброволно. Кой я отвлече? Корсари? Пирати ли?
— Не. Англичани. В деня на отплаването на „Танцуващия дявол“ тук пристигна английски кораб. Предложих на Девън да се скрие, но тя отказа. Вместо това отиде до плажа да посрещне натрапниците. Скрих се в гората и видях Девън да разговаря с един от англичаните. После тръгна с него и се качи на кораба.
— Искаш да кажеш, че са я отвлекли насила, нали? — попита Диабло с надежда.
Последва дълга напрегната пауза — Тара внимателно обмисляше отговора си.
— Не я видях да се съпротивлява. Девън отиде при мъжа на плажа, а той я отведе на кораба.
Разкъсван от недоверие и гняв Диабло извика:
— Кокали Господни! Отново ме направи на глупак! От лъжовните й устни капят сладки като мед думи, които нищо не значат.
— Какво става, Диабло?
Извърна се и видя Кайл и Марлена застанали на крачка зад гърба му, бяха вървели по-бавно и едва сега стигнаха до къщата.
— Девън си е тръгнала, Кайл. Мръсницата е отплавала на борда на английски кораб.
— Това е невъзможно! — възкликна Кайл потресен. — Как може непознат кораб да намери пътя?
— Има само един начин — отвърна Диабло мрачно. — Шпионирали са ни, когато напускахме рифа. Според Тара дошли са в деня, когато тръгнахме. Предполагам, че са се укривали наблизо и са наблюдавали движението ни.
— Не допускам момичето да е тръгнало доброволно — не се предаваше Кайл.
— Тя те обича — добави Марлена разпалено.
— Тази жена е неспособна да обича — сряза ги Диабло с горчивина и разбита гордост. — Думите, постъпките, лъжите й — всичко целеше да приспи вниманието ми, докато изчака времето да тръгна. Акбар е прав — жените са годни само за едно. Трябва да ги употребиш и после да ги захвърлиш.
— Ако ме беше послушал, отдавна да си се отървал от малката вещица — обади се Акбар свъсен. Беше пристигнал навреме, за да чуе по-голямата част от разговора. — Никоя жена не заслужава терзанията, които изпитваш.
— Може би не си попаднал на подходящата жена, Акбар — обади се Тара, а тъмните й очи подсказваха готовността й да покаже на снажния турчин какво значи любов и доверие.
Красивата индианка отдавна се възхищаваше от Акбар, харесваше пъргавия му ум, безумната смелост и привързаност към Диабло, но нито веднъж не успя да проникне през твърдата обвивка от недоверие, с която Акбар бе обвил сърцето си. Тара обаче нямаше намерение да се предаде и таеше надежда един ден Акбар да оцени качествата й.
Турчинът метна кос поглед на Тара и обърна гръб. Всъщност той не бе толкова безразличен към нея, колкото демонстрираше. Малко по малко обичливата й същност и нежна душа бяха започнали да рушат стената около сърцето му, но той не желаеше да го признае.
— Да, прав беше, Акбар — съгласи се с горчивина Диабло. — Обичах прекалено дълбоко и неразумно.
— Ще тръгнем ли след нея? — попита Кайл, готов да рискува живота си, за да събере отново Диабло и съпругата му.
— Не! — прокънтя гневният глас на Диабло. — Този път — не. Знам кога съм победен. Събери екипажа. На зазоряване тръгваме на лов за богатства и приключения. Първият кораб, който отплава от Насо за Англия, ще отнесе писмо до Девън. Ще я уведомя, че никога повече не желая да я видя. Ако някога стъпи на Рай или в тази част на света, ще загази здравата, защото няма да съм така великодушен с нея.
Мъртво пиян, Диабло едва се крепеше на стола в странноприемницата „Колелото на съдбата“, от време на време подпираше глава с ръце, представляваше тъжна картина. В продължение на два месеца плава с „Танцуващия дявол“ — нападаше, плячкосваше, грабеше. Накрая дори моряците му се наситиха и пожелаха да се върнат в Насо. Диабло отведе Кайл и онези от екипажа, които имаха жени, на Рай, но самият той не остана на острова. Прекалено много призрачни спомени витаеха из къщата, където той и Девън се бяха любили така страстно през дългите нощи не много отдавна.
Тя му липсваше, болезнено му липсваше, често изпадаше почти в умопомрачение. Безброй вечери се напиваше до безпаметност с надеждата да забрави. Понякога и това се случваше, но когато не успееше, Девън му се явяваше на сън и го изпращаше в бездните на ада. Ако не бе толкова обигран капитан — независимо дали пиян, или трезв — екипажът отдавна щеше да го смени.
Сега — с налени с кръв очи, раздърпан и занемарен — той не обръщаше внимание на тълпата наоколо, бе се съсредоточил да напълни поредната чаша, без да я разлее, не успя.
— Какво, по дяволите, си направил със себе си?
Диабло вдигна натежала глава и присви очи, за да докара на фокус двата разкривени силуета пред него, най-после се получи и те се превърнаха във великолепна червенокоса жена. Той се ухили пиянски.
— Кокали Господни, Скарлет. Ти си истинска наслада за окото. Сядай. Изпий едно с мен.
— Не си ли пил достатъчно?
Той се засмя пакостливо и бегло напомни за някогашния Диабло.
— Кой казва, че е достатъчно?
— Оная аристократична кучка те докара дотук, нали? — Думите й бяха посрещнати с гневен поглед. — Не си допускал, че няма да узная как се правиш на глупак заради някаква фуста? Новините се разпространяват бързо в тази част на света.
— Моите проблеми са си моя работа. Не желая да говоря за Д… нея.
— Първо ще те нахраним, а после ще легнеш — разпореди се Скарлет бързо. Обърна се, поръча на близката келнерка, седна на масата и зачака да сервират. Търпеливо го наблюдаваше, докато се храни — той така и не усети какво яде. Скарлет нае стая, помогна на Диабло да се изкачи по стълбите, настани го в леглото и легна до него.
На следващото утро Диабло бавно започна да се разбужда. Главата му щеше да се пръсне. Протегна се и когато усети тялото до себе си, неволно прошепна:
